О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 57

гр. София, 17.02.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

АННА БАЕВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1617 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и на двете насрещни страни против решение № 480 от 25.02.2020г. по т. д. № 3575/2019г. на Апелативен съд-София, поправено с решение от № 10499 30.07.2021г., с което е потвърдено решение № 1669/08.08.2018г., поправено с решение № 965/22.05.2019 г. по т. д. № 3350/2016 г. на Софийски градски съд: 1/ Касаторът „К. Г. ЕООД, ответник по исковете, обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от „Софтекс“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 19 968,12 лв., представляваща придобито от ищеца с договора за цесия от 18.11.2013г. вземане, за връщане от ответника на 5 % „гаранция за добро и качествено изпълнение“ по фактури: № 531/21.02.2011г., № 483/16.03.2011г., № 484/29.03.2011г., № 485/05.04.2011г., № 489/27.04.2011г., № 490/27.05.2011г., № 492/27.06.2011г., № 659/29.12.2011г., № 620/31.02.2012г., № 525/14.01.2011г., № 526/17.01.2016г., 527/20.01.2011г. и 528/28.01.2011г., ведно със законната лихва от 28.04.2016г. до окончателното плащане, както и в частта, в която е уважен иска за вземане за неустойка по чл. 82 от договора от 20.11.2010г. за СМР към „Каррат груп“ ЕООД, в размер на 3 833,88 лева за периода от 28.04.2013г. до 10.11.2013г.; 2/ Касаторът и ищец по делото „Софтекс“ ЕООД обжалва въззивното решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за вземане за неустойка към „Каррат труп“ ЕООД по посочените договори в размер на 18 264, 64 лева за периода от 11.11.2013г. до 30.04.2016г.

Касаторът „К. Г. ЕООД твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и е необосновано.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл.269 от ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните и в частност, длъжен ли е въззивният съд да обсъди възражения на страна по делото, сочещи на нарушения на императивни правни норми, които са наведени след двойна размяна на книжа, при условие, че такива възражения са изведени от страната на база доказателства по делото, които са приложени след размяна на книжата и които са били неизвестни на страната до приобщаването им?; Сочи наличие на противоречие на акта с: решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017г. на ВКС, решение № 28/18.04.2019г. по гр. д.№ 2014/2018г. на IV г. о. на ВКС, решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на IV г. о. на ВКС, решение № 403 / 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 91/04.04.2019г. по гр. д.№ 3595 / 2018г. ВКС, IV г. о. и решение № 30 от 13.04.2020г. по гр. дело № 2378 /2019 на ВКС.; 2/ Въпросът за правилното прилагане на материалния закон - разпоредбите на чл.99 и следващите и чл. 92 от ЗЗД. Сочи противоречие с решение № 338 от 27.03.2018г. по гр. д.№ 706/2017г. на ВКС, решение № 30 от 13.04.2020г. по гр. дело № 2378/2019 на ВКС и решение № 226/12.07.2011 г. на IV г. о. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС.; 3/ Въпросът за неправилното прилагане на материалноправната норма на чл.79, във вр. чл.83 ал.1 ЗЗД, уреждаща съпричиняването на вреди, при която поведението на кредитора може да се изразява в неизпълнение на поетите от него задължения по договора или в други действия, с които се възпрепятства точното изпълнение на длъжника.“

Ответникът по жалбата и ищец по делото, “СОФТЕКС“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Касаторът и ищец по делото „Софтекс“ ЕООД твърди, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Сочи, че волята на съда е неразбираема, тъй като от въззивното решение не е ясно кое решение на Софийски градски съд се потвърждава, доколкото посочените номера и дати на решението на първата инстанция и постановеното от нея решение по чл.247 ГПК са едни и същи. Същевременно поддържа, че с процения договор за цесия от 18.11.2013г., вземането е прехвърлено с всичките му принадлежности, което включва всички вземания, които са свързани по някакъв начин с основното вземане - обезпечения, залози неустойки, лихви. и др.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице нищожност на обжалвания акт – основание по чл.280, ал.2, предл. 1-во ГПК, както и че въззивното решение е „решено в противоречие с практиката на съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото“. Останалата част от изложението представляват твърдения на жалбоподателя относно съдържанието на процесния договор за цесия и интерпретирането му в решение по друго дело между същите страни.

Ответникът по жалбата и по делото, „КАРРАТ ГРУП“ ЕООД, оспорва касационната жалба на ,,Софтекс“ ЕООД. Счита, че съдът законосъобразно и правилно е отказал да уважи претенция за присъждане на неустойка по чл.82 ЗЗД за бъдеще време, като е съобразил разпоредбата на чл.99, ал.2 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с изключение на жалбата на „К. Г. ЕООД срещу въззивното решение в частта му за потвърждаване на първоинстанционното осъдително решение за главницата от 19 968,12 лв., предвид разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК. Делото е търговско – спорът е за изпълнение на цедирани вземания по търговска сделка по см. на чл.286, ал.1 вр. ал.3 ТЗ, сключена между търговци във връзка със занятието им, като цената на обективно съединения иск за главницата е в размер на 19 968, 45 лева, под изискуемия праг от 20 000 лева за допустимост на касационното обжалване по търговски дела, поради което жалбата срещу решението в частта по този иск е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Апелативният състав е споделил и препратил на основание чл.272 ГПК към изложените от Софийски градски съд мотиви, поради което е приел от фактическа и правна страна следното:

С договор за цесия от 18.11.2013г., „Булрекс 007“ ЕООД, в качеството на цедент, прехвърля на „Софтекс“ ЕООД, в качеството на цесионер, вземането си към „Каррат груп“ ЕООД, придобито на основание договор за изпълнение на СМР, сключен между цедента и „Каррат груп“ ЕООД на 20.11.2010г. /чл. 1, ал. 1/. Според чл.1, ал.2, общият размер на прехвърленото вземане възлиза на 38 186,16 лева, от които 19 968,45 лева главница и неустойка за забава към 10.11.2013г. в размер на 18 217,72 лева, а прехвърленото вземане е на основание т. 27.3.1 от договора за изпълнение на СМР от 20.11.2010г. и представлява неизплатена сума по фактура № 529/28.01.2011 г. и 5% от стойността по следните фактури: № 531/31.02.2011г., №483/16.03.2011 г., №484/29.03.2011 г., № 485/05.04.2011 г., №489/27.04.2011г., №490/27.05.2011 г., № 492/27.06.2011 г., №659/29.12.2011 и №620/21.02.2012г. /чл.1, ал.3/. Съгласно чл.2, прехвърленото вземане преминава в патримониума на цесионера, ведно с принадлежностите му, а съобразно предвиденото в чл.4, цедентът се задължава да уведоми длъжника „Каррат груп“ ЕООД за прехвърленото вземане в срок от 7 дни, от подписването на договора за цесия, като предостави надлежно доказателство за уведомлението.

С уведомление с вх. № 061/21.11.2013г. „Булрекс 007“ ЕООД уведомява „Каррат груп“ ЕООД, че на осн. чл.99 ЗЗД е прехвърлило задължението му по договор за изпълнение на СМР, сключен на 20.11.2010г., в полза на „Софтекс“ ЕООД, а и именно с договор за цесия от 18.11.2013 г. – 38 186.16 лева, от които главница в размер на 19 968.45 лева и законна лихва към 10.11.2013 г., в размер на 18 217.72 лева. Посочено е, че „Булрекс 007“ ЕООД се задължава да предаде цялата документация по вземанията на „Софтекс“ ЕООД.

С нотариална покана на „Софтекс“ ЕООД до „Каррат груп“ ЕООД, връчена от нотариус, с рег. № 260 на НК, на 12.12.2013г. на адресата й, е посочено, че по силата на сключени общо 4 договора за цесия, „Софтекс“ ЕООД е придобило вземания към „Каррат груп“ ЕООД, като едно от вземанията по договора за цесия от 18.11.2013г. е за 38 186,16 лева, от които 19 968,45 лева - главница и 18 217,72 лева - законната лихва. В поканата е инкорпорирано искане сумите по договорите за цесия да бъдат заплатени в 30 - дневен срок от получаването й.

С писмо от 09.01.2014г. на „Каррат груп“ ЕООД до „Софтекс“ ЕООД е направено възражение за липса на задължения на „Каррат груп“ ЕООД, с оглед наличие на многобройни некачествено изпълнени СМР, поради което инвеститорът има право да удържи процесните суми от дължимите плащания. Оспорена е и възможността да бъдат прехвърлени процесните вземания.

Договорът от 20.11.2010г. за изпълнение на СМР е сключен между „Каррат груп“ ЕООД и „Булрекс 007“ ЕООД, в качеството на изпълнител. Към него са подписани допълнителни 3 анекса, а именно: анекс № 01 от 15.03.2011г., анекс № 02 от 24.03.2011г. и анекс № 1 от 12.08.2011г., с които страните са уговорили извършването на допълнителни СМР.

На 19.05.2011г. е съставен акт образец 19 към анекс 02 /по договор за довършителни и ремонтно-строително работи на бл.6 и бл.7/, подписан от възложителя и изпълнителя по договора, като е издадена фактура № 659/29.12.2011г. за стойност 3 361,37 лева с ДДС и основание за плащането - СМР по акт обр.19/№4 към анекс 02/19.05.2011г. и гаранция 10%.

На 31.08.2011г. е съставена подробна количествена сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписана от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19, като е издадена фактура № 620/21.02.2012г. за стойност 4741,15 лева с ДДС и основание за плащането - СМР по акт обр. 19/№1 към анекс 03/31.08.2011г.

На 27.05.2011г. е съставена подробна количествена сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписана от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19 и акт за довършителни работи извън количествата по офертата, като е издадена фактура № 492/27.06.2011г. за стойност 56 230,60 лева с ДДС и основание за плащането - СМР по договор от 20.11.2010г., анекс 01/15.03.2011 г. и анекс 02/24.05.2011 г. и акт №16/17 и акт по анекси 8, 9, 10 и 11 и гаранция 10%.

На 04.05.2011г. е съставен акт образец 19 към анекс 01 /по договор за довършителни и ремонтно-строително работи на бл.6 и бл.7/, подписан от възложителя и изпълнителя по договора, като е издадена фактура № 490/27.05.2011 г. за стойност 39 514,72 лева с ДДС и основание за плащането –СМР по договор от 20.11.2010г., анекс 01 от 15.03.2011г. и анекс 02/24.03.2011г., акт №15, акт №7 и акт №2 и 10% гаранция.

На дати 01.04.2011г., 15.04.2011г. и 22.04.2011г. са съставени акт образец 19 към анекс 02 /по договор за довършителни и ремонтно-строително работи на бл.6 и бл.7/, подписан от възложителя и изпълнителя по договора, като е издадена фактура № 489/27.04.2011г. за стойност 74 525,13 лева, с основание за плащането - СМР по договор от 20.11.2010 г., анекс 01 от 15.03.2011г. и анекс 02/24.03.2011г., акт №4, акт №12, акт №14, акт №13 и акт №6 и 10% гаранция.

На 31.03.2011г. е съставен акт образец 19 към анекс по договор за довършителни и ремонтно-строително работи на бл.6 и [жилищен адрес] подписан от възложителя и изпълнителя по договора, като е издадена фактура № 485/05.04.2011г. за стойност 47 468.25 лева, с основание за плащането - СМР по договор от 20.11.2010г. и анекс към него от 15.03.2011г., акт № 11 по договор и акт № 3 по анекс и 10% гаранция.

На 21.03.2011г. е съставена подробна количествена сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписана от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19 и акт по допълнително споразумение, като е издадена и фактура № 484/29.03.2011 г. за стойност 63 982,97 лева, с основание за плащането – СМР по договор от 20.11.2010г. и анекс към него от 15.03.2011г., заповед за възлагане № 1, акт № 10 по договор; акт № 9 по договор, акт № 2 по анекс и 10% гаранция.

На 07.03.2011г. е съставена подробна количествена сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписана от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19, като е издадена и фактура № 483/16.03.2011г. за стойност 72 448,28 лева, с основание за плащането - СМР по договор от 20.11.2010г. и анекс към него от 15.03.2011г. и 10% гаранция.

На 21.02.2011г. е съставена подробна количествена сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписана от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19, като е издадена и фактура № 531/31.02.2011г. за стойност 53832,91 лева, с основание за плащането - СМР по договор от 20.11.2010г. по акт № 6 и акт № 7 и 10 % гаранция.

„Булрекс 007“ ЕООД е издал фактура № 529/28.01.2011г. с получател „Каррат груп“ ЕООД, на стойност 6 270,90 лева, с основание за плащането- 10% гаранция по фактура № 525/14.01.2011г., 10% гаранция по фактура № 526/17.01.2011г., 10% гаранция по фактура № 527/20.01.2011г. и 10% гаранция по фактура № 528/28.01.2011г. По делото са представени посочените фактури № 525, 526, 527 и 528, както и подробни количествени сметка за довършителни и ремонтно строителни работи, подписани от възложителя и изпълнителя, както и акт образец 19 за СМР, остойностени с тези фактури.

От събраните по делото доказателства Софийски градски съд е установил наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника „Каррат груп“ ЕООД и цедента „Булрекс 007“ ЕООД, породено от договора за изпълнение на довършителни СМР от 20.11.2010 г. и анексите към него, с типичното за договор за изработка съдържание.

Първоинстанционният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответната страна за нищожност на договора за цесия, тъй като не са налице противоречия между съдържанието на договора и разпоредбата на чл. 99 ЗЗД. Прехвърлените на ищеца вземания срещу ответника по договора за изработка са индивидуализирани и не може да се приеме, че договорът е нищожен, поради липса на предмет. Същевременно за извършената цесия ответникът е бил уведомен на 21.11.2013г. от цедента, съобразно на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От представените по делото фактури № 531/21.02.2011г., фактура №483/16.03.2011г., фактура № 484/29.03.2011г., фактура № 485/05.04.2011г. и фактура № 489/27.04.2011г., фактура № 490/27.05.2011г., фактура №492/27.06.2011 г., фактура № 659/29.12.2011г., фактура № 620/31.02.2012г., фактура № 525/14.01.2011г., фактура № 526/17.01.2016г., 527/20.01.2011г. и 528/28.01.2011г. е констатирано, че начислената стойност от 5% „гаранция за добро и качествено изпълнение“ на изпълнителя възлиза на 19 968,12 лева. Съгласно т.27.3.1 от договора, удържаните суми от 5% от платимите актове за разплащане - обр. 19 се възстановяват в 5-дневен срок от получаване на разрешение за ползване на съоръжението, но не по-късно от 30.04.2011г., и при липсата на доказано от ответника основание да задържи тези суми, е прието, че искът за главницата е основателен и доказан за сумата от 19 968,12 лева от предявения размер от 19 968,45 лева. Съдът е намерил направеното от ответника възражение за погасяване на това вземане по давност за неоснователно, тъй като вземането е станало изискуемо на 01.05.2011г. /не са представени доказателства преди тази дата да е получено разрешението за ползване/, поради което към датата на исковата молба – 28.04.2016г. не е изтекла предвидената в закона петгодишна давност.

Предвид липсата на изпълнение на задължението на ответника да заплати дължимата сума в размер на 19 968,12 лева в уговорения в договора срок, съдът е заключил, че същият е изпаднал в забава да плати свое парично задължение по договора и дължи предвидената в т.82 от договора неустойка в размер на 0,1% на календарен ден от дължимата сума. Същевременно е прието, че на ищеца е прехвърлено с договора за цесия вземане за неустойка в размер на 18 217,72 лева, дължима към 10.11.2013г., поради което именно това е вземането за неустойка по договора за СМР, което е придобил ищецът срещу ответника. Съдът е счел, че с договора за цесия не е прехвърляно вземане за неустойка в претендирания от ищеца размер и период. Намерил е, че посоченото в договора, че прехвърленото вземане преминава в патримониума на цесионера, ведно с принадлежностите му, не обосновава извод за дължимост на неустойката в претендирания от ищеца размер и период /който период е след датата на подписване на договора за цесия/. С договора за цесия не е уговорено прехвърлянето на бъдещи вземания, които ще възникнат след сключването му, а вземането за неустойка не е принадлежност към вземането за главница –арг. от чл. 99, ал. 2 ЗЗД. С оглед изложените съображения, първоинстанционният съд е намерил, че ищецът въз основа на цесията е придобил вземане за неустойка само в размер на 18 217,72 лева, дължима за периода от 01.05.2011г. до 10.11.2013г., поради което претенцията по чл.92 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 36 482,36 лева и за периода от 11.11.2013г. до 30.04.2016г. е неоснователна. Предвид извода на съда за съществуване на вземане за неустойка в размер на 18 217,72 лева, дължима за периода от 01.05.2011г. до 10.11.2013г., е разгледано и направеното от ответника възражение за давност. Прието е, че доколкото давността за вземания за неустойка е 3-годишна - чл. 111, буква „б“ ЗЗД, и начисляването на неустойката е предвидено да е за всеки отделен ден, то извън срока на 3-годишната давност е начислената неустойка за периода преди 28.04.2013г. Тъй като в случая не било установено в периода преди тази дата да са настъпили основания за спиране или прекъсване на давността, на основание чл.162 ГПК съдът е определил размера на дължимата неустойка за периода от 28.04.2013 г. до 10.11.2013г. на 3833,88 лева и до този размер и за този период искът за неустойка е уважен.

Въззивният състав е счел, че постановеното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като във връзка с оплакванията във въззивните жалби е приел следното:

Намерил е за неоснователно възражението, поддържано от ищеца, че неустойките по чл.82 от договора за СМР, дължими след 10.11.2013г. са част от прехвърленото вземане. Приел е, че договорената в чл.82 от договора за СМР неустойка в размер на 0.1 % на ден при необоснована забава на възложителя, да плати дължима на изпълнителя сума, не представлява принадлежност към това вземане или в случая, не представлява принадлежност към вземането за възстановяване на гаранцията за добро и качествено изпълнение. Посочено е, че принадлежност са лихвите и разноските, а в конкретната хипотеза не става въпрос за лихви и разноски, а за различно по същността си вземане. Същото е дефинирано в чл. 1, ал. 2 от договора за цесия с конкретна стойност - 18 217, 72 лева неустойка за забава към 10.11.2013г. Вземането за неустойки след тази дата, макар и да не е установено по размер, е определяемо и законът не забранява прехвърлянето на неликвидно и неизискуемо вземане. В случая, така както е формулирана волята на страните, тя ясно и еднозначно сочи, че се прехвърля вземане за неустойка с конкретни параметри, чиято изискуемост не е бъдеща, а е факт към датата на сключване на договора за цесия. С оглед на това, съдът е достигнал до извода, че договорените в чл.82 от договора за СМР неустойки, дължими от „К. Г. ЕООД след датата 11.11.2013г. не представляват част от цедираните от „Булрекс 007“ ЕООД на „Софтекс“ ЕООД вземания, поради което и ищецът няма материалноправна легитимация за тях по предявения осъдителен иск. С оглед на това е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлил иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата над 3833,88 лв. до пълния предявен размер от 36 482,36 лева и за периода от 11.11.2013г. до 30.04.2016г.

Решаващият състав на апелативния съд е намерил за несъстоятелни и поддържаните от ответника „Каррат груп“ ЕООД възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, опорочили правните изводи на съда. Аргументирал се е, че с определението на съда по чл.146 ГПК отчетливо е посочено, че при така направеното от ответника „общо оспорване“, не е налице основание за откриване на производство по чл.193 ГПК, касаещо и процесния договор за цесия, тъй като в случая няма спор между страните, съставители на документа, за автентичността на същия. Въззивната инстанция е посочила и че липсва аргументация, с какво резултатът от това производството, би допринесъл за защитата на ответника, нито кой значим за тази страна факт от наведените с отговора на исковата молба е обвързан от датата, на която е подписан договора за цесия.

Въззивният съд е намерил за несъстоятелно и възражението, че гаранцията по фактура № 525/ 14.01.2011г., фактура № 526/ 17.01.2011г. и фактура № 527/ 20.01.2011г. не се дължи, тъй като била приспадната. Счел е, че фактура № 529/ 28.01.2011г. е издадена именно с цел дължимостта на сумите от гаранциите, описани в посочените фактури, издадени за стойността на строително монтажните работи, от които първоначално гаранциите са били приспаднати. Затова и в решението, съдът не е включил общото задължение по фактура № 529, а задълженията по отделните фактури, от които е формирана сумата по тази фактура.

Апелативният състав е определил за значими за изхода на спора въпросите, дали са върнати от ответника гаранциите за добро и качествено изпълнение на СМР по сочените от ищеца фактури и ако не са възстановени, то налице ли е основание за задържането им. Намерил е, че по делото не е установено изпълнение на задължението на възложителя да върне депозираните пред него суми като гаранции за добро и качествено изпълнение. Едновременно с това, не са ангажирани доказателства в подкрепа на поддържаната от ответника теза за наличие на основание за задържане на гаранциите. Счел е, че въз основа на събраните доказателства се установява, че възложените СМР на „Булрекс 007“ ЕООД са изпълнени, а работата е приета от ответника без възражения по установения за това ред, съгласно чл. 264 ЗЗД. С оглед на това съдът е заключил, че като е уважил иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата от 19 968,12 лв., първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт в тази част.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол в частта, в която касационното обжалване е допустимо, предвид следното:

По жалбата на „К. Г. ЕООД:

Първият поставен от страната въпрос е процесуалноправен и е свързан с твърденията на касатора, че въззивният съд: 1/ не е формирал свои изводи относно оспорването на договора за цесия, предвид на това, че липсва доказване на действителността му, съобразно разпределената с доклада на първата инстанция доказателствена тежест; 2/ не е обсъдил възражението на ответника по исковете за нищожност на договора за цесия, изведена от това, че в договора е „фиксиран общ размер на вземането“. На първо място, невярно е твърдението, че въззивната инстанция не е разгледала оплакването на касатора относно липсата на произнасяне на първата инстанция за истинността и достоверната дата на договора за цесия. Апелативният съд е посочил, че в определението си по чл.146 ГПК СГС е окачествил оспорването като „общо“. Изложени са съображения, че между страните няма спор относно страните, съставители на документа, като липсва посочване, с какво оспорването на датата на документа би допринесла за защитата на ответника и кой значим за страната факт от наведените в исковата молба е обвързан от датата, на която е съставен договорът за цесия. На второ място, с оглед ограничения характер на въззивното обжалване, при преценка на правилността на акта, въззивният съд е лимитиран от направените от страните оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на същата, като апелативният съд трябва да приложи служебно императивна материалноправна норма, ако тя неправилно не е приложена от първата инстанция. В случая, възражението на ответника по исковете за нищожност на договора за цесия, изведена от твърдението, че в договора е „фиксиран общ размер на вземането“, е счетено за неоснователно от първата инстанция, към които мотиви апелативният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК. При липса на оплакване във въззивната жалба на „К. Г. ЕООД за неправилност на този извод на първоинстанционния съд и доколкото въззивният съд е споделил мотивите му, въззивната инстанция не дължи излагане на свои съображения в решение си относно липсата на нищожност на договора за цесия на разгледаното от първата инстанция основание. С оглед горното, първият формулиран от касатора въпрос не може да обуслови допускането на решението до касация, тъй като същото не противоречи на формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, цитирана в изложението, като не е осъществено соченото основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Въпросът № 2 относно правилното прилагане на материалния закон, а именно на разпоредбите на чл.99 и следващите и чл. 92 от ЗЗД, не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като е относим към правилността на акта, която не е предмет на разглеждане в селективната фаза на касационното производство. Освен това, въпросът за приложението на чл.99 и чл.92 ЗЗД е общо поставен, без да е съобразен с конкретиката на спора и мотивите на обжалвания акт, поради което не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.

Въпросът за неправилното прилагане на материалноправната норма на чл.79, във вр. чл.83 ал.1 ЗЗД, уреждаща съпричиняването на вреди, при която поведението на кредитора може да се изразява в неизпълнение на поетите от него задължения по договора или в други действия, с които се възпрепятства точното изпълнение на длъжника, не е обусловил изхода на спора. По делото липсват твърдения за наличие на действия на ищеца, възпрепятстващи точното изпълнение на длъжника, въззивният съд е приел, че кредиторът не е в неизпълнение на поетите от него задължения по договора. и липсват мотиви на съда за „съпричиняване на вредите“ от ищеца. Ето защо, въпрос № 3 също не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, като спрямо него не е посочен и допълнителен селективен критерий по чл.290, ал.1, т.1-3 ГПК, което самостоятелна пречка за допускането на решението до касация.

Предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед дадените разяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно е обсъждането на наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с първите два въпроса, като по отношение на последния въпрос такава не се сочи.

По касационната жалба на „Софтекс“ ЕООД:

На първо място, не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, предл. 1-во ГПК. По реда на чл.247 ГПК решението на въззивния съд е поправено в частта за допуснатата от него очевидна фактическа грешка при посочване на актовете на първоинстанционния съд, които се потвърждават. Допускането на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, противно на твърдението на касатора, не е порок, който по своя характер води до нищожност на обжалвания акт. Това е видно и от предвидената в чл.247 ГПК специална процедура за отстраняването й и то от съда, постановил акта, докато основанията за нищожност на решението са различни и същата може да бъде релевирана само по реда на обжалването на акта или с отделен иск. С оглед на изложеното, не е налице евентуална нищожност, съответно недопустимост на въззивното решение.

На второ място, допускането на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е предпоставено от поставяне от касатора на материалноправен или процесуалноправен от значение за изхода на делото. Такъв в случая не е формулиран от жалбоподателя, а съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос не може да бъде извеждат служебно от съда от твърденията на страната за неправилност на акта, предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, който е приложим и за настоящата селективна фаза на касационното производство. Касаторът е навел единствено твърдения относно съдържанието на процесния договор за цесия и интерпретирането му в решение по друго дело между същите страни. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не могат да бъдe взет предвид наведеният от жалбоподателя допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като противоречието с практика на долните съдилища не представлява предпоставка по см. на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, нито определенията на ВКС по чл.288 ГПК са практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2011г. по тълк. д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, в която жалбите са допустими.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280, ал.3 ГПК, касационната жалба на „К. Г. ЕООД в частта, с която се обжалва решение № 480 от 25.02.2020г., поправено с решение № 10499 от 30.07.2021г., постановени по т. д. № 3575/2019г. на Апелативен съд-София, с които се потвърждава решение № 1669/08.08.2018г., поправено с решение № 965/22.05.2019г., постановени по т. д. № 3350/2016 г. на Софийски градски съд, в частта, с която „К. Г. ЕООД е осъден да заплати на „Софтекс“ ЕООД по иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, вр. чл.99 ЗЗД сумата от 19 968,12 лв. - придобито от ищеца с договор за цесия от 18.11.2013г. вземане за връщане от ответника на 5 % „гаранция за добро и качествено изпълнение“ по фактури: № 531/21.02.2011г., № 483/16.03.2011г., № 484/29.03.2011г., № 485/05.04.2011г., № 489/27.04.2011г., № 490/27.05.2011г., № 492/27.06.2011г., № 659/29.12.2011г., № 620/31.02.2012г., № 525/14.01.2011г., № 526/17.01.2016г., 527/20.01.2011г. и 528/28.01.2011г., ведно със законната лихва от 28.04.2016г. до окончателното плащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 480 от 25.02.2020г., поправено с решение № 10499 от 30.07.2021г., постановени по т. д. № 3575/2019г. на Апелативен съд-София, в останалата обжалвана част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението в частта за оставяне без разглеждане на касационната жалба на „К. Г. ЕООД относно иска по чл. чл.79, ал.1, вр. чл.266, вр. чл.99 ЗЗД, като в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.