Образувано е по касационна жалба подадена от „Ивал 2000” ООД срещу решение № 56 от 17.10.2013 г. постановено по адм. дело № 101 по описа за 2013 г. на Административен съд (АС) – Разград.
Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, по съображения подробно изложени в касационната жалба и в допълнение към нея. Отправил искане към съда обжалваното решение да бъде отменено и вместо него съдът да постанови решение, с което да отмени обжалвания акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД). Претендира направените по делото разноски.
Ответникът – Началник на отдел „Местни данъци и такси” при община Р., чрез процесуалния си представител моли съда да остави без уважение касационната жалба по съображения подробно изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на ”Ивал 2000” ООД АУЗД № АУ000282 от 13.03.2013 г. издаден от орган по приходите в отдел „Местни данъци и такси” към община Р., потвърден с решение № 33 от 25.04.2013 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси” при община Р.. За да постанови решението си, съдът е приел за установено от фактическа страна, че дружеството е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ ХV-2218 в кв. 145 по плана на гр. Р. с площ от 676 кв. м., деклариран по реда на чл. 17 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) с декларация с вх. № Р 643 от 11.12.2007 г., като имотът е нежилищен и попада в регулационните граници на населеното място. Приел е, че през 2008 г., 2009 г. и 2010 г. имота попада в район, в който се извършва организирано събиране и извозване на битови отпадъци, обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. От собственика на имота не е постъпвало искане за предоставяне на индивидуални съдове за битови отпадъци. През 2008 г., 2009 г. и 2010 г. имотът не е бил използван от дружеството, но и не са подавани декларации за освобождаване от такса битови отпадъци (ТБО). Размерът на ТБО през 2008 г. е бил определен с решение № 544 от 23.01.2006 г. на Общински съвет Разград, а за 2009 г. и 2010 г. – с решение № 315 от 27.01.2009 г. на Общински съвет – Разград.
С АУЗД № АУ000282 от 13.03.2013 г. издаден от главен инспектор в отдел „Местни данъци и такси” при община Р., в качеството му на орган по приходите, съгласно заповед № 954 ат 13.08.2012 г. на кмета на община Р., са установени неплатени задължения на оспорващото дружество за ТБО за процесния имот в размер на 64, 20 лв. за 2008 г., 57, 68 лв. за 2009 г. и 57,68 лв. за 2010 г. Върху така установените главници е начислена и лихва за просрочие съответно в размер на 32, 59 лв., 21, 52 лв. и 15, 29 лв. Размерът на ТБО за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. е изчислен върху основа равна на отчетната стойност на имота - 5 015, 92 лв. и за трите години, посочена в декларацията по чл. 17 от ЗМДТ отм. . АУЗД е обжалван по административен ред и потвърден с решение № 33 от 25.04.2013 г. издадено от началник на отдел „Местни данъци и такси“ в дирекция „Финансови дейности и МДТ“ при община Р..
При така изложената фактическа обстановка съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазена административна процедура по издаването му и съответства на материалния закон. Изложил е, че жалбоподателят се явява задължено лице по смисъла на ЗМДТ. През процесните години общината реално е предоставяла услугите по чл. 62 от ЗМДТ. Не са налице изключенията посочени в чл. 71 от ЗМДТ и хипотезата на чл.18а от Наредба № 14 от 17.02.2003 г. на Общински съвет - Разград за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община – Разград (Наредба № 14 от 7.02.2003 г., Наредбата). Начинът на определяне на размера на ТБО за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. съответства на действащите нормативни актове и решения на общински съвет – Разград. ТБО се дължи независимо дали имотът се ползва и генерира отпадъци или не. Невнесените в срок местни такси се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания, съгласно разпоредбата на чл. 9б от ЗМДТ в редакцията му през процесния период.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при правилно установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са правилни. Наведените в касационната жалба доводи са неоснователни.
Правилно административният съд е приел, че жалбоподателят се явява задължено лице по смисъла на чл. 64, ал. 1 вр. с чл. 11 от ЗМДТ. През 2008 г., 2009 г. и 2010 г. имотът, собственост на дружеството попада в район, в който се извършва организирано събиране и извозване на битови отпадъци, обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, съгласно заповеди на кмета на община Р. издадени на основание чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ. В хода на производството пред първоинстанционния съд е установено, че услугите по чл. 62 от ЗМДТ са били реално предоставяни, като не е имало спор за факта, че на територията на община Р. функционира депо за съхраняване и унищожаване на битови отпадъци. Размерът на ТБО за имота за процесния период е определен в съответствие Наредба № 14 от 17.02.2003 г. и издадените в съответствие с чл. 16 от Наредбата решения на Общински съвет – Разград № 544 от 23.01.2006 г. и № 315 от 27.01.2009 г.
Според дружеството незаконосъобразността на АУЗД, съответно – на обжалваното решение се основава на твърдението, че ТБО не се дължи, тъй като процесният имот не е бил ползван през спорния период, не е генерирал отпадъци и по отношение на него не са ползвани услугите по чл. 62 от ЗМДТ. Основният довод на касационния жалбоподател се свежда до това, че размерът на таксата е следвало да бъде определен според количеството на битовите отпадъци (в хипотезата на чл. 67, ал. 1 от ЗМДТ
). В този смисъл в жалбата са наведени твърдения за нарушение на чл. 5 от АПК и чл. 15 от Закона за нормативните актове
при постановяването на съдебния акт, тъй като съдът не установил несъответствието на АУЗД и на Наредба № 14 от 17.02.2003 г. на Общински съвет – Разград с чл. 14, пар. 1 от Директива 2008/98/ЕО и с чл. 62 от ЗМДТ , чл. 66 във вр. с чл. 71 и чл. 67, ал. 1
от ЗМДТ.
