Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. П. П“ ЕООД – гр. С. чрез адв. И.Р срещу решение № 5587/27.09.2019 г., постановено по адм. дело № 4173/2019 г. по описа на Административен съд, София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу РА № Р-22220216004906-091-001/21.02.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. С. в частта, потвърден с решение № 735/15.05.2017 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП за отказано право на данъчен кредит за различни данъчни периоди на 2015 г. и 2016 г. в общ размер на 45 877,06 лв. и лихви – 6 554,11 лв., както и начислен корпоративен данък за 2015 г. в размер на 13 138,07 лв. и лихви – 2 531,57 лв. Релевират се оплаквания за наличие на всички посочени в чл. 209, т.3 АПК отменителни основания – допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.В касационната жалба се сочи, че съдът не е изпълнил указанията на първата касационна инстанция на Върховния административен съд и вместо това съдът си е позволил на преповтори изводите на ревизиращите органи, като само опише без да разгледа и анализира изобщо събраните доказателства по делото – писмени доказателства, заключението на съдебно-счетоводната експертиза и свидетелските показания. Твърди се също така, че съдът освен, че не е обсъдил доказателствата, напълно е изключил съображенията на касатора, че предмет на доставките е доказано наличен при жалбоподателя, който е вложил закупените стоки в извършваната от него последваща доставка на услуги към негови клиенти. В касационната жалба се съдържа и оплакване, че съдът неправилно е игнорирал факта, че доказателствената тежест за установяване на твърдяното от органите по приходите извършване на процесните доставки от някой друг, а не от посочените в документите и от свидетелските показания, е твърдение за наличие на положителен факт и като такъв следва да бъде доказан от този, който го твърди – в случая от ответника по първоинстанционното дело (НАП), а по делото няма дори усилия в тази насока от процесуалния представител на НАП. Според касационния жалбоподател по делото е доказано, че доставките на материали, които са предмет на спора, са извършени от процесните доставчици, а не от някой друг, като са представени множество документи – договори, приемателно-предавателни протоколи, пътни листове, платежни документи, фактури, счетоводни документи за последваща реализация на предмета на спорните доставки и др. Относно приемането на стоките, касаторът сочи, че именно от посочените в документите доставчици се потвърди и от сведенията, дадени от свидетелите по делото – бивши служители на дружеството-жалбоподател – шофьор и дезинсектор. За заключението на съдебно-счетоводната експертиза в касационната жалба се сочи, че тя не е оспорена и подробно е проследила стоковия поток и движението на всеки един препарат и материал къде точно е вложен, като потвърждава тезата за действително извършване на доставките от спорните доставчици, както и твърди, че е доказано п. ащането по всички доставки. В касационната жалба се цитират множество съдебни решения на ВАС, за които се твърди, че са относими към спора по делото. В частта по ЗКПО касационният жалбоподател се оплаква, че съдът механично е смесил изискванията на двата самостоятелни материални закони, което води до грубо нарушаване на действащото законодателство както в аспект на принципа на законност по чл. 2 ДОПК, така и на постановките за определяне на данъчна основа за целите на ЗКПО (в аспект на подоходен, а не на косвен данък, какъвто е ДДС). За ненамирането на доставчиците се твърди от касатора, че не е достатъчно доказателствено средство за мотивиране на данъчно преобразуване на ЗКПО. Прилагането на ЗКПО, в касационната жалба се приема, че е обвързано пряко със спазването на счетоводното законодателства, а не с нормите, регистрацията и поведението на доставчика по реда на ЗДДС. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт, както и се иска присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв.. И по съображения, изложени в представената писмена защита.

Ответникът по касационната жалба директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП чрез юриск. Соколова, я оспорва с искане съдебното решение като правилно да се остави в сила, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна поради следните съображения:

Делото за втори път се разглежда от Върховния административен съд, Първо отделение.

Първоначално с решение № 4414/28.06.2018 г. по адм. дело № 6638/2017 г. по описа на Административен съд, София-град е отменен РА № Р-22220216004906-091-001/21.02.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с решение № 735/15.05.2017 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП за отказано право на данъчен кредит за посочените по-горе периоди и размер, както и за начислен корпоративен данък.

С решение № 5412/10.04.2019 г., постановено по адм. дело № 10284/2018 г. състав на ВАС, Първо отделение е отменил първоинстанционното решение и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Първата касационна инстанция е дала указания при новото разглеждане на делото съдът да направи фактически установявания, каквито до този момент не са били направени, както и да се обсъдят събраните по делото доказателства, вкл. и тези в ревизионното производство. Отделно от това касационният съд е приел, че в решението си съдът не е изложил собствени мотиви, а е преповторил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като в решението дори не бил посочен предмета на доставките по 50 бр. фактури от петимата доставчици. Освен това е прието в касационното решение, че събраните по делото доказателства – 2 бр. папки и 4 бр. класьори изобщо не били обсъдени от съда и отнесени към всяка една от издадените фактури.

С решението, което се обжалва пред настоящия втори касационен състав е прието, че не е доказана реалността на процесните доставки от „Авила“ ЕООД, „Билос“ ЕООД, „Зевс-2009“ ЕООД, „Ф. Т-9“ ЕООД и „Ди Джи Ес-2008“ ЕООД – общо 50 бр. фактури за препарати и помощни материали за дезинфекция, дезинсекция и дератизация. Според съда не е доказано от страна на ревизиращото дружество, че стоките, предмет на доставките са били доставени от сочените във фактурите доставчици. Прието е в обжалваното решение, че от събраните доказателства, вкл. и от неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, не може да се приеме за установено, че дружеството е изпълнило императивното изискване на чл. 3, ал. 3 от ЗСч (ЗАКОН ЗЗД СЧЕТОВОДСТВОТО), съгласно която норма предприятията осъществяват счетоводството на основаната на документалната обоснованост на стопанските операции и факти, като спазват изискванията за съставянето на документите съгласно действащото законодателство за това, че стоките са придобити от производители или други търговци, или че самите те са ги произвели. Съдът е приел, че доколкото в отчетните регистри се съдържа информация само за данъчната основа и начисления ДДС и липсва информация относно вида и количеството на закупените стоки, то не е възможно само въз основа на вписванията в тях да се обоснове извод, че доставчиците действително са имали възможност да доставят стоки на ревизираното лице. Съдът е счел, че изложеното се потвърждава и от събраните в хода на данъчната ревизия служебни проверки в информационната система на НАП, при което се установило, че дружествата-доставчици - „Зевс-2009“ ЕООД, „Ф. Т-9“ ЕООД и „Авила“ ЕООД не са подали годишни данъчни декларации за 2015 г., когато са фактурирали доставките и то не само към ревизираното дружество. Относно доставките от „Билос“ ЕООД според съда декларация за 2015 г. е подадена и са декларирани приходи в размер на 13 200 лв. и разходи – 1,4 300, като в същото време според данните от дневниците за продажби на този доставчик за периодите от 01.01.2015 г. до 31.07.20154 г. общата сума на данъчните основани е 6 558 661,30 лв. За останалите дружествата-доставчици съдът е приел, че извършените продажби през 2015 г., сумите от данъчните основи от тях са в големи размери (над 1 000 000 лв.). От така изложеното съдът е приел, че от страна на доставчиците на жалбоподателя не е оставена надеждна одитна следа, свързваща всяка една от фактурите и спорните доставки. Изложени са мотиви в обжалваното решение, че предмет на процесните доставки са родово определени вещи, като съгласно чл. 24, ал. 2 ЗЗД собствеността им се прехвърля с определянето на същите по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. Изложени са мотиви за установеното, че към спорните фактури са приложени касови бонове, издадени от фискални устройства на доставчиците, които не са регистрирани на имената на доставчиците, издали фактурите.

При неустановяване на предаване на стоките съгласно чл. 6, ал.1 ЗДДС и чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО, съдът е направил извод за законосъобразен отказ на приходните органи за правото на данъчен кредит. За неустановено е прието от съда въпреки твърденията на ревизираното дружество, че доставките на стоките са осъществени с негов собствен транспорт, но това не се установило от съдебно-счетоводната експертиза.

За последващата реализация на стоките, предмет на спорните доставки, съдът е изложил мотиви, че с оглед изричната констатация в ревизионния доклад, че дружеството е закупувало такива стоки като процесните и от други доставчици, не би могло да се установи по категоричен начин, че е налице доставка на стоки по оспорените фактури, а оттам, че е извършена и последваща реализация. Съдът е приел, че не е доказано съгласно чл. 68, ал.1, т.1 ЗДДС законосъобразното приспадане на данъчен кредит по доставките.

В частта по ЗКПО съдът също е приел за законосъобразен ревизионния акт, а жалбата срещу него – за неоснователна. Според съда правилно е прието от приходните органи, че е налице основанието по чл. 26, т. 2 ЗКПО за увеличение на финансовия счетоводен резултат за 2015 г. със сумата 131 380,68 лв., формирана от разходите за доставка на стоки по фактури, издадени от „Билос“ ЕООД, „Зевс-2009“ ЕООД, „Авила“ ЕООД, „Ф. Т-9“ ЕООД и „Ди Джи Ес-2008“ ЕООД с предмет на доставките различни видове препарата, капани за котки, мрежи бърдконтрол, ултразвуци за гризачи, дератизационни кутии и др. Изводът на съда, обосновал този резултат за корпоративен данък е, че не е установено, че доставките по процесните фактури са реално осъществени и те не отразяват вярно стопанските операции и законосъобразно с ревизионния акт разходите не са признати за данъчни цели. Обжалваното решение е неправилно постановено.

За успешното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит от получател по фактури на стоки, той следва да докаже по безспорен начин тяхната реалност – че стоките са предадени от доставчика –чл. 6, ал.1 ЗДДС, респ. чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО. Относно доставката на стоки следва да се отбележи, че в редица свои решения Върховният административен съд възприе дефиницията на чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, която определя, че доставка на стоки означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик, а не прехвърляне правото на собственик предвид, че цитираната директива не предвижда във всеки случай доставчикът да е собственик на фактурираната стока, а само да се е разпоредил с нея чрез предаването й на получателя. Именно установяването на това обстоятелство е предмет на разглеждане от първоинстанционния съд, чиято проверка настоящата касационна инстанция следва да извърши по повод касационната жалба, с която е сезиран. За яснота следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 6, ал.1 ЗДДС, ДВ. бр. 96/2019 г., в сила от 01.01.2020 г., съдържаща дефиниция на понятието доставка на стоки е допълнена освен прехвърляне право на собственост, което не се изисква от Директива 2006/1128ЕО и с всяко друго право на разпореждане със стоката като собственик, което е в синхрон с определението, дадено в чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО.

Предвид, че настоящето съдебно производство е повторно след отмяна на решението на административния съд при първоначалното му разглеждане, първата касационна инстанция е дала указания за обсъждане на всички представени по делото доказателства след установяване на относимите за спора факти и обстоятелства. В тази връзка следва да се посочи, че задължението на съда по същество, какъвто е първостепенния административен съд е да обсъди не всички представени доказателства, а само тези, относими към предмета на спора. По делото са представени писмени доказателства, представени в съдебното производство, които представляват счетоводни документи, но от тях не може да се направи категоричен извод за реалност на доставките, а само за тяхното осчетоводяване, което не е законова предпоставка за признаване правото на данъчен кредит по смисъла на чл. 68, ал.1 и чл. 69, ал.1 във връзка с чл. 6, ал.1 и чл. 25, ал. 2 ЗДДС. В тази връзка необсъждането от съда на допълнително представените от жалбоподателя доказателствав първоинстанционното производство, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Относимите доказателства се намират в административната преписка и по отношение на тях съдът неправилно е приел, че не е доказана реалността на доставките от „Авила“ ЕООД, „Билос“ ЕООД, „Зевс-2009“ ЕООД, „Ф. Т-9“ ЕООД и „Ди Джи Ес-2008“ ЕООД – общо 50 бр. фактури за препарати и помощни материали за дезинфекция, дезинсекция и дератизация. Този извод на съда е обоснован с разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от ЗСч (ЗАКОН ЗЗД СЧЕТОВОДСТВОТО), съгласно която норма предприятията осъществяват счетоводството на основаната на документалната обоснованост на стопанските операции и факти, като спазват изискванията за съставянето на документите съгласно действащото законодателство за това, че стоките са придобити от производители или други търговци, или че самите те са ги произвели. Съдът не е обсъдил релевантните за изясняване на основния спор по делото за реалността на доставките и в този смисъл следва да се споделят оплакванията, обосновани подробно в касационната жалба. Обсъждането в обжалваното решение е относно осчетоводяването на доставките, за които вече се посочи в настоящето решение, че не е изискване на ЗДДС за законосъобразното упражняване на получателя на материалното право за приспадане на отразения във фактурите и платен ДДС от получателя на доставчиците, чрез които данъкът постъпва в републиканския бюджет. Наистина съдът не е извършил дължимата задълбочена преценка на съдържащите се в преписката пред административния орган доказателства, което представлява неизпълнение на указанията на първата касационна инстанция и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Предвид, че делото за втори път е на разглеждане от касационен състав на ВАС, Първо отделение, то ще следва в това производство да се постанови решение по същество, предвид забраната за повторно връщане на делото за ново разглеждане.

Относно доставките от „Билос“ ЕООД – 16 бр. фактури за различни препарати за дезинфекция („Бандит 10ЕВ“, „Ц. Ф ВП“, Родекс октаблокс, „Вартокс паста“) освен издадените на жалбоподателя фактури, са представени двустранно подписани стокови разписки, в които са посочени конкретните стоки, тяхното количество, мярка (бр./кг), цена, а също място на сделката и кой е предал, съотв. получил стоката.

За доставките от „Авила“ ЕООД – 9 бр. фактури с предмет на доставките „мрежи бърдконтрол“, „капани за котки“, „ултразвуци срещу гризачи“, „дератизационни кутии“ и др. са представениприемателно-предавателни протоколи, двустранно подписани, от които се установява предаването на получателя на фактурираните стоки, като по този начин те са индивидуализирани.

За доставките от „Зевс-2009“ ЕООД - 16 бр. за „деритизационни кутии“ и др. дератизационни уреди също са представени приемателно-предавателни протоколи, обективиращи предаването на стоките.

По доставките от „Ф. Т-9“ ЕООД – 4 бр. фактури за предаването на стоките - препарати и консумативи за ДДД са представени складови разписки, също двустранно подписани от страните по доставките.

По доставките от „Ди Джи Ес-2008 ЕООД – 5 бр. фактури с предмет – препарати предаването, съотв. приемането им е станало със складови разписки, подписани и от двете страни.

За всички доставки, посочени по-горе са представени съставени пътни листове, в които фигурират конкретните фактури, превозното средство, което ги е транспортирало от обекта на доставчиците и подробен маршрут на стоките, ведно с фискални бонове или разходни касови ордери за плащане стойността на доставките. При така описаните документи, неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказана реалността на доставките. Стоковите разписки, респ. приемателно-предавателните протоколи, които са представени по време на ревизията по начина, по който са съставени, установяват фактическото разпореждане с вещта от доставчиците на получателя и волеизявлението за това е двустранно (приел/предал). Частните документи имат само формална, но не и материална доказателствена сила, но в процесния случай приходната администрация пред първоинстанционния съд не е оспорила тяхната автентичност на основание чл. 193, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК и § 2 от ДР на ДОПК и затова следва да се приеме, че с тях се установява реалното доставяне на стоките.

При първоначалното разглеждане на делото пред административния съд с изрично определение от 08.09.2017 г. съдът е разпределил доказателствената тежест между страните по делото (а не обратното, каквито са твърденията в касационната жалба), поради което при провеждането на съдебния процес, който е състезателен между страните всяка страна е длъжна да докаже своите твърдения и да използва всички позволени процесуални способи за доказването им. Приходната администрация не е използвала такива способи, не е оспорила представените от ревизираното дружество доказателства, поради което не е изпълнила указанието на съда по чл. 170, ал.1 АПК да установи фактическите основания, посочени в ревизионния акт. От своя страна ревизираният субект, върху който пада изцяло доказателствената тежест за доказване на положителните факти за установяване реалността на доставките, за които претендира правото си на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури, в случая категорично е установено, че стоките действително са предадени от издателите на фактурите, като получателят сам ги е транспортирал до своя обект, което сочи на изпълнение на предпоставките по чл. 68, ал.1 във връзка с чл. 6, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 ЗДДС. Нещо повече, от съдебно-счетоводната експертиза е установена последващата реализация на закупените препарати и консумативи чрез дезинфекция, дезинсекция и дератизация на подробно посочените клиенти на дружеството – „Л. Б“ ЕООД, „К. Б“ ЕООД, „М. К енд К. Б“ ЕООД, Столична община, „Софийска вода“ АД, „Интерхотели“ АД, „К. А ВТ „ ЕООД, „П. И“ ЕАД, Министерски съвет на Р. Б, Медицински университет - Факултет по дентална медицина, “Б. Б“ АД и мн. др., поради което е налице е и основанието по чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Подробно в заключението си вещото лице е изследвало посочената реализация на закупените от касационния жалбоподател стоки предвид, че основната му дейност е свързана изцяло с предмета на доставките. Установено е от експертизата и осчетоводяването на получените стоки, което заедно с доказателствата за фактическото им предаване обосновава и извод за реалност на доставките. В тази връзка, както и беше изложено по-горе осчетоводяването на фактурите, на заприходяването от получателя на получените стоки по с/ка 3021 „Препарати за основна дейност“ и с/ка 3022 „Материали спомагателни“, на осъществените разходи за получателя, респ. приходи за доставчиците и начисляването на съответния данък, следва да се обсъжда само ако са налице достатъчно безспорни доказателства за осъществяване на обективираните в процесните фактури предмет на доставките. Затова, когато не са ангажирани доказателства за реалното извършване на доставките, наличието само на счетоводни документи не би постигнало като резултат признаване на правото на данъчен кредит за получателя.

Наред с посочените писмени доказателства, обективиращи реалното изпълнение на спорните доставки, по които касационният жалбоподател е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит успешно, пред първоинстанционния съд са разпитани и свидетели – Г.Г – изпълняващ длъжността „дезинсектор“ при жалбоподателя за периода 2015 г. – 2016 г. и Д.С – шофьор, придружавал управителя на дружеството-получател по фактурите при транспортиране на процесните стоки от доставчиците, както и товаренето им на обектите на доставчиците и за разтоварване на стоките в офиса на касатора на [адрес] в [населено място]. Тези свидетели на практика потвърждават посочените факти в представените от жалбоподателя писмени документи, обсъдени по-горе в настоящето решение.

В ревизионния акт приходните органи са обосновали отказа си на правото на данъчен кредит за получателя по доставките с дерегистрацията по ЗДДС на част от доставчиците или с неподаването от тяхна страна на ГДД, което е възприето от решаващия съд. Нееднократно в свои решения Върховния административен съд е изразявал становище, че действията, съотв. бездействията на доставчиците, не може да се вменява в тежест на получателя и това да се отразява отрицателно върху неговото право на приспадане на данъчен кредит. Това становище е заимствано от константната практика и на Съда на Европейския съюз, който в своите решения поддържа тезата, че Директива 2006/112/ЕО не допуска национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчнозадължено лице правото да приспадне от ДДС, поради това че издателят на фактурата за предоставените услуги е извършил нарушения, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки – решения по дела С-324/11, съединени дела С-80/11 и С-142/11 и др. Освен това дерегистрацията по ЗДДС и неподаване на ГДД от доставчиците не може да възпрепятства получателя законосъобразно да упражни правото си на данъчен кредит, ако е доказана основната предпоставка за това материално право, а именно – реалността на доставките.

В частта по ЗКПО с оглед изложеното по-горе относно доказването на всички необходими законови предпоставки за правото на приспадане на ДДС като данъчен кредит от получателя, неправилно в обжалваното решение е прието, че е налице документална необоснованост на разходите по процесните доставки. Реалната доставка на стоки е предпоставка, както за признаване на правото на данъчен кредит за получателя, така и за признаване на направените разходи за данъчни цели като документално обосновани, поради което в настоящия случай следва да се приеме, че необосновано съдът е подкрепил констатациите в ревизионния акт за увеличение на финансовия резултат на касатора на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО с данъчните основи по процесните доставки от „Билос“ ЕООД, „Зевс-2009“ ЕООД, „Авила“ ЕООД, „Ф. Т-9“ ЕООД (неправилно съдът е посочил и „Ди Джи Ес-2008“ ЕООД, тъй като данъчните основи по доставките от този доставчик не участват при облагането с корпоративен данък).

С оглед гореизложеното настоящата касационна инстанция счита, че обжалваното решение е неправилно на визираните в касационната жалба отменителни основания и по изложените по-горе мотиви подлежи на отмяна, като на основание чл. 227, ал. 1 АПК следва след отмяната му да се постанови друго решение по съществото на спора, с което оспореният ревизионен акт бъде отменен като незаконосъобразен за отказаното право на данъчен кредит на „П. П. П“ ЕООД за различни данъчни периоди на 2015 г. и 2016 г. в общ размер на 45 877,06 лв. и лихви – 6 554,11 лв., както и за начислен корпоративен данък за 2015 г. в размер на 13 138,07 лв. и лихви – 2 531,57 лв. На отмяна подлежи и решението и в частта за разноските.

Предвид изхода на делото и направеното искане от касационния жалбоподател, на същия следва да се присъдят направените по делото разноски в общ размер на 7 545,41 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 5587/27.09.2019 г., постановено по адм. дело № 4173/2019 г. по описа на Административен съд, София-град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ по оспорване от „П. П. П“ ЕООД – гр. С. на РА № Р-22220216004906-091-001/21.02.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. С. в частта, потвърдена с решение № 735/15.05.2017 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП за отказано право на данъчен кредит за данъчни периоди на месеците януари, февруари, март, април, май, август, септември, октомври, ноември и декемвриа 2015 г. и януари, февруари и март 2016 г. в общ размер на 45 877,06 лв. и лихви – 6 554,11 лв., както и начислен корпоративен данък за 2015 г. в размер на 13 138,07 лв. и лихви – 2 531,57 лв.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на „П. П. П“ ЕООД – гр. С. направените по делото разноски в общ размер на 7 545,41 лв.

Решението не подлежи на обжалване.