Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на прокурор в Окръжна прокуратура, [населено място], срещу Решение №2224 от 17.12.2014 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №1809/2014 г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил протеста на прокурор в Окръжна прокуратура, [населено място], срещу Решение №160 по протокол №6 от 11.04.2012 г. на Общинския съвет – Н..
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че Решение №160 не съдържа фактически основания за даване на съгласие да се отдаде чрез конкурс дейността по репатриране на моторни превозни средства – зона „Запад“, курортен комплекс „Слънчев бряг“. Непосочването на фактически основания и мотиви за издаване на административния акт е съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът не отчел, че решението несъответства на целта на закона и е взето при липсваща компетентност. Общинският съвет взел решение да бъдат делегирани публични функции, при това властнически правомощия, на орган, извън държавната администрация – частноправен субект. Излага фактите по сключения договор и счита, че делегирането на публични функции е лишило гражданите от защита и е в нарушение на чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП).
Съдът не отчел, че решението на общинския съвет е в противоречие с правните принципи, заложени в чл. 168, ал. 1 и чл. 171, т. 5 ЗДвП. Счита, че е недопустимо властническа дейност, която ограничава свободното упражняване на правото на собственост и на ползване на моторни превозни средства, да бъде възлагана на частно юридическо лице. Счита, че общинският съвет си е присвоил правомощия, които не са му предоставени по закон. Като допълнителен довод сочи факта, че собствеността върху земята на зона „Запад“ в курортен комплекс „Слънчев бряг“ принадлежи на [фирма], поради което общинският съвет взел решение, което не касае територията на общината и с него се засяга правото на собственост на търговското дружество. Моли съда да отмени обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба – Общинският съвет, Н., не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът не обсъдил представените по делото писмени доказателства и формално цитирал разпоредбите на чл. 168, ал. 1 ЗДвП и чл. 3, ал. 3 т ЗП (ЗАКОН ЗЗД ПЪТИЩАТА) (ЗП). От писмените доказателства по делото е видно, че земята в курортен комплекс „Слънчев бряг“ е собственост на [фирма], а [община] не се е легитимирала като собственик на инфраструктурата и не е установила същата да им е предоставена за управление. С оглед на това Общинският съвет – Н. не е компетентен да взема оспореното решение. Член 3, ал. 3 ЗП и доказателствата по делото сочат, че в случая става въпрос за частни пътища, отворени за обществено ползване, поради което оспореното решение изхожда от субект, който не е собственик на пътя, съответно пътят не му е предоставен за управление, и следователно е постановено при липса на компетентност. Направените правни изводи от съда са незаконосъобразни, поради което решението подлежи на отмяна.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
1. На 24.04.1990 г., с Решение №13, председателят на Комитета по туризма образувал Държавна фирма „Слънчев бряг“.
2. На 18.06.1991 г., с Решение №83, председателят на Комитета по туризма, прекратил Държавна фирма „Слънчев бряг“ и образувал, като нейни правоприемници, тринадесет държавни фирми.
3. На 25.08.1992 г., с Решение №5190, постановено по фирмено дело №5500/1992 г., Бургаският окръжен съд вписал в търговския регистър „консорциум под формата на дружество с ограничена отговорност под фирма [фирма]“ със съдружници създадените с Решение №83 тринадесет държавни фирми.
4. На 28.12.1992 г., с Разпореждане №134, М. съвет преобразувал „едноличното акционерно дружество с държавно имущество, съгласно приложение №1, чрез сливане на еднолични търговски дружества О. с държавно имущество, съгласно приложение №2“.
5. На 17.02.1993 г., с решение, постановено по гражданско дело №838/1993 г., Бургаският окръжен съд вписал в търговския регистър еднолично акционерно дружество с държавно имущество с наименование „Слънчев бряг“ образувано чрез сливане на дружествата – съдружници в [фирма] като акционерното дружество поело всички активи и пасиви на слелите се дружества.
6. На 29.08.1996 г. по инвентаризационния опис на [фирма] е вписано „земя – западна част“ със съответната отчетна и остатъчна стойност и дата на експлоатация – 30.09.1995 г.
7. На 30.09.1996 г., със Заповед №237, председателят на Комитета по туризма изменил свое Решение №19 от 16.02.1993 г. досежно капитала на [фирма].
8. На 29.10.1996 г., с решение по фирмено дело №3202/1996 г., Бургаският окръжен съд вписал в търговския регистър увеличение на капитала на [фирма] поради „включването в капитала на правото на собственост върху земята“.
9. На 14.03.2012 г. кметът на [община] внесъл в общинския съвет докладна записка, вх. №100, с която предложил на общинския съвет да вземе решение за „отдаване чрез конкурс на дейността по репатриране на МПС – зона „Запад“, к. к. „Слънчев бряг“ при критерии:
а) „да разполагат със собствени или наети специализирани автомобили“;
б) „да осигурят паркинг (собствен или нает) на територията на к. к. „Слънчев бряг“, с параметри отговарящи на изискванията за извършване на дейността“;
в) „да осигурят присъствие и съдействие от полицейски органи, съобразно изискванията на ЗДвП“;
г) „да се събират такси за репатриране и престой в наказателен паркинг, съобразно уредените в Наредба №11“;
10. Към докладната записка била приложена експертна оценка за определяне на месечна цена на услугата.
11. На 11.04.2012 г., протокол №6, общинският съвет взел Решение №160 по т. 47, на основание чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ) (ЗМСМА) във вр. с чл. 67, ал. 1, т. 1 от Наредба №5 за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на [община], с което дал съгласие да се отдаде чрез конкурс дейността по репатриране на моторни превозни средства – зона „Запад“ в курортен комплекс „Слънчев бряг“, за срок от три години при посочените в докладната записка на кмета условия.
12. На 05.06.2012 г., със Заповед №613, кметът на [община] определил дейността по репатриране да се извършва от [фирма] като наредил спазването на посочените условия, inter alia, „да се репатрират със специален автомобил пътни превозни средства спрели или паркирали в нарушение на ЗДП, ППЗДП и Наредба №1 на Общински съвет – Н.“.
13. На 05.06.2012 г. между [община] и [фирма] бил сключен договор с:
а) предмет – „право за извършване на дейността по репатриране на МПС, на територията на к. к. „Слънчев бряг“, зона „Запад“;
б) „страна първа ( [община]) определя длъжностните лица, които нареждат да бъдат премествани пътни превозни средства“;
в) „страна втора ( [фирма]) – задължава се да бъдат преместени принудително единствено и само пътни превозни средства спрели или паркирали в нарушение на ЗДП, ППЗДП и Наредба №1 на Общински съвет – Н.“.
Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че протестът е допустим, тъй като е налице засегнат обществен интерес. П., че оспореното Решение №160 е прието от компетентен орган и в исканата от закона форма. Приел, че не са налице отклонения в административното производство или съответствието с целта на закона, които да водят до нищожност на взетото решение. Приел, че предмет на решението е отдаването чрез конкурс на дейността по принудително преместване на моторни превозни средства без знанието на собственика в предвидените от закона случаи на територията на курортния комплекс, не и възлагането на публични правомощия. Приел, че сключеният в изпълнение на решението договор също възлага само функции по фактическото преместване на автомобилите като властническото разпореждане за преместване на превозните средства не се осъществява от частноправния субект, а от служител на общината. Съдът приел, че въпросът за правото на собственост върху земята не може да бъде предмет на анализ по делото, но „от друга страна повдига въпроса дали следва да се възприеме идентичност върху правото на собственост върху земята и местната (общинска) пътна мрежа по смисъла на чл. 3, ал. 3 ЗП. Приел, че „предвид характера на възложената чрез конкурс дейност може да се счита, че с процесното решение не се засяга правото на собственост върху земята, а същото е съобразно правомощията на администрацията стопанисваща пътя по смисъла на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП“. Въз основа на това направил извод, че Решение №160 не е нищожно и отхвърлил протеста.
Този извод на съда е правилен.
Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради противоречие с материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок са свързани с неправилната преценка на съда на основанията за оспорване на административен акт и в частност липса на компетентност на органа, нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона.
Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът освен за съответствието на съдебното решение с материалния закон, следи служебно и за валидността и допустимостта на съдебното решение. Обжалваното решение е издадено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, поради което е валидно. Решението е и допустимо, защото е постановено при наличие на процесуалните предпоставки за постановяване на съдебно решение и при липса на процесуални пречки. Правилен е крайният извод на съда за допустимост на протеста на прокурора. Съдът приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 126 във вр. с чл. 16, ал. 1, т. 1 АПК макар да приел наличие на обществен интерес. Т. извод на съда е неправилен, но в случая е налице хипотезата на чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК.
Безспорно е, че съгласно чл. 126 АПК съдебните производства по реда на кодекса започват по искане на заинтересовано лице или на прокурора в определените в този кодекс или друг закон случаи. Член 16, ал. 1 АПК определя случаите, при които прокурорът може да отправи, чрез протест, искане за започване на съдебно производство по реда на кодекса. Съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 АПК прокурорът може да предприеме действия за отмяна на незаконосъобразни административни и съдебни актове. Решение №160 на общинския съвет не е административен или съдебен акт.
Общинският съвет, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗМСМА, е орган на местното самоуправление. Той не е орган на изпълнителната власт по аргумент от чл. 18, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗАдм (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАЦИЯТА) (ЗЗД). Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗМСМА местното самоуправление се изразява в правото и реалната възможност на гражданите и избраните от тях органи да решават самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в тяхна компетентност в посочените сфери, inter alia, общинското имущество. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА общинският съвет приема решения за управление на общинското имущество. Тези актове не са административни, защото общинският съвет не действа в качеството на административен орган, а на собственик. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 1 АПК създава правомощие и не може да бъде тълкувана разширително или да се прилага по аналогия. С оглед на това прокурорът не може да подаде протест, с който да поиска от съда отмяна на решението на общинския съвет по чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА на основание чл. 16, ал. 1, т. 1 АПК.
Съгласно обаче чл. 8, ал. 11 от ЗОС (ЗАКОН ЗЗД ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) актовете на общинския съвет за управление на общинското имущество подлежат на оспорване по реда на чл. 45 ЗМСМА. Тоест, законодателят изрично, с оглед на значимостта на актовете на общинския съвет за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, е предвидил възможност те да подлежат на контрол чрез оспорване по реда на чл. 45 ЗМСМА. Съгласно чл. 45, ал. 3 ЗМСМА актовете на общинския съвет могат да се оспорват пред съответния административен съд. С оглед на това и в съответствие с правомощието на прокурора по чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК да започва производства по реда на кодекса той би могъл да отправи искане до съда за започване на административно производство за проверка на законосъобразността на акт на общинския съвет по чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА, ако прецени, че е налице важен държавен или обществен интерес.
Това значи, че наличието на важен държавен или обществен интерес е предпоставка за допустимост на протеста. Преценката за наличие на предпоставките за допустимост на съдебното производство принадлежи на съда. С оглед на това, за да е допустим протеста съдът трябва да провери налице ли е важен или обществен интерес, който налага подаването на протест. Преценката съдът прави на основата на изложеното в протеста.
Законодателят не е дал легална дефиниция нито на термините държавен и обществен интерес, нито на квалифициращото ги обстоятелство „важен“. Поради това и с оглед на разпоредбите на чл. 9, ал. 1 и чл. 46, ал. 1 ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) и чл. 36, ал. 1 от Указ 833 от 24.07.1974г. за прилагане на ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) не е налице основание за отклонение от общоприетия смисъл на употребените термини. Значението на думата интерес, според Тълковен речник, Наука и изкуство, С., 2008, с. 329, е влечение към нещо, полза, изгода, облага. С оглед на субектите, спрямо които се преценява ползата, тя трябва да е за обществото и/или държавата.
В случая от предмета на оспореното решение – предоставянето на дейност, която е свързана с управлението на имоти, публична общинска собственост, т. е. имоти, които по своето предназначение трябва да бъдат управлявани в интерес на населението в общината и от законовото изискване те да се управляват съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин – чл. 11, ал. 1 ЗОС, следва обществения (в смисъл на местното общество) интерес. От факта, че дейността е свързана с имоти, които осигуряват движението и безопасността на участниците в движението, както и осигуряват изпълнението на законово установени задължения на собственика на пътя следва, че този интерес е важен.
Видно от изложеното обжалваното съдебно решение е постановено при наличие на абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на производството – правото на прокурора да започне съдебно производство по смисъла на чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК.
С оглед на твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение, доводите в негова подкрепа и мотивите на първоинстанционния съд спорът по делото е досежно преценката на съда за липсата на пороци на акта, които обуславят неговата нищожност. Това изисква най-напред съдът да отговори на въпроса кога един акт е нищожен и кога унищожаем?
Доколкото по силата на изричната разпоредба на чл. 45, ал. 3 ЗМСМА оспорването на акт на общинския съвет става пред съответния административен съд и доколкото не е налице изрична законова разпоредба, която да установява специално производство, по реда на което да става оспорването, приложим е Административнопроцесуалния кодекс. Т. значи, че преценката за порочност на акта на общинския съвет съдът следва да извърши на основата на визираните в чл. 146 АПК основания.
С оглед на това нищожен е този акт, при който липсва правообразуващ елемент, липсва факт, който обуславя самото съществуване на акта. Това може да бъде липса на правен субект или липса на воля на власт. Унищожаем е административен акт, при който липсва нормативно условие, необходимо, за да породи правни последици. При унищожаемостта порокът не засяга самото съществуване на волята и на самия акт, а правното му действие. С оглед на това разграничение между пороците, които водят до нищожност и унищожаемост е видно, че не всички пороци на един акт, т. е. не всички основания за неговата отмяна по смисъла на чл. 146 АПК, могат да доведат до нищожност.
Порок, при който може да се стигне до нищожност, е некомпетентността. Некомпетентността е фактически липса на правен субект, който е оправомощен от закона да издаде съответния акт. И. акта правен субект не е оправомощеният от законодателя правен субект да формира валидно воля и така да упражни държавната власт. Щом липсва надлежно оправомощен субект налице е липса на същностен елемент на акта и той е нищожен.
По въпроса за компетентността на общинския съвет да вземе оспореното Решение №160:
Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА общинският съвет е компетентният орган по въпросите на управлението на общинското имущество, а съгласно чл. 168, ал. 1 ЗДвП длъжностни лица, определени от собствениците на пътя могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително оповестено място без знанието на неговия собственик или упълномощен от него водач. С оспореното Решение №160 общинският съвет дал съгласие да се отдаде чрез конкурс дейността по преместване на паркирано пътно превозно средство по смисъла на чл. 168, ал. 1 ЗДвП. За да се провери компетентен ли е в конкретния случай общинският съвет да вземе процесното решение, е необходимо да се установи има ли общинският съвет качеството на собственик по смисъла на чл. 168, ал. 1 ЗДвП на територията, за която е предоставена дейността. С оглед на това въпросът за собствеността на „района на к. к. „Слънчев бряг“, зона „Запад“ е решаващ за определяне на компетентността на общинския съвет.
Първо, в решението на общинския съвет територията, на която се предвижда извършване на дейността е определена като зона „Запад“, курортен комплекс „Слънчев бряг“. В решението не е посочено, че става въпрос за пътищата по смисъла на §6, т. 1 ЗДвП, но доколкото дейността по чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП се извършва само върху пътищата, отворени за обществено ползване – чл. 1, ал. 1 ЗДвП, то безспорно е, че става въпрос за преценка чия е собствеността на пътищата, по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗДвП, в зона „Запад“ на курортния комплекс „Слънчев бряг“.
По делото прокурорът представил посочените в т. 1 – 8 по-горе писмени доказателства, въз основа на които твърди, че собствеността на пътищата, по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗДвП, е на [фирма]. Безспорно е, както приел и съдът, че в съдебното производство по оспорване на решението на общинския съвет съдът не може да реши въпроса със собствеността на пътищата в процесната територия, но доколкото собствеността им е определяща за компетентността съдът следва да определи, въз основа на представените доказателства и действащата нормативна уредба, кому принадлежи собствеността и с оглед на това кой има качеството на субект по смисъла на чл. 168, ал. 1 ЗДвП.
Правото на собственост се доказва със съответните писмени доказателствени средства. В производството по проверка законосъобразността на решението на общинския съвет съдът е обвързан от доказателствената сила на официалните (свидетелстващи и диспозитивни) или частни документи, както и от актовете на Народното събрание – закони и решения.
Какво обаче е важно да се отчете при преценка на собствеността на пътя по смисъла на ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА)?
Съгласно §6, т. 1 ЗДвП „път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата законодателят изрично е приравнил и улиците. Съгласно §1 ЗП „път“ е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Член 1, ал. 2 ЗП изрично изключва от обхвата си улиците в населените места и селищните образования, с изключение на онези от тях, които едновременно са участъци от републикански или общински пътища.
Легална дефиниция на понятието „улица“ няма в законодателството, но то се извлича от разпоредбите на чл. 70 във вр. с чл. 64, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 7, ал. 1 от ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) (ЗУТ). Съгласно разпоредбата проводите на техническата инфраструктура и съоръженията на транспортната инфраструктура, свързани с движението на превозните средства и пешеходците в урегулираните територии (населени места и селищни образования), се проектират и изграждат като улични мрежи и съоръжения. Член 75, ал. 1 ЗУТ определя, че уличните мрежи и съоръжения се изграждат въз основа на предвижданията на общите и подробните устройствени планове, обвързано със структурата на територията.
Следователно по ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) път значи и път по ЗП (ЗАКОН ЗЗД ПЪТИЩАТА), и улица по ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА). Пътят по ЗП (ЗАКОН ЗЗД ПЪТИЩАТА) и улицата по ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) имат различен правен режим на собственост.
Ретроспекцията на правна уредба на собствеността на пътищата и на улиците показва следното:
С изменението на чл. 14 от Конституцията от 1971 г., Държавен вестник, бр. 29 от 10.04.1990 г., общините бяха установени като правен субект, който може да бъде носител на правото на собственост. От 17.08.1990 г. е в сила Решение на Народното събрание, с което е наложен мораториум върху разпореждането с държавно и общинско имущество. В Конституцията от 1991 г., в сила от 13.07.1991 г., правото на общините на собственост изрично е посочено в чл. 17, ал. 4 и чл. 140.
В Държавен вестник, бр. 77 от 17.09.1991 г., е обнародван ЗМСМА (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ), в сила от същата дата. §7, т. 4 на закона сочи, че с влизане в сила на закона преминават в собственост на общините локалната пътна мрежа от ІV клас, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Прехвърлянето на собствеността настъпва по право, без да е необходимо издаването на административен акт. Следователно, считано от 17.09.1991 г. тези обекти са собственост на общините и спрямо разпореждането с тях е в сила мораториума на Народното събрание. Едва през 1995 г. – Държавен вестник, бр. 49 от 30.05.1995 г., е публикувано допълнение на §7 – ал. 2, съгласно която обектите по ал. 1 не преминават в собственост на общините, ако са били включени в капитала на търговско дружество с държавно имущество.
Касаторът твърди, че улиците в курортния комплекс „Слънчев бряг“ са собственост на [фирма] – еднолично търговско дружество с държавно имущество. Първо, по делото няма доказателства, че към датата на вземане на Решение №160 [фирма] съществува, както и няма доказателства кой и при какви условия е негов правоприемник. Второ. Ноторен факт е, че курортният комплекс „Слънчев бряг“ към датата на образуване на Държавна фирма „Слънчев бряг“ (24.04.1990 г., според доказателствата по делото) е селищно образование с национално значение – чл. 23 във вр. с §7 от Закон за административно-териториалното устройство на Р. Б във вр. с Решение №45 от 25.01.2005 г. на Министерския съвет за определяне на селищни образования с национално значение. Трето. От този правен статус на курортния комплекс – на селищно образование, следва, че в него има улици, не пътища по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗП, което значи, че в комплекса има улици, а не частни пътища, отворени за обществено ползване по смисъла на чл. 3, ал. 3 ЗП. Четвърто. Представеното по делото решение на Бургаския окръжен съд от 29.10.1996 г., с което е вписано увеличение на капитала на [фирма] със стойността на правото на собственост на земята и извлечението от инвентаризационен опис на дълготрайните активи на [фирма] към 29.08.1996 г. не доказват, че към 11.04.2012 г., когато общинският съвет взел Решение №160, земята (неясно коя) е собственост на едноличното акционерно дружество. И пето. От действащата нормативна уредба е видно, че с влизане в сила на §7 ЗМСМА улиците в курортния комплекс са станали общинска собственост. По делото не са представени доказателства за промяна на собствеността на улиците до 01.06.1996 г., когато влиза в сила Законът за общинската собственост, чийто чл. 3, ал. 2, т. 1 ги определя като публична общинска собственост, а чл. 7, ал. 1 забранява отчуждаването и прехвърлянето в собственост на трети лица на имотите, публична общинска собственост.
От така събраните по делото доказателства и при действащата нормативна уредба следва извода, че улиците в курортния комплекс „Слънчев бряг“ – зона „Запад“ са публична общинска собственост. Доказателствената тежест за доказване на твърдяния от касатора факт на собственост на уличната мрежа на курортния комплекс „Слънчев бряг“ – зона „Запад“ от [фирма] е на касатора, тъй като той основава твърдението си с него – чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. При недоказаност на факта на собственост от лице, различно от общината, с оглед на чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА именно общинският съвет е компетентен да вземе решение за предоставяне на дейността по преместване на пътни превозни средства при условията на чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.
Факта, че Решение №160 е взето от компетентния орган прави неоснователен довода на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради неотчитане на липсата на компетентност на органа.
По въпроса за формата на Решение №160:
Друг порок, който може да доведе до нищожност, е изискването за форма. Тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на индивидуалния акт като условие за действителност - ad solemnitatem, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта. Административнопроцесуалният кодекс е въвел писмената форма като законово изискване за валидност на административен акт. Поради това всеки акт, който е постановен във форма, различна от писмената, извън случаите на чл. 59, ал. 3 и чл. 58, ал. 1 АПК, ще бъде нищожен.
Решение №160 е взето в искана от закона писмена форма, поради което не е нищожно на това основание.
По въпроса за предоставянето на властнически правомощия на частноправен субект:
Основният довод на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение е неприетото от съда предоставяне на властнически правомощия на частноправен субект, което счита, че водело до нищожност на Решение №160.
Както обосновано приел съдът с оспореното решение общинският съвет не е прехвърлил каквито и да било властнически правомощия на частноправен субект. Видно от съдържанието на решението, което е възпроизведено и в сключения между общината и частното търговско дружество договор, предмет на даденото от общинския съвет съгласие е техническата дейност по преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик. В договора изрично е посочено задължението на общината да определи „длъжностни лица, които да нареждат да бъдат премествани пътни превозни средства, в изпълнение на разпоредбите на ЗДвП, ППЗДвП и Наредба №1 на Общински съвет – Н.“.
Следователно за никакво предоставяне на властнически правомощия в случая не става въпрос, а за предоставяне на техническата дейност по преместване, което е изцяло в правомощията на общинския съвет да реши как да бъде извършвана. С оглед на това и този довод на касатора за неправилност на съдебното решение е неоснователен.
Видно от изложеното релевираните от касатора доводи в подкрепа на твърдяния порок на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №2224 от 17.12.2014 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №1809/2014 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Особено мнение: