Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на министъра на младежта и спорта, чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт М.М, против Решение № 385 от 12. 02. 2020 г., постановено по адм. д. № 2942/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което съдът е отменил по жалба на В.Д от [населено място], действаща лично и със съгласието на баща си Н.Д, Заповед № РД-09-526 от 03. 09. 2019 г. на министъра на младежта и спорта и е върнал преписката на органа за изпълнение на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в мотивите на решението.
Релевирани са твърдения и доводи за недопустимост на решението, алтернативно за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Касаторът иска обжалваното съдебно решение да бъде обезсилено, като недопустимо, алтернативно да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлено оспорването и оставен в сила обжалваният административен акт. В съдебно заседание процесуалният представител на касатора претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.
Ответникът по касация - В.Д от [населено място], действаща лично и със съгласието на баща си Н.Д, чрез пълномощника адв. С.Г, в подаден писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита обжалваното решение за правилно, обосновано и законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.Моли същото да бъде оставено в сила.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба се явява основателна.
С оспореното решение Административен съд – Пловдив е отменил по жалба на В. Д. З № РД-09-526 от 03. 09. 2019 г. на министъра на младежта и спорта, с която е отказано отпускането на месечна парична помощ по § 6 и § 9, т. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗФВС по заявление с вх. № 14-00-36/21. 03. 2019 г. на жалбоподателката.
Въз основа на събраните по делото доказателства в производството пред Административен съд - Пловдив е установена следната фактическа обстановка:
В.Д е дъщеря и наследник на Л.Д, починала на 24. 07. 2006 г. Видно от доказателствата, Л.Д е носител на сребърен медал от Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. в спорта "гребане", дисциплина "двойка без кърмчия", като последното ѝ участие на състезания от календара на Международната федерация по гребане е през 1992 г. на Олимпийските игри в Барселона и липсват данни за нейни участия на държавните първенства по гребане през 2005-2006 г.
Към датата на смъртта на Л.Д е била в сила разпоредбата на чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС отм. ДВ 50/18 г./, в редакцията преди изменението със ЗИД на ЗФВС /обн. ДВ 50/08 г./. Нормата, в относимата редакция, предвижда, че месечна премия се отпуска на "олимпийските шампиони, прекратили активна състезателна дейност". С § 42, т. 1, б. "в" от ЗИД на ЗФСВ /ДВ 50/08 г./ думата "шампиони" в посочената разпоредба е заменена с "медалисти". Изменението е влязло в сила на 02. 06. 2008 г. След анализ на цитираните нормативни текстове, административният орган е приел, че приживе Л.Д не е имала право на премия по чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС отм. , съгласно приложимата по време редакция на законовата разпоредба, поради обстоятелството, че не е била "олимпийски шампион" /носител на златен медал/, а "олимпийски медалист" /в конкретния случай носител на сребърен медал от Олимпийски игри/. При извършена в Министерството на младежта и спорта проверка се е установило, че на Л.Д приживе не е била отпускана месечна премия по чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС отм. , Административният орган е приел, че с оглед горепосочените обстоятелства за В.Д, ненавършило пълнолетие дете на Л.Д, не са били налице материалноправните предпоставки за отпускане на месечна парична помощ по § 6 и § 9, т. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗФВС /обн. ДВ 64/19 г./ във връзка с чл. 134, т. 4 и чл. 137, ал. 1 от ЗФВС.
За да постанови решението си, първоинстанционният административен съд е приел, че с приемането на ПМС № 60 от април 2005 г. за изменение и допълнение на Устройствения правилник на Българския спортен тотализатор, обн. в ДВ бр. 32 от 12 април 2005 г. и създаването на нов чл. 34а, ал. 2 в правилника е възникнало правоотношение между олимпийските медалисти и държавата, което е останало неизменно от 2005 г. до настоящия момент, независимо от начина на нормативното му уреждане. Съдът е обосновал извод, че предвид забраната за дискриминация, непозволяваща две групи лица в сходно положение да бъдат третирани по различен начин, в конкретния случай с оспорената заповед административният орган е допуснал по-неблагоприятно третиране на жалбоподателката, по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) /ЗЗДискр./ по признак „лично положение“.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
Не се споделят наведените в касационната жалба твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение. В първоначалната жалба са изложени аргументи и са наведени доводи за наличие на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), което мотивира извод за необходимостта от произнасяне на първостепенния съд по тях. В този смисъл не се установява произнасяне на съда „свръхпетитум“. Даването на указания за иницииране на законодателни промени е извън предмета на спора, но същото не би могло да обоснове извод за недопустимост на постановеното решение.
От друга страна, съдът е приел, че с ПМС № 60 от април 2005 г. за изменение и допълнение на Устройствения правилник на Българския спортен тотализатор, приет с ПМС № 163 от 2000 г., обн. в ДВ бр. 32 от 12 април 2005 г. и създаването на нов чл. 34а, които съгласно ал. 2, средствата по фонд "Премии за олимпийски медалисти", създаден съгласно чл. 29, ал. 1, т. 4 от същото ПМС, "се разходват за изплащане на месечни премии на олимпийски медалисти, прекратили активната си състезателна дейност, с изключение на получаващите премии по реда на чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС (ЗАКОН ЗЗД ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ И СПОРТА)" може да се обоснове извод, че правото на наследодателката на жалбоподателката да получава пожизнена месечна премия за олимпийски медалисти е възникнало още през 2005г. и е прекратено поради смъртта, от което възниква правото на нейната дъщеря, настояща жалбоподателка и ответница по касация, да получава месечна парична помощ по чл. 134, т. 4 от ЗФВС. Този извод е неправилен и е изведен при неправилно тълкуване и прилагане на относимите материалноправни разпоредби.
Съгласно действащата през периода 2005-2006г. разпоредба на чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС, разпределените средства от постъпленията на Българския спортен тотализатор по чл. 9, ал. 3, т. 1 от ЗХ (ЗАКОН ЗЗД ХАЗАРТА), без средствата по чл. 57а, т. 1, се съхраняват и отчитат от Министерството на младежта и спорта по реда на чл. 50 от Закон за устройството на държавния бюджет и се предоставят за отпускане на месечна премия за олимпийските шампиони, прекратили активна състезателна дейност. Разпоредбата е точна, ясна и конкретна и видно от съдържанието в приложното поле не попадат олимпийски медалисти, извън златните медалисти. Изменението на нормата и включването в нея на сребърните и бронзовите медалисти от олимпийски игри е извършено едва през 2008г., т. е. след смъртта на наследодателката Л.Д.Н промяна на релевантите факти не може да преуреди правните последици, настъпили от вече осъществени факти, ако липсва изрична нормативна разпоредба в такъв смисъл. Изменената норма е материалноправна и като такава измененията имат действие само занапред /ex nunc/, без да може да се въздейства върху факти, които вече са осъществени. На същата не е придадено обратно действие.
До смъртта на наследодателката същата не е придобила правото на получаване на месечна премия за олимпийските шампиони, прекратили активна състезателна дейност, на основание цитираната разпоредба. Видно от доказателствата по делото, Л.Д е получавала месечна премия през периода 2005-2006 г. до момента на смъртта ѝ, на основание нормата на чл. 34а, ал. 2, съгласно която средствата по фонд "Премии за олимпийски медалисти" се разходват за изплащане на месечни премии на олимпийски медалисти, прекратили активната си състезателна дейност, с изключение на получаващите премии по реда на чл. 59б, ал. 2, т. 5 от ЗФВС (ЗАКОН ЗЗД ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ И СПОРТА). Налице е хипотеза, уреждаща на подзаконово ниво изключение от законовата регламентация. При извършен сравнителен анализ на относимите разпоредби се установяват съществени различия досежно произхода на средствата, реда и начина на тяхното формиране и разходване и компетентния орган, обосноваващи извод за различни характеристики и липса на идентичност на премиите по двата нормативни акта. С оглед посочените обстоятелства не може да бъде възприет извода на първостепенния съд за възникнало и съществуващо неизменно правоотношение между олимпийските медалисти и държавата от 2005 г. до настоящия момент. Процесният случай не попада в хипотезата на § 6 от ПРЗ ЗИДЗФВС, обн. в ДВ бр. 64 от 2019 г. предвид факта, че починалата наследодателка не е придобила правото на месечна премия по чл. 59б, ал. 2, т. 5 от отменения ЗФВС (ЗАКОН ЗЗД ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ И СПОРТА).
Макар и встрани от предмета на спора, Върховният административен съд, състав на шесто отделение счита, че не може да бъде споделен изводът на съда за наличие на непряка дискриминация по признак „лично положение“ чрез привидно неутрална разпоредба. Върховният административен съд е имал възможност да посочи в практиката си, че за разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация. Неравното третиране по признак "лично положение" следва да бъде извършено спрямо присъщо качество, признак или белег на лицето, отличаващи го от останалите лица. По делото не е установен конкретен присъщ, иманентен белег на личността на лицето, който да го отличава от останали лица, т. е. да изпълва съдържанието на признака "лично положение" и да е причина да бъде неравно третиран. Непряка дискриминация е налице, когато прилагането на едно и също правило води до различни положения за адресатите на правната норма. В процесния случай неправомерният диференциран подход към лицето/определен кръг лица трябва да е обвързан от приетия от съда признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Изложените по делото факти не могат да се свържат с признака "лично положение", което води до невъзможност да се установи дискриминация. Не са налице доказателства, от които да се направи обоснован извод, че е налице дискриминационнен признак "лично положение", обосноваващ непряка дискриминация, както е прието в оспореното решение. Не се установява неравно третиране на адресатите на разглежданата разпоредба. Както вече беше разяснено в конкретния случай не са налице изискуемите от нормата предпоставки за приложението ѝ спрямо жалбоподателката и настоящ ответник по касация.
Неотносимо към процесния случай е цитираното от съда решение по адм. д. 13779/2018 г. на V отд. на ВАС, тъй като същото е постановено при различна фактическа обстановка.
Горните фактически и правни съображения водят до извод за издаване на оспорената заповед в съответствие с материалния закон и неговата цел. Като е отменил оспорения акт, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Вместо него трябва се постанови друго по същество, с което подадената от В.Д жалба срещу процесната заповед бъде отхвърлена като неоснователна.
Административният орган е защитаван от юрисконсулт пред първата и касационната съдебна инстанция, поради което в полза на Министерството на младежта и спорта следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200 лв. общо /по 100 лева за всяка инстанция/, представляващи юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 385 от 12. 02. 2020 г., постановено по адм. д. № 2942/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Д от [населено място], действаща лично и със съгласието на баща си Н.Д, срещу Заповед № РД-09-526 от 03. 09. 2019 г. на Министъра на младежта и спорта.
ОСЪЖДА В.Д от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на Министерството на младежта и спорта сумата от 200 /двеста/ лева разноски, представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. РЕШЕНИЕТО е окончателно.