РЕШЕНИЕ

№ 272

гр. София, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Теодора Стамболова

Членове:Петя Шишкова

Милена Панева

при участието на секретаря Галина В. Иванова

в присъствието на прокурора Петя М. Маринова

като разгледа докладваното от М. П. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200365 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и жалби на частните обвинители по делото срещу решение № 410 от 28.11.2024 г. по ВНОХД № 868/24 г. на Софийския апелативен съд. Според протеста решението е постановено при съществени процесуални нарушения, довели в развитие до явно несправедливо смекчаване на лишаването от свобода и отлагане на изпълнението на това наказание по реда на чл. 66, ал. 1 НК. Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд за преодоляване на посочените в протеста нарушения.

От името на частните обвинители Г. Г., В. И., Ц. И.а, Д. И., М. М., З. С., С. С., Д. А. - Д. повереникът адв. Б. също е оспорила извършеното чрез въззивната намеса смекчаване на наказанието, свързано с лишаване на подсъдимата от свобода. Твърди, че в новоопределения му размер това наказание не е в състояние да постигне нито индивидуалния, нито генерално-превантивния ефект, към който насочва чл. 36 НК. Направено е искане за отмяна на решението и за налагане на наказание в средния размер, което да бъде изтърпяно от подсъдимата ефективно.

Явната несправедливост на рредуцирания от въззивния съд размер на лишаването от свобода е единствения касационен повод, аргументиран и в жалбата, подадена от повереника на Ю. Й. - адв. Ц.. С тази жалба е отправено към върховната инстанция искане за отмяна на въззивното решение и за постановяване на акт, с който наказанието лишаване от свобода да бъде определено със срок от не по-малко от пет години със съответното ефективно негово изтърпяване.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на протеста по изложените в него съображения и за удовлетворяване на направеното с него искане. Поверениците на частните обвинители, подкрепени от тях, поддържат подадените от тяхно име касационни жалби и изтъкнатите съображения, като също настояват за уважаване на отправените искания.

Защитникът на подсъдимата пледира за оставяне в сила на оспорения въззивен съдебен акт.

Подсъдимата заявява съжаление за стореното и настоява за справедливо решаване на казуса.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 26 от 23.02.2023 г. по НОХД № 6636/2023 г. състав на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 19-ти състав е признал подсъдимата А. И. Р. за виновна в това, че на 14.05.2023 г., около 08:20 часа, на автомагистрала „С.“, в района на 6-ти километър, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „С. А. с рег. № ** **** **, нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на С. В. И. и тежка телесна повреда на Ю. В. Й. – загуба на слезката, поради което и на осн. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК й е наложил наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода (след редукцията по чл. 58а НК), като я е оправдал по обвинението за нарушаване и на чл. 20, ал. 1 ЗДвП.

На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимата от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила.

На осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието, свързано с лишаване от свобода.

Присъдата е била оспорена по въззивен ред от всички страни в производството, като с решение № 410 от 28.11.2024 г., постановено по образуваното пред Софийския апелативен съд ВНОХД № 868/2024 г., тя е била изменена с намаляване на срока на наказанието лишаване от свобода от пет години на четири години, редуцирА. на осн. чл. 58, ал. 1 НК на две години и осем месеца и прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК по отношение изтърпяването на това наказание, което е отложено за петгодишен изпитателен срок. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Отправените с протеста и с касационните жалби искания за отмяна на този акт са основателни, макар и не по всички, изложени в тях съображения.

Част от съдържанието на протеста заемат широко и неясно формулирани възражения, които не позволяват определяне на точния им обхват и обсъждането им по същество. Такива са възраженията за неоценяване на фактите относно вида и характера на извършваната от подсъдимата дейност съобразно с действителното им съдържание; разминаване на доказателствения анализ с действителното значение на доказателствата и с изисквА.ята на чл. 14 НПК. Претенциите си в това отношение прокурорът не е защитил чрез излагане на конкретни съображения. Това изисква да се припомни, че според чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата страна (изключая хипотезите по чл. 124 КРБ и по чл. 347, ал. 2 НПК, които в случая не са налице). Израз на тази воля са съображенията в полза на поддържаното касационно основание. Поради това е установено и изискването на чл. 351, ал. 1 НПК към съдържанието на касационната жалба и протеста то да включва посочване на това „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Когато страната спести усилия по изпълнението на това изискване, за върховната инстанция е невъзможно да изпълни предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК поради обективна липса на възражение. Изходът от такава ситуация е извършване на служебна проверка или тълкуване волята на оспорващия, непредвидени обаче като правомощия на върховната съдебна инстанция. Поради това е невъзможно посочените възражения да получат конкретен отговор по касационен ред, а в предопределения от самия протест логически минимум може единствено да се отбележи, че приетите от въззивния съд за установени фактически положения са тези, които са заложени в обвинителния акт и са признати от подсъдимата в рамките на проведената процедура по чл. 371, т. 2 НПК, а дадената им от първостепенния съд и утвърдена по въззивен ред правна оценка е в пълно съответствие със съдържанието им.