Съдът намира посочените възражения за неоснователни. Количеството на битови отпадъци, събирани и извозвани от определен недвижим имот, може да бъде определено по смисъла на
чл. 67, ал. 1 от ЗМДТ
само когато за тази цел имотът е снабден със съдове за събиране и съхраняване, предназначени единствено за създаваните на (в) него отпадъци. Реалното количество на битовите отпадъци в този случай ще бъде равно на броя на съдовете, умножено с честотата на сметоизвозването. Когато в района, в който се намира имота, е разположен съд за събиране и съхраняване на битови отпадъци от неопределен брой имоти (какъвто е процесния случай), количеството на битови отпадъци от един имот не може да бъде определено и за всички имоти в района ТБО се определя по правилата на
чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ
(в случая и по правилата на Наредба № 14 от 7.02.2003 г. и решенията на общинския съвет). Данните по делото сочат, че процесният нежилищен имот, собственост на дружеството не е бил снабден със самостоятелен съд за събиране и съхраняване на битови отпадъци, поради което дължимата ежегодна ТБО за имота правилно е определена с оспорения акт по правилата на
чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ
– в случая на база отчетната стойност по декларацията подадена по
чл. 17, ал. 1 от ЗМДТ
отм. . Предвид изложеното неоснователно се явява изложеното в жалбата оплакване, че редът по който е определена ТБО за процесния имот противоречи на европейският принцип "замърсителят плаща", посочен в
Директива 2008/98/ЕО
и на чл. 67, ал. 1 от ЗМДТ.
Липсата на генерирани от имота битови отпадъци би била от значение за определянето на размера на ТБО при подадена декларация съгласно чл. 18а от Наредба № 14 от 17.02.2003 г. В посочената разпоредба е предвидено, че не се събира такса за услугата „сметосъбиране и сметоизвозване”, ако имотът не се ползва през годината и от страна на собственика или ползвателя е подадена декларация за това до края на предходната година. В случая обаче дружеството не се е възползвало от предвидената в чл. 18а от Наредбата възможност и не е подавало декларации, че няма да ползва имота през процесните периоди. Посоченото е довело до невъзможност това обстоятелство да се вземе предвид при определянето на ТБО.
Услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и за обезвреждане на отпадъците в депа или други съоръжения не са обвързани с конкретен имот, а целта на тяхното предоставяне обслужва интересите на населението на цялата община, свързани с поддържане на чистотата на териториите и обезвреждането на отпадъците, генерирани от жизнената дейност на населението и от съответните сгради, изградени на територията й. Без значение за определяне на дължимата ТБО по отношение на тези два вида услуги е обстоятелството дали имотът е бил ползван и дали генерира битови отпадъци.
Неоснователни са и изложените в жалбата твърдения за незаконосъобразност на АУЗД предвид липсата на индивидуална заповед за откриване на административното производство. В
глава ХIV от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК
) са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по
чл. 107, ал. 3 от ДОПК
и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по
чл. 108 от ДОПК
. В настоящия случай са определени задължения за такса битови отпадъци по реда на
чл. 107, ал. 3 ДОПК
, по който ред не е необходима изрична заповед за откриване на административното производство. Съгласно
чл. 107, ал. 3
от ДОПК акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по
чл. 103
от ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.
Видно от изявлението на процесуалния представител на жалбоподателя направено пред първоинстанционния съд в съдебно заседание проведено на 16.09.2013 г., от дружеството не се оспорва самият начин на изчисляването на главницата, основата върху която е изчислена и начина на изчисляване на лихвата, съобразно Наредба № 14 от 7.02.2003 г. и решенията на общинския съвет. Предвид това липсата на посочени фактически основания в акта досежно начина на изчисляване и размера на всяка от услугите по чл. 62 от ЗМДТ не може да е основание за отмяна на акта само на това основание.
Неоснователно е и възражението, че тъй като притежаваният от дружеството недвижим имот се намира в жилищен район той следва да се приравни на жилищен. В ЗМДТ липсва легално определение жилищен имот, но безспорно притежаваният от дружеството недвижим имот не може да служи за задоволяване на жилищни нужди. В тази насока и предвид нормата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА следва да се имат предвид легалните дефиниции за „жилище”, посочена в пар. 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на Закона за устройство на територията и за „недвижим жилищен имот”, посочена в пар. 1, т. 51 от Допълнителните разпоредби на Закона за данъците върху доходите на физическите лица, на които притежаваният от дружеството имот не отговаря.
Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 и т. 9 от ДОПК, вземанията за ТБО и вземанията за лихви върху тях са публични общински вземания. За неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон (чл. 175 от ДОПК). Сроковете за заплащане на ТБО са регламентирани в закона, поради което при неплащане на ТБО в срок задълженото лице изпада в забава и дължи лихва. Неуведомяването на задълженото лице по чл. 69, ал. 2 от ЗМДТ не е от значение за съществуването и изискуемостта на вземането за ТБО. Поради това законосъобразно административният съд приел, че невнесените в срок местни такси по силата на чл. 4, ал. 2 от ЗМДТ във вр. с чл. 9б от ЗМДТ се събират заедно с лихвите по
Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания
.
При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 300, 00 лв. (триста лева).
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 17.10.2013 г. постановено по адм. дело № 101 по описа за 2013 г. на Административен съд - Разград.
ОСЪЖДА ”Ивал 2000” ООД, с ЕИК 103578526, със седалище и адрес на управление гр. В., кв. „Възраждане”, бл. 15, вх. 4, ап. 84, да заплати на община Р. разноски по делото в размер на 300, 00 лв. (триста лева), представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ П. Н.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Д. М./п/ К. А.
К.А.