Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ в Министерството на вътрешните работи, срещу решение № 1337 от 12.03.2012г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №6758/2009г.

С обжалваното решение съдът отменил заповед №з-2008008617 от 13.11.2008г. на директора на главна дирекция „Охранителна полиция“ в Министерството на вътрешните работи, с която на Х. А. Г., на основание чл. 76, т. 5 от Закона за българските документи за самоличност е наложена принудителна административна мярка забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи ги документи за срок от 13.11.2008г. до 12.11.2010г.

Касационният жалбоподател – директорът на Главна дирекция „Национална полиция“ в Министерството на вътрешните работи, правоприемник на директора на главна дирекция „Охранителна полиция“, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че в хода на административното производство са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като Гайдаров не бил уведомен за започване на производството, не бил запознат с доказателствата и не могъл да се възползва от правото си да прави възражения и да посочва доказателства. Съдът не отчел, че уведомяването на адресата за образуване на производството може да осуети изпълнението на наложената мярка, както и че документът, въз основа на който е образувано административното производство, е известен на Гайдаров – той изтърпял наложената му присъда, поради което не е нарушено правото му на защита. Гайдаров имал възможност да оспори заповедта по съдебен ред, поради което не е нарушено и правото му на съдебна защита. Оспорената заповед е издадена в исканата от закона форма като в нея са посочени фактически – осъждането на Гайдаров, и правни – чл. 76, т. 5 отм. Закона за българските документи за самоличност (Закона за българските лични документи – ЗБЛД), основания.

Съдът не отчел, че нормата на чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД е диспозитивна и предоставя на административния орган право, при осъществяване на посочените в нея фактически предпоставки, да прецени дали да приложи административната мярка. Съдът не отчел, че органът действа при условията на оперативна самостоятелност като преценката му е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Достатъчно е да се установи със съответните документи, че лицето е извършило нарушение на законодателството на друга държава. С оглед на това, когато са налице предпоставките на закона и административният орган е извършил преценка, че следва да наложи принудителната мярка, друг контрол върху неговите действия съдът не е компетентен да извършва. С оглед на това счита извода на съда за нарушение на чл. 34, ал. 4 АПК за неправилен. Сочи, че принудителните мерки имат превантивен характер и цел - да предотвратят извършването на правонарушение при наличието на висока степен на вероятност. Поради това адресата на мярката не би могъл да бъде уведомен за започване на административното производство, а и в случая се касае за публични отношения с по-голям интензитет, засягащ държавата и отношенията с други държави.

Неправилен и нелогичен счита извода на съда, че в хода на административното производство Гайдаров би могъл да поправи своята грешка, за която е осъден, както и да изтъкне положителни елементи, свързани с личното му поведение, които могат да насочат органа към друго решение. Той е имал тази възможност в хода на първоинстанционното производство, но не се е възползвал от нея.

Счита, че не е допуснато и приетото от съда нарушение на европейското законодателство – чл. 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като по аргумент от чл. 142, ал. 1 АПК тези норми не са били приложими към момента на издаване на акта.

Неоснователни и неправилни счита мотивите на съда за нарушаване на принципа на пропорционалност. Като основание за това излага отново тезата за диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД и наличието на достатъчното условие за налагане на мярката – осъждането на Гайдаров в друга държава на лишаване от свобода. Сочи, че мотивите за налагате на мярката се съдържат в писмото на посланика на страната ни в Белград и в писмо, входящ №Г-10169 от 04.08.2008г., а преценката, че поведението на лицето представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото е направена предварително от законодателя. Самият факт на налагане на наказание лишаване от свобода в друга държава е сериозна заплаха за обществото, поради което мярката е пропорционална. Сочи, че само по този начин мярката изпълнява общата и специалната превенция.

Неоснователно касаторът счита позоваването от съда на решение №2 от 2011г на Конституционния съд, тъй като в случая ограничаването на правото на свободно движение е предвидено в закон и е свързано с предвидените в чл. 35, ал. 1 от Конституцията, съответно чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламенти и на Съвета от 29.04.2004г. относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки (Директива 2004/38) ограничения. Сочи, че предназначението на мярката по чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД е да доведе до невъзможност осъденото лице да извърши ново нарушение на територията на друга държава за срок от две години, поради което се налага в обществен интерес, който по своята значимост е свързан с обективната необходимост да бъдат защитени живота, здравето и благосъстоянието на общественото като цяло, както и да защити правата и свободите на другите граждани, поради което има легитимна цел.

По изложените съображения счита обжалваното решение за неправилно и моли съда да го отмени като отхвърли жалбата на Гайдаров. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на направените от адресата на акта разноски и моли да бъдат намалени до минималния размер по чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по касационната жалба – Х. А. Г., не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приел, че към датата на постановяване на съдебното решение оспорената заповед противоречи на Директива 2004/38. Оспорената заповед не е мотивирана, а това е и самостоятелно основание за нейната отмяна. Съдът правилно приложил материалния закон, както и съобразил решението си с решението на Конституционния съд и тълкувателното решение на Върховния административен съд.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че: 1. Х. А. Г. е български гражданин.

2. На 18.07.2008г. Гайдаров бил задържан за 48 часа от компетентните власти в Р. С. по подозрение, че пренасял нелегално наркотични вещества. С писмо, изх. №КС-120 от 21.07.2008г., посланикът на Р. Б. в Белград уведомил Министерството на вътрешните работи за задържането. Писмото било получено в министерството на 22.07.2008г.

3. На 02.10.2008г. Гайдаров бил осъден в Сърбия на лишаване от свобода за срок от 9 месеца за незаконно пренасяне на наркотични вещества. По делото няма данни присъдата да е обжалвана.

4. На 06.11.2008г. компетентните български власти били уведомени по дипломатически път за постановената присъда. Информацията постъпила при началника на главна дирекция „Охранителна полиция“ на 12.11.2008г. - писмо, вх. №14995.

5. На 13.11.2008г. директорът на главна дирекция „Охранителна полиция“ издал заповед №2008008617, с която на основание чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД и писмо, вх. №14995 наложил на Гайдаров принудителни административни мерки „забрана за напускане на страната“ и „забрана за издаване на паспорти и заместващи ги документи“ за срок от 13.11.2008г. до 12.11.2010г.

6. Заповедта била връчена на Гайдаров на 16.09.2009г.

При така установените факти съдът приел, че приложение намират Директива 2004/38, Регламент (ЕО) №562/2006 на Европейския парламенти на Съвета от 15.03.2006г. за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) и Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985г. между правителствата на държавите от Икономическия съюз Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенното премахване на контрола по техните общи граници, а от националното законодателство – чл. 35 от Конституцията, чл. 23, ал. 2 и 3 и чл. 76 ЗБЛД. Така приложимото национално право породило съмнение у съда за съвместимостта с правото на Европейския съюз, което съгласно чл. 20 и 21 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) и чл. 45, §1 от Хартата на основните права на Европейския съюз предвижда право на гражданите на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки. Това мотивирало съда да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, с което поискал да се установи дали правото на Съюза допуска административно решение, с което държава-членка забранява на свой гражданин да напуска територията й по съображения, че е осъден с наказателна присъда от юрисдикция на трета държава за пренасяне на наркотични вещества.

Съдът на Европейския съюз допуснал питането и образувал преюдициално дело С-430/10. С решение от 17.11.2011г. Съдът на Европейския съюз отговорил на преюдициалното запитване като посочил, че:

„…член 21 ДФЕС и член 27 от Директива 2004/38 допускат национална правна уредба, която позволява да се ограничи правото на гражданин на държава членка да пътува до друга държава членка, по-специално по съображението, че той е осъден с наказателна присъда в друга държава за пренасяне на наркотични вещества, при условие, на първо място, че личното поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото, на второ място, че предвидената ограничителна мярка може да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане, и на трето място, че тази мярка може да бъда предмет на ефективен съдебен контрол, позволяващ да се провери от фактическа и правна страна законосъобразността й по отношение на изискванията на правото на Съюза.“ (т. 42)

При така установеното съдържание на релевантните материалноправни норми съдът приел, че обжалваната заповед е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, издаден от компетентен орган и в исканата от закона форма. Приел, че в хода на административното производство органът допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила – Гайдаров не е уведомен за започване на административното производство и не му е предоставено право да се запознае с доказателствата, да прави възражения и да посочи доказателства – чл. 26, 34 и 35 АПК. Съдът приел, че по делото липсват доказателства за спазване на изискванията на общото правило, визирано в чл. 34, ал. 1 - 3 АПК, а липсата в акта на изрични мотиви за наличие на обстоятелствата по чл. 34, ал. 4 АПК не дава основание да се приеме наличие на изключение от него. Приел, че незачитането на правото на участие в административното производство на адресата на акта е и нарушение на правото на защита като основен принцип на правото на Съюза, в резултат на което и органа е лишен от възможността да отчете надлежно всички релевантни за мярката факти и обстоятелства. Приел, че с това са нарушени чл. 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, които макар и да не са имали обвързваща юридическа сила преди влизане в сила на Договора от Лисабон са приложими като принципи на правото и преди 01.12.2009г.

Съдът приел, че визираната в чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД предпоставка – официално писмо от орган на Министерството на външните работи, което удостоверява извършено нарушение на законодателството на друга държава е налице, но това не е достатъчно, за материалната законосъобразност на оспорената заповед. Необходимо е да се установи пропорционалността на наложената мярка. Това изискване съдът обосновал като се позовал на решението на Съда на Европейския съюз по отправеното от него преюдициално запитване, на решение №2 от 31.03.2011г. на Конституционния съд на Р. Б., на общото приложение на чл. 6 АПК, на чл. 35, ал. 1 от Конституцията и чл. 12, §2 и 3 от Международния пакт за политически и граждански права (МППГП – ДВ, бр. 43 от 28.05.1976г.), на решение от 23.05.2006г. по делото Ринер срещу България на Съда по правата на човека. С оглед на така установеното изискване за пропорционалност съдът приел, че липсата в заповедта на мотиви относно личното поведение на Гайдаров го лишава от възможността да прецени представлява ли то (поведението) истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Поради непосочването в оспорваната заповед и на конкретно преследваната с мярката цел съдът приел, че същата е наложена единствено с мотиви за обща превенция, което противоречи на чл. 21 ДФЕС, на чл. 27 Директива 2004/38, на чл. 35, ал. 1 от Конституцията, на решение №2 от 31.03.2011г. на Конституционния съд и на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Въз основа на това съдът направил извод, че оспорената заповед е незаконосъобразна – издадена е при допуснато съществено нарушение на производствените правила, в нарушение на материалноправни разпоредби и в несъответствие с целта на закона, поради което я отменил. Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за пълно и точно доказани. Безспорно е, че Гайдаров е български граждани, който извършил в държава, нечленка на Европейския съюз, престъпление, за което бил осъден на лишаване от свобода за срок от девет месеца. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон. Доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са свързани с преценката на съда на спазването на производствените правила и на материалноправните разпоредби.

По нарушението на административнопроизводствените правила:

Касаторът твърди, че приетите от съда за съществени нарушения на производствените правила въобще не са налице или не са съществени. Неуведомяването на Гайдаров за започването на административното производство, както и непредоставянето му в резултат на това на възможност да се запознае с доказателствата по преписката и да ангажира други такива счита не за нарушение, а за имплицитно произтичащи от превантивния характер на принудителната мярка – да предотврати извършването на правонарушения. Вярно е, че принудителната административна мярка по реда на чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД, с оглед на юридическите факти при наличието на които се налага, има превантивен характер – тя цели да предотврати извършването на правонарушения и техните вредни последици. Този характер на мярката обаче не е основание органът по своя преценка да не прилага установените в закона процедурни правила. Както обосновано приел първоинстанционният съд правото на адресата на акта да бъде уведомен за започналото административно производство, да се запознае с доказателствата по преписката и да ангажира доказателства е негово основно право, което може да се ограничи само при изрично посочените в чл. 34, ал. 4 АПК обстоятелства. А те – видно от самия акт, не са налице. Нормата на чл. 34, ал. 4 АПК е изключение от общото правило, следва да се тълкува stricto sensu и да се прилага само при наличие на установените в нея предпоставки, а не при предполагаеми или определени от органа такива. Наред с това правото на адресата на акта да бъде уведомен и да участва в административното производство е пряко проявление на правото на защита като общ принцип на правото на Европейския съюз, което безспорно в случая е приложимо, тъй като става въпрос за гарантираното от чл. 20 и 21 ДФЕС право на свободно придвижване. Първоинстанционният съд изключително обстойно, с посочване на относимите европейски разпоредби и на релевантна практика на Съда на Европейския съюз, обосновал както съдържанието на правото на защита на адресата на акта, така и извода си за неговото нарушаване в случая.

Касационната инстанция не може да добави нещо принципно различно. Следва само, с оглед на доводите на касатора, че Гайдаров знаел съдържанието на документа, който послужил като основание за образуване на производството и налагане на мярката, да се посочи първо, факта, че на Гайдаров е известна присъдата на чуждия съд не означава автоматично, че той знае за образуваното административно производство. Няма автоматизъм между постановената от чужд съд присъда и образуването на административното производство, тъй като както самият касатор сочи налагането на мярката е въпрос на дискреция на органа. Няма как по друг начин, освен чрез уведомяване за образуваното административно производство Гайдаров да разбере, че органът е решил да упражни правомощието си и да прецени – в съответствие с визираното в чл. 76 негово правомощие „може“, дали да наложи или не принудителната мярка. Второ. Факта, че на Гайдаров е известна присъдата не означава, че е наясно с всички доказателства, които органът трябва да обсъди и да цени, за да наложи законосъобразно мярката. И трето, без да е уведомен за започналото производство адресата на един акт, който по своята същност пряко засяга гарантирано негово основно право, не би могъл да реализира правото си на защита в хода на административното производство. Твърдението на касатора, че Гайдаров имал право на съдебно обжалване, поради което правото му на защита не е нарушено е еманация на неправилното му разбиране на целта на процедурните правила и на значението на тяхното нарушение. Процедурните правила, обективирани в процесуални норми, не са самоцелни. Те са инструмент за защита на гарантирано от закона субективно право и спазването им е гаранция за законосъобразно прилагане на материалноправната норма, която визира това право. В случая, както обосновано приел и съда, касаторът нарушил не само разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 и 2 АПК, но и както е видно от изложеното по-долу, разпоредбата на чл. 35 АПК, която изисква акта да бъде постановен след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая. Постановяването на административен акт, без органът да изпълни това свое основно задължение означава в случая прилагане на държавна принуда, без да е надлежно установено налице ли са основанията за това. Това нито националното, нито европейското право считат това за допустимо и търпимо.

По нарушението на материалноправните разпоредби:

Основният довод на касатора, на основата на който гради тезата си за неправилност на съдебното решение, е диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД. Позовавайки се на него той твърди, че преценката на органа за налагане на мярката е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. На съдебен контрол подлежала единствено проверката за наличието на визирания в нормата факт на извършено правонарушение в чужда държава. Няма спор, че нормата на чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД е диспозитивна. Тя оправомощава касатора при наличие на визирания в нея юридически факт да прецени да наложи или да не наложи принудителната мярка. Следва обаче ясно да се посочи, че административните актове, издадени при условията на оперативна самостоятелност не са изключени от съдебния контрол за законосъобразност. Напротив. Член 169 АПК изрично определя предмета на съдебния контрол – наличието на оперативна самостоятелност и спазването на изискванията за законосъобразност на акта. Както бе посочено няма спор, че органът има оперативна самостоятелност да прецени при наличие на визираните в нормата факти да наложи ли или да не наложи мярката. Това означава, че ако органът не наложи мярката съдът не може да извърши контрол за законосъобразност на отказа му. Но когато органът прецени, че следва да наложи мярката и постанови съответния акт съдът е длъжен да прецени издадения акт законосъобразен ли е.

Какво включва в случая преценката за законосъобразност? Тя включва преценка за спазване на всички относими към мярката законови изисквания. Кои са те и какъв е техният характер? Предоставят ли те изцяло свобода на органа или съществуват законово определени изисквания, които той е длъжен да спазва при упражняване на правомощието си?

Първоинстанционният съд правилно определил относимите към оспорения акт материалноправни изисквания за законосъобразност и подробно и обстойно изложил мотиви както за това кои са тези изисквания, така и за това защо счита, че са те. За касационната инстанция е безспорно, че в случая приложими са разпоредбите на чл. 20 и 21 ДФЕС и чл. 27 Директива 2004/38 – Гайдаров е български гражданин, което значи и европейски, което значи, че е носител на правото на свободно придвижване. Мотивите на първоинстанционния съд за приложението на европейското право, изградени и на основата на решението на Съда на Европейския съюз по отправеното му преюдициално запитване, се споделят изцяло от контролната инстанция и не е необходимо да бъдат повтаряни.

Освен че правилно определил приложимите материалноправни разпоредби първоинстанционният съд правилно ги тълкувал и приложил. Той съобразил изцяло визираните в релевантните правни норми изисквания за налагане на ограничение на правото на свободно придвижване на Гайдаров и задължителният им за органа характер. Без да е установено, че Гайдаров представлява истинска, настояща и сериозна заплаха за обществения ред не може да се приеме, че органът е упражнил правомощието си в съответствие със закона. Твърдението на касатора, че законодателят предварително определил степента на заплаха за съответните ценности на обществото, поради което той нямал задължение да извършва конкретна преценка на всеки отделен случай, флагрантно противоречи както на релевантните материалноправни норми – чл. 27 Директива 2004/38 и чл. 2 от Протокол 4 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), така и на утвърдилата се в последните години трайна практика на Върховния административен съд по прилагането на принудителните мерки по Закона за българските лични документи, на практиката на Конституционния съд по прилагането на чл. 35, ал. 1 от Конституцията, на практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 2004/38 и на практиката на Съда по правата на човека по приложението на чл. 2 от Протокол 4.

Първоинстанционният съд подробно и с позоваване на релевантната съдебна практика посочил защо счита за елемент на законосъобразността на акта излагането от административния орган на мотиви за личното поведение на Гайдаров. Без мотиви съдът не може да извърши проверка нито за това представлява ли истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за основни интереси на обществото поведението на Гайдаров, нито за това пропорционална ли е мярката, т. е. гарантира ли тя постигането на законовата цел, без да надхвърля необходимото. А тези две обстоятелства са елемент на законосъобразността на акта – те изрично са визирани като изискване в разпоредбата на чл. 27 Директива 2004/38. Акт, издаден без да бъдат събрани доказателства за тях, без да бъдат обсъди тези обстоятелства и без да бъдат изложи мотиви досежно тях е материално незаконосъобразен, както правилно приел съда.

Несъответно на мотивите на съда и неоснователно е твърдението на касатора за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз по аргумент от чл. 142, ал. 1 АПК. Първо, безспорно

съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Но до произнасянето на съда е настъпило изменение на нормативната уредба, което е нов нормативен факт от значение за делото и което съдът, съгласно чл. 142, ал. 2 АПК, е длъжен да вземе предвид. Съобразяването с европейската правна норма съдът дължи и по силата на принципа на примата на правото на Европейския съюз над националното право. Безпротиворечива е практиката на Съда на Европейския съюз, която установява задължението на националния съдия, натоварен с прилагането на общностното право, в рамките на своята компетентност, да гарантира пълното действие на общностните норми, а в конкретния случай това негово задължение е обективирано и в решението на Съда по преюдициалното запитване по настоящото дело. И второ, съдът изрично посочил в мотивите си, че визираните в чл. 41 и 47 от Хартата права до нейното приемане са и общи принципи на правото на Европейския съюз, които означава, че съдът е длъжен да ги спазва.

Що се отнася до твърдението на касатора за неправилно позоваване от съда на решение №2 на Конституционния съд и на чл. 27 Директива 2004/38, тъй като мярката по чл. 76, т. 5 отм. ЗБЛД имала легитимна цел, то следва да се посочи, че безспорно защитата на живота, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло, както и правата и свободите на гражданите по принцип е легитимна цел, но въпросът по делото е не дали тази цел е легитимна, а дали личното поведение на Гайдаров изисква ограничаване на неговото право на свободно придвижване в името на тази легитимна цел. Само тогава наложената принудителна административна мярка би съответствала на изискванията на чл. 2 от Протокол 4 на ЕКПЧ. Както обосновано приел съда нито за това по делото има доказателства, нито органът изложил мотиви за тези обстоятелства в акта си.

Видно от изложеното твърденията на касатора за допуснато от съда нарушение на материалния закон е неоснователно. Съдът правилно приложил закона, извършил ефективен съдебен контрол на оспорения акт като проверил наличието на всички относими факти и обстоятелства, както и спазването на процедурите правила от касатора и в резултат на това постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка на обжалваното решение съдът констатира, че същото е и валидно и допустимо.

С оглед на изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Ответникът по касационната жалба не е направил искане за присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 1337 от 12.03.2012г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №6758/2009г.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Т. В.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ И. Р./п/ С. Я.

С.Я.