В останалата му част касационният протест, както и двете касационни жалби на частните обвинители, са предназначени да оспорят справедливостта на извършеното чрез въззивната намеса смекчаване на наказанието лишаване от свобода и отлагането на неговото изпълнение чрез прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК. Това позволява съвместното им разглеждане.

Макар касационното основание, на което се е позовал всеки от поверениците, да е това по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, част от изложените във връзка с него аргументи са насочени към процесуалната изрядност на съдебния подход към обективните основания за определяне на наказанието и по същество оспорват съответствието му с предписанията на чл. 14, ал. 1 НПК. В този смисъл обосновано е съществено процесуално нарушение във връзка с въззивната преценка относно срока на лишаването от свобода, както и относно начина на изтърпяване на това наказание.

Този аспект е зададен и с касационния протест и изисква съобразяване от настоящия състав при разглеждането на всеки от сезиращите го процесуални документи. Това е важно да се отбележи, доколкото указанията на върховната инстанция по отношение на долустоящия съд са с различна сила, когато се касае за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения и когато е необходимо преодоляване на констатирана явна несправедливост на наказанието, изискваща неговото увеличаване и/или постановяване на ефективното му изтърпяване. В първия случай указаниятана ВКС са задължителни, а във втория това не е така, като контролирА.я от ВКС съд е поначало суверенен при определянето на вида и размера на приложимото наказание, съгл. чл. 355, ал. 1, т. т. 1 – 3 НПК (в този смисъл виж и решение № 478 от 08.10.2024 г. по к. н.д. № 683/2024 г. на ВКС, 2-ро н. о.).

Касационната проверка на оспорения съдебен акт показва, че направената от САС в рамките на правомощията му по чл. 314 НПК преценка за явна несправедливост на отмереното от първата инстанция лишаване от свобода и относно начина на неговото изтърпяване е съпътствана от съществено нарушаване на процесуалните правила за формиране на съдебното убеждение. Този съд не е бил изчерпателен при изследването на всички обстоятелства от значение за правилното отмерване на заслуженото с реализираното престъпно поведение наказание лишаване от свобода и начина на изтърпяването му, като е игнорирал установени по делото факти, определящи тежестта на конкретното деяние, както и такива, характеризиращи подсъдимата като водач на моторно превозно средство, значението на други от същата категория е подценил, а трети е преекспонирал. Този подход е в нарушение на процесуалните правила за формиране на съдебното усмотрение по правнорелевантните факти и поставя под сериозно съмнение съответствието му с обективната справедливост, към която насочва изискването на чл. 35, ал. 3 НК за съгласуваност между престъплението и наказанието.

Въззивният съд е идентифицирал принос на самия загинал за фаталния за живота му резултат, обвързвайки този принос с факта, че към момента на злополуката И. е бил без предпазен колан. С основание прокурорът се е противопоставил на тази констатация, доколкото тя безмълвно игнорира факта, че съгласно чл. 183, ал. 4, т. 7 ЗДвП водачът на моторното превозно средство е също отговорен за превозването на пътник, който не изпълнява задължението за използване на предпазен колан. Този факт е изисквал съдебен коментар и оценка дали чрез него не се уравновесява основаният на неползването на предпазен колан от загиналия И. собствен принос на последния с приноса на подсъдимата за възникването на фаталните за живота на загиналия телесни увреждания.

Като смекчаващ отговорността на подсъдимата фактор въззивният съд е извел констатация, че в продължение на 14-години тя е била „изряден водач на МПС“, а това, че в последните три години преди инкриминираната автозлополука тя трикратно е била санкционирана по административно-правен път за нарушения на правилата за движение по пътищата не я определя според него като недисциплиниран и безотговорен водач. Тези съдебни съждения закономерно са провокирали противопоставяне от страна на частното обвинение, тъй като бележат превратно възприемане на факти със стойност на обективно основание за справедливостта на наказанието във всички нейни аспекти и изкуственото им интерпретиране в полза на една от страните чрез преиначаване на доказателствения смисъл. Възприетият подход практически обезличава ролята на административното наказание като държавно - правна реакция срещу неправомерно поведение и неговата роля за подчертаване в съзнанието на гражданите, в случая на подс. Р., на значимостта и сериозността на правните предписания и необходимостта от тяхното стриктно съблюдаване. Тъй като наказанието има прогнозен характер, размерът му трябва да се определя в съответствие с всички данни за личността на дееца – както тези, които я характеризират положително, така и неблагоприятните. По този начин се предпоставя точност на преценката за потенциалната негова поправимост. В случая фактът на предшестващото санкциониране на подсъдимата по административно-правен път за нарушаване на правилата за движение по пътищата, включително двукратно за нарушаване на режима относно скоростта при управляване на МПС и рецидивиращото за пореден път при процесната злополука нейно поведение в нарушение на същия този режим и то само няколко месеца след налагането на последното административно наказание, очертават тенденция в поведението на подсъдимата за пълно пренебрегване на ценността на установените от закона правила и са изисквали сериозна, професионално ангажирана обективна преценка от страна на съда.

Въззивният съд е следвало да прецени справедливостта на наложеното от първата инстанция наказание от гледище и на тези факти, като отговори дали те все пак не бележат по красноречив начин резистентност на подсъдимата към оказваното й до момента по-леко по интензитет държавно-правно въздействие и дали не изискват по - сериозни мерки по отношение на нея и подпомагането й чрез по-сериозна институционална намеса да осмисли необходимостта от промяна на нагласите и поведението си в социално и правно приемлива насока.

С основание от страна на частното обвинение се акцентира върху отсъствието във въззивния акт на всякакъв коментар на тежестта на инкриминираното деяние от гледище на характера и тежестта на конкретно допуснатото нарушение, обусловило непредпазливата вина на подсъдимата. Не е коментиран по никакъв начин и фактът, че когато говори за съобразена скорост в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, законът има предвид съобразена с конкретните пътни условия скорост в рамките на разрешената. А в случая избраната от подсъдимата скорост за придвижване е надхвърляла и разрешената за движение по магистрален път. Допуснатото от нея нарушение и на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, макар да няма отношение към пряката причина за възникването на инцидента бележи на собствено основание дисциплината на Р., очертавайки я като рисков водач на МПС. Очакваната и дължима от съда обективност е изисквала въззивната инстанция да обърне внимание и на този факт, формирайки преценките си относно тежестта на деянието, личността на подсъдимата и приложимото наказание, както и относно начина на изтърпяване на това наказание.

Невъзможно е да се отрече разумът във възражението на частния обвинител Й., направено чрез повереника му, срещу отказа на САС да отчете поведението на подсъдимата преди възникването на злополуката и да приеме, че и преди мястото на удара при пътуването си по магистралния път тя е поддържала отново висока скорост, несъобразена с неблагоприятните метеорологични условия и мократа пътна настилка.

За да елиминира аргументът на първата инстанция, формиран на базата на този факт, въззивният съд е посочил, че не е установена скоростта на автомобилите, които са били задминати от подсъдимата в процеса на движението й, отразил е и това, че движението на Р. спрямо тези автомобили е било осъществено безаварийно.

Заключението е в абсолютен разрез с доказателствената информация, съдържаща се в показА.ята на водачите на тези автомобили – свидетелите С., М. и Т.. Всеки от тримата е дал сведения по делото за скоростта, с която е осъществявал движението си в момента, в който автомобилът му е бил подминат от този на подсъдимата и на тази база е направил собствена преценка за скоростта, с която тя е осъществявала движението си, като точността на тази преценка е потвърдена по автоекспертен път в рамките на наказателното производство и показва, че сериозното и безотговорно подценяване на пътната обстановка от страна на подсъдимата не е било моментно преди възникването на злополуката. Не е нужно да е бил реализиран и друг пътен инцидент с нейно участие, за да бъде преценено поведението й преди произшествието като опасно за сигурността на останалите участници в движението. А колкото до аргумента за извършеното от Р. безаварийно задминаване на останалите, пътуващи в избраната от нея посока, следва да се има предвид, че тя е пътувала в скоростната лента, поначало непредназначена за постоянно пребиваване в нея. Всички, посочени факти също определят характеристиката на подсъдимата като водач на МПС и са изисквали адекватното им съобразяване от страна на въззивния съд.

Критикувайки подходът на първостепенния съд по отчитане на броя и тежестта на несъставомерните телесни увреждания, получени от Ю. Й. при обсъждането на тежестта на деянието, въззивният съд е заявил, че тези увреждания не надхвърлят законово определения съставомерен резултат. Преценката е невярна и е категорично дистанцирана от обективните факти и възведеното обвинение и обяснимо е предизвикала несъгласието на частното обвинение. Инкриминирано е причиняване на тежка телесна повреда на Ю. Й., изразяваща се в оперативно отстраняване на слезката.

Наред с това увреждане при процесните събития Й. е получил и още шест сериозни средни телесни повреди, две от които са поставили макар и временно живота му в риск. Тези травми не определят правната квалификация, като имат безусловно място при определянето на тежестта на деянието, а от тук и при индивидуализацията на приложимото наказание, без това да съставлява нарушение на забраната по чл. 56 НК. Тежестта на уврежданията в рамките на определен вид телесна повреда, броят на тези увреждания, причинените несъставомерни телесни травми всякога имат значение, обуславяйки тежестта на извършеното деяние, а от тук – и размера на заслуженото с реализираното престъпно поведение наказание. Затова трябва да бъдат съобразени от съда, наред с указанията, съдържащи се в ППВС № 1/1983 г., т. 4, б. „е“. С основание от страна на частното обвинение е поставен въпросът за възрастта на загиналия И. и на тежко увредения за цял живот Ю. Й., като утежняващ отговорността на подсъдимата фактор. Младостта на двамата – 19-годишни към датата на злополуката е обстоятелство, което изисква съдебно внимание при преценката на тежестта на деянието и обусловения от нея размер на приложимото наказание, като се има предвид, че това обстоятелство в конкретния случай е било отнапред и добре известно на подсъдимата, която е споделяла с двамата младежи едно и също работно място.

Извън аргументите на касаторите следва да се отбележи и друго. Въззивният съд е утвърдил извършеното от първостепенния съд отнасяне към категорията на смекчаващите отговорността обстоятелства на факта, че подсъдимата е родена на 05.08.1990 г. Напълно неясно от въззивния акт остава какво е съдържателното значение на този факт за степента на отговорност на Р. в насока за смекчаването й – дали 32-годишната възраст на подсъдимата към времето на деянието (защото дата на раждането й само по себе си като факт не значи нищо) се третира като поставяща под въпрос физическата и/или психическата й зрялост, или бележи според САС отсъствие или ограниченост на способността й за съждение, или пък липса на житейски или професионален опит. Подобен аргумент се конфронтира решително с факта, че според закона с достигане на 18-годишна възраст лицата разполагат с нужната зрялост да правят независим избор в живота си и успешно могат да балансират между овластяването им – от една страна, и грижата за собствената им и на останалите сигурност и благополучие – от друга страна, за да им бъде признато право да управляват МПС от съответната категория. При положение, че в случая САС не е установил противното, 32-годишната възраст на подсъдимата по времето на събитията е предполагала пълноценно съзнание и изградени вече критерии за оценка и самооценка. Проявеното от нея отсъствие на критичен разум при инкриминирА.те събития и оказалата се фатална нейна недалновидност относно рисковете от предприетото неправомерно поведение не е обусловено от възрастта, и възрастта й като факт не може да смекчи наказателната й отговорност. Още повече като се има предвид, че ситуацията не е изисквала вземане на сложни житейски решения, а спазване на прости правила, които при нормален интелект, достигната пълнолетна възраст и призната по легален път правоспособност за управляване на МПС са добре известни и достъпни за осмисляне от всеки, отговарящ на тези критерии.

В допълнение към изтъкнатите от касаторите основания за нарушаване на чл. 14, ал. 1 НПК следва да се отбележи и неприемливият характер на съдебния довод за наличие на положителни характеристични данни за подсъдимата, изводими от факта на липсата на криминални нейни прояви. Ако подобен възглед бъде възприет, това би означавало по аргумент за противното, че наличието на такива регистрации или на незавършени наказателни производства характеризира в негативен план личността. А това не е вярно, защото при изследването на личностната характеристика водещо трябва да е обективното начало, което не бива подпомогнато при липса на доказана по надлежен ред вина. За това както наличието, така и липсата на незавършени наказателни производства не може да служи като надеждна информационна база за характеристиките на личността на подсъдимата.

Все във връзка със съображенията на касаторите и с качеството на аргументацията на въззивното решение по размера на наказанието и начина на неговото изтърпяване, редно е да се отбележи и друго. За да смекчи определения от първата инстанция срок на лишаването от свобода и за да приложи института по чл. 66, ал. 1 НК, въззивният съд се е аргументирал с факта, че подсъдимата е майка на две деца (понастоящем на 12 и на 15 години), декларирайки, че тя се грижи за тях. Неясен обаче остава източникът на съдебната информираност за останалите изтъкнати съображения, извън това, че подсъдимата има две деца и тяхната възраст. Не е изследвано въобще дали действително децата живеят при Р., дали тя е единственият човек, който може и който полага нужните ежедневни грижи за тях. Отделен от това остава въпросът за високата степен на уязвимост на подобна логика, която по същество отрича възможността за ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода от страна на лица, които са извършили престъпление, бидейки и родители.

С оглед изложеното, изводите на въззивния съд за явна несправедливост на наказанието, свързано с лишаване на подсъдимата от свобода, очевидно страдат от липса на всестранност и обективност, каквато липса съдът не трябва да допуска в дейността си предвид предписанието на чл. 14, ал. 1 НПК.

Посочените процесуални нарушения са отклонили преценката на въззивния съд относно размера на заслуженото с престъпното поведение на Р. наказание лишаване от свобода и начина на изтърпяването му от обективните основания за определяне на наказанието. Те правят произволен извода за занижена степен на обществена опасност на подсъдимата и за инцидентност на инкриминираната нейна проява по нарушаване на правилата за движение, както и извода за значително преобладаване на смекчаващите отговорността й обстоятелства и в крайна сметка компрометират извършеното смекчаване на наказанието лишаване от свобода и на преценката относно начина на изтърпяването му. Всичко това изисква нов въззивен преглед на съображенията, изложени във въззивните протест и жалби в рамките на правомощията на въззивния съд по чл. 314 НПК и нова оценка на обстоятелствата, имащи значение за определяне на справедливо като размер и начин на изтърпяване наказание лишаване от свобода, съобразени и оценени професионално и адекватно на действителното им значение.

В останалата им част аргументите, изтъкнати от частните обвинители са неоснователни.

Неприемливо е оспорена стойността и значението на направеното от подсъдимата разкаяние. Точен измерител на неговата степен и на искреността му не би могло да има. Вън от съмнение е, че последващи действия по смекчаване на последиците от престъплението би могло да бъдат интерпретира като признаване на грешката на извършеното, като преживяно съжаление за него. Но като се има предвид, че разкаянието е чувство, че е преживяване на лицето липсата на такива негови действия, която може да бъде обусловена и от външни за субективните му желания фактори, не може да е индикатор за отсъствие на действително преживяно от него съжаление за извършеното. При липсата на обективни факти, които да опровергаят искреността на направеното от подсъдимата разкаяние и да покажат липса на мотивация у нея за положителна промяна, всяко разсъждение, с което се оспорва изказаното от нея съжаление за извършеното е лична интерпретация на поведението й, която не може да послужи при решаването на въпросите по делото. За това като е отчел при индивидуализацията на наказанието и изказаното от подсъдимата съжаление за извършеното, въззивният съд не е предпоставил несправедливото й санкциониране.

Изтъкнатите в жалбата на адв. Ц. съображения, свързани. с факта на избраната от подсъдимата несъобразена с неблагоприятните за безопасността на движението метеорологични условия и мокра пътна настилка скорост са част от обстоятелствата, правещи деянието обективно съставомерно по чл. 343 НК и по отношение на тях е валидна забраната по чл. 56 НК за повторното им отчитане било то като отегчаващи или като смекчаващи обстоятелства при определяне на наказанието.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 410 от 28.11.2024 г. по ВНОХД № 868/24 г. на Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно.