Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. Б. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], общ. Сунгурларе, обл. Бургас, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 36 от 29.06.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 431 от 21.12.2020 г. по т. д. № 662/2019 г. на Окръжен съд - Бургас, граждански състав, в частта за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП, настъпило на 07.09.2018 г., за разликата над присъдените 40 000 лв. до претендираните 50 000 лв. – частичен иск0 000 лв.

Касаторът поддържа, че атакуваното решение в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че съдът е определил полагащото й се обезщетение за претърпените неимуществени вреди в занижен размер, тъй като не е приложил правилно въведения с разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. Намира, че въззивният съд не е взел предвид всички твърдени и доказани в хода на процеса факти или същите са само изброени, без да се отчете тяхното реално значение за конкретния правен спор; не се е задълбочил върху тежестта и многобройността на получените телесни увреждания, както и върху силата и интензитета на физическите болки и страдания; не е съобразил изключително силния шок, който ищцата е изпитала при инцидента и коренната промяна в начина й на живот и в емоционалното й състояние. Намира още, че въззивният съд не е съобразил в нужната степен социално – икономическата обстановка и лимитите на застрахователно покритие; не е отчел като фактор, влияещ на критерия за справедливост, практиката на съдилищата по сходни казуси. Касаторът прави оплакване и за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в необсъждане на свидетелските показания в пълнота и в съответствие с останалия доказателствен материал; неправилно кредитиране на заключението на СМЕ в частта, в която е посочено, че оздравителният период бил с продължителност три – четири месеца; липсата на обсъждане на заключението на СПЕ; недопускането на гласни доказателства чрез разпит на посочените от ищцата трима свидетели. Навежда доводи и за необоснованост на извода на въззивния съд за доказано от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Намира, че съдът не е преценил и съпоставил мнението на вещото лице, изразено в писменото заключение на САТЕ, и това, заявено устно в съдебно заседание, относно вида на колана на мястото, на което е седяла ищцата. Същевременно, намира, че дори и хипотетично да се приеме за доказан приносът на пострадалата, съдът необосновано е определил несъответен, висок процент на съпричиняване, тъй като не е отчел конкретните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, както и не е извършил необходимата съпоставка и оценка на поведението на водача и това на пострадалата. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната й в касационната инстанция безплатна правна помощ.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които, според касатора, са обуславящи за изхода на спора, а именно: „1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.432, ал.1 вр. чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?; 2. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява и лимитите на застрахователно покритие, както и социално – икономическата обстановка в страната?; 3. При въведено възражение за съпричиняване при предявен иск по чл.226 КЗ отм. следва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен и несъмнен начин в хода на производството от страната, която го е въвела?; 4. При формиране на решаващата воля на съда за налично съпричиняване от страна на пострадал от ПТП следва ли в хода на процеса да са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан?; 5. Следва ли съдът да изходи от всички събрани доказателства по делото при направа на извод дали е налице или не съпричиняване от страна на пострадалия при предявен иск с правно основание чл.226 КЗ отм.? ; 6. Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпването на вредите и дали при определяне степента на съпричиняване при деликт съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?; 7. Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение при определяне на справедливия размер при търпени неимуществени вреди да обсъди в съвкупност и вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните?; 8. Какви са критериите, при преценката на които съдът следва да избере дали да кредитира писменото заключение на вещо лице по допусната експертиза или неговите обяснения, дадени в открито съдебно заседание, когато е налице противоречие между тях според решаващия състав, и следва ли съдът при преценката си да се ръководи от останалите материали по делото?; 9. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не допусне до разпит свидетели, а при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания в пълен обем при предявен пряк иск срещу застраховател?; 10. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не допусне поискана експертиза или не назначи служебно такава, а заключението по нея ще има значение за решаващата воля на съда?“.

Касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с позоваване на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната задължителна съдебна практика на ВС и съдебна практика на ВКС, в противоречие с която е произнасянето на въззивния съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 108 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 60323/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 112 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 60334/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение от 08.02.2006 г. по гр. д. № 1575/2003 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 2; т.7 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г., решение № 151 от 12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 205 от 30.05.2015 г. по т. д. № 2976/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 19 от 08.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 71 от 14.07.2016 г. по т. д. № 1241/2015 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 3; решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 205 от 30.05.2015 г. по т. д. № 2976/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 117 от 29.07.2016 г. по т. д. № 3806/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 на ВКС, I т. о. и решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4; решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 5; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2012 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 271 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 341/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 28 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 134 от 19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7; решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 8; т. 7 от ППВС № 6 от 23.12.1968 г. и решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 9 и т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 10, поставени в изложението на касатора на основанията за допускане на касационно обжалване.

Против касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, със становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на оплакванията срещу правилността му. Претендират се разноски /ю. к. възнаграждение/.

Третото лице – помагач ЗАД „А. Б“, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, депозира писмен отговор със становище, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка.

Върховният касационен съд, състав на II – ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Кaсационната жалба е формално допустима - подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат по спорния във въззивното производство въпрос относно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата – настоящ касатор неимуществени вреди в резултат на ПТП от 07.09.2018 г., съставът на въззивния съд е съобразил следните обстоятелства, установени по делото от писмените доказателства, заключението на СМЕ и показанията на свидетелите М. и К.: 1. Брой, вид и тежест на причинените на ищцата телесни увреждания – мозъчно сътресение и болка фронтално и окципитално; счупване на дясна лъчева кост на типично място; счупване на спинозния израстък на седми шиен прешлен; счупване на дъгите на първи гръден прешлен. 2. Продължителност на лечебния и възстановителния период – проведено е консервативно лечение, медикаментозно, имобилизация на ръката и шийна яка, хоспитализация от пет дни; липсват данни за провеждани контролни прегледи и рехабилитация, преценена от вещото лице като необходима за раздвижване на ръката в гривнената става; за най–сериозните по тежест увреди възстановителният процес е с продължителност от три до четири месеца. 3. Интензитет на търпените болки и страдания. 4. Последиците за здравето на ищцата – пълно възстановяване на функциите на крайника и снагата, без негативни последици, но с остатъчни затруднения и болезненост при определени движения, които не са застрашаващи за здравето й. 5. Възрастта на ищцата към момента на инцидента – 41 г., клинично здрава. 6. Допълнителни негативни /извън болките и страданията/ изживявания – невъзможност да се придвижва и обслужва самостоятелно за известен период, потиснатост и чувство за безполезност, възпрепятствана да полага труд, изпитва и притеснения при пътуване с автомобил. 7. Обществено – икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие. В резултат на горната установеност въззивният съдебен състав е преценил, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза в размер на 50 000 лв.

Относно съпричиняването съдът е намерил, че пострадалата като пътник в автомобила е неглижирала задължението си да постави правилно обезопасителния колан, с който превозното средство е било оборудвано. За необосновано е счетено оплакването в жалбата, че коланът на пътника на средна задна седалка е двуточков. Съдът е посочил, че съвременните изисквания за безопасност при превоз на пътници в автомобилния транспорт предвиждат осигуряването на триточкови инерционни колани като средство за пасивна защита на водача и пътниците, за всички пътнически места във всеки един от произвежданите автомобили. Отбелязал е, че в писменото заключение вещото лице по САТЕ е констатирало, че автомобилът е оборудван с предпазни триточкови колани за предните и задни седалки. Не е кредитирал обясненията на вещото лице, дадени в съдебното заседание, с които заключението е променено по отношение на типа на наличния на средната задна седалка колан, тъй като същите не се подкрепят от установените по делото факти. Съдът е съобразил и заключението на СМЕ, въз основа на което е намерил, че рязкото отвеждане на главата и шията напред и назад, причина за травмите на прешлените, не би се повлияло от наличието на обезопасяване с колан; счупването на лъчевата кост се дължи на натиск в дланта по дългата ос на ръката, от което може да се направи извод, че увредата е причинена при придвижването на тялото на пострадалата в автомобила и съприкосновения с твърди повърхности в купето; същото следва да се приеме и за удара на главата, причинил мозъчно сътресение. Въззивният съдебен състав е заключил, че приносът на пострадалата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД възлиза в размер на 20 %, като обезщетението от 50 000 лв. е намалил до присъдените 40 000 лв.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната му част, предвид следното:

Първите два въпроса са свързани с критериите за определяне от страна на съда на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт. Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, вкл. цитираната от касатора, справедливостта, като критерий за определяне на размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, примерно /неизчерпателно/ изложени в Постановлението. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди. Когато съдът изброява релевантните за размера на обезщетението факти, без да мотивира оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно преценява последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. Оценката винаги включва и съобразяване с общественото разбиране за понятието „справедливост“ на конкретен етап от развитието на обществото, като лимитите на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите следва да се имат предвид единствено като ориентир за икономическата конюнктура, при която е настъпило увреждането, а не са самостоятелен критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Предвид изложеното по–горе се установява, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд не е допуснал отклонение от значимата съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД: решението е постановено при отчитане на всички относими към размера на обезщетението критерии, изложени са обосновани съображения за определянето на конкретния размер на обезщетението, взети са предвид и обществено–икономическите условия към момента на настъпване на увреждането. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставените трети, четвърти, пети и шести въпроси касаят предпоставките и начина на отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, съгласно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД. Същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което не се установява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При формиране на извода за принос на пострадалата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът не се е ограничил само до констатацията, че тя е пътувала без поставен обезопасителен колан, а е анализирал задълбочено, подробно и обосновано събраните по делото доказателства, именно за да установи дали вредите биха били избегнати или биха настъпили в по – малък обем, ако предпазният колан е бил използван. Всъщност страната е недоволна от фактическите изводи на въззивния съд за наличието на триточков, а не на двуточков, обезопасителен колан на средна задна седалка и съответно за доказано възражение за съпричиняване на вредата. Същите не са основани на предположения, а са изведени при обсъждане и съобразяване с конкретните, установени по делото, факти. Тяхната обоснованост е извън предмета на производството по чл.288 ГПК, в този смисъл са указанията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите въпроси, касаещи различни аспекти от задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт. Същите представляват оплаквания под формата на въпроси за допуснати съществени процесуални нарушения, поради което са пряко относими към правилността на изводите на въззивния съд, която, както е посочено по – горе, не се преценява в етапа по селекция на касационните жалби. Отново следва да се отбележи, че решението на въззивния съд е постановено след обсъждане на всички направени от насрещните страни доводи и възражения и след обективна и пълна преценка на събраните в тази връзка доказателства. Съдът мотивирано е формирал извода си за наличие на доказано възражение за съпричиняване, като изрично е отбелязал, че обясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание, с които е променено заключението относно типа на обезопасителния колан на задната седалка, не се подкрепят от установените по делото факти. Противно на тезата на касатора, по въпроса за съпричиняването съдът е съобразил и заключението на СМЕ. Въпреки доводите в жалбата, съдът не е формирал извод, че разпитаните свидетели не са доказали твърдените болки и страдания, а се е позовал на техните показания при установяване на интензитета и по–конкретно на допълнителните негативни изживявания. Освен това, предвид наведеното от касатора оплакване, че съдът не е допуснал поисканата с въззивната жалба СМЕ, съдебният състав изрично в определението по чл.267 ГПК е посочил, че искането за допълнителна задача към СМЕ не е направено пред първата инстанция и не се налага служебното назначаване на експертиза, вкл. поради липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила. Предвид изложеното поставените процесуалноправни въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед горното, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, а касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД разноски за защитата му в настоящата инстанция - юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК, в размер на 200 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 36 от 29.06.2021 г. по в. гр. д. № 200/2021 г. на Апелативен съд – Бургас в обжалваната му част.

ОСЪЖДА А. К. Б., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], общ. Сунгурларе, обл. Бургас, да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място],[жк], [улица], на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК сума в размер на 200 /двеста/ лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: