О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1980

гр. София, 05. 07. 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВкато разгледа докладваното от съдия З. Атанасова

гр. дело № 4568 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Районен съд - Сливница, срещу решение № 1140/15. 08. 2022 г. по в. гр. дело № 311/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 264955/22. 07. 2021 г. по гр. дело № 7597/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден Районен съд Сливница да заплати солидарно с Народно събрание на РБългария на Л. Х. (L. H.), гражданин на Р. Т. [дата на раждане] с настоящ адрес в Р. У., [населено място], кв. , [улица], ет. , ап. , сумите от 37 635 евро с левова равностойност 73607, 66 лева, 152 000 унгарски форинта с левова равностойност 958, 71 лева и 5 турски лири с левова равностойност 2, 98 лева, като общата сума на левовата равностойност е в размер на 74 569, 35 лева, представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неприлагане от Районен съд Сливница на чл. 9, пар. 1 и чл. 4, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на ЕП и ЕС при постановяване на окончателен съдебен акт по нохд № 392/2016 г. на Районен съд Сливница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10. 06. 2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявения иск срещу жалбоподателя да се отхвърли.

В изложението са формулирани правните въпроси: 1. В конкретния случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си нарушение на правото на ЕС, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и е от естество да ангажира извъндоговорната отговорност на държавата, при условие че Съдът на ЕС в Решение 30 септември 2003 г. Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 53-56 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 25 се произнася в обратния смисъл? 2. Като приема, че РС-Сливница при постановяването на определението от 10. 06. 2016 г., с което е одобрил споразумение, с което се налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК, е допуснал достатъчно съществено нарушение, поради явно несъобразяване с практиката на Съда на ЕС, Софийският апелативен съд нарушил ли е установената практика на Съда на ЕС в Решение 30 септември 2003 г., Кobler, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т. 118-124 и Решение от 28 юли 2016 г., Tоmasova, С- 168/15, ЕU:С:2016:602, т. 29, т. 30 и т. 33, съгласно които достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, извършено от съд е налице, едва след приемането на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на Съда на ЕС? Въпросите са разрешени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. 3. Допуснал ли е РС-Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 10. 06. 2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че определението е постановено преди приемането от Съда на ЕС на Определение от 30 януари 2019 г., С-335/18 и С-336/18, EU:С:2019:92, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин Съдът на ЕС приема, че мярката по чл. 251, ал. 2 НК е несъвместима с правото на Съюза? 4. Допуснал ли е РС-Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 10. 06. 2016 г., с което е одобрено споразумение, в което, наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 66 НК, е наложена и мярка по чл. 251, ал. 2 НК, при условие че:

- в Решение от 16. 07. 2015 г Chmielewski, С-255/14, ЕU:С:2015:475 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR; член 4, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 не е бил предмет на тълкуване в Решение от 16. 07. 2015 г., Chmielewski, С-255/14, EU:С:2015:475; в Определение от 12 юли 2018 г., Pinzaru и Cirstonoiu, С-707/17, ЕU:С:2018:574 Съдът на ЕС е приел, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, тоест Съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл. 251, ал. 2 НК с правото на ЕС към 10. 06. 2016 г., а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл. 251, ал. 1 НК с мярката по чл. 251, ал. 2 НК? 5. Преди приемането на Определение от 30 януари 2019 г., С-335/18 и С-336/18, ЕU:С:2019:92 на Съда на ЕС, разпоредбите на чл. 4. пар. 2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент 1889/2005 налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК, поради нейната несъвместимост с правото на ЕС? 6. Действието ех tипс на актовете на Съда на ЕС (решения или определения), с които Съдът на ЕС се произнася по същество по преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд? 7. Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на РС-Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено? 8. Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС - пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС? Въпросите от трети до осми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба - Народно събрание на Р. Б. представляван по пълномощие от А. С., главен юрисконсулт и М. Г., главен юрисконсулт, в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Предмет на разглеждане пред въззивния съд е предявен иск с правна квалификация чл. 2в ЗОДОВ, вр. с чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените доказателства по делото, че при преминаване на българската граница на 08. 06. 2016 г. при Митнически пункт - К. ищецът не е декларирал пред митническите органи сумите от 37 635 евро с левова равностойност 73 607, 66 лева, 152 000 унгарски форинта с левова равностойност 958, 71 лева и 5 турски лири с левова равностойност 2, 98 лева, като общата сума на левовата равностойност е в размер на 74 569, 35 лева, които били открити при преглед на лицето. Валутата била иззета с протокол за оглед на местопроизшествие и било образувано досъдебно производство /ДП/. За извършеното деяние, с одобрено на основание чл. 382 НПК споразумение от 10. 06. 2016 г. по нохд № 392/2016 г. по описа на РС Сливница ищецът е признат за виновен в нарушение на разпоредби от Валутния закон /В3/ и на Наредба № Н - 1 от 01. 02. 2012 г. на министъра на финансите, за което на основание чл. 251, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК му е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено с три годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 НК недекларираната сума в общ размер на 74 569, 35 лева, предмет на престъплението е била отнета в полза на държавата.

С оглед становищата на страните, въззивният съд е приел, че се спори по въпроса дали предвидената в българската правна уредба санкция по чл. 251, ал. 2 НК /ред. 2015 г. /, предвиждаща отнемане в полза на държавата на сумата, предмет на престъплението, противоречи на уредената в общностното право възможност за санкциониране при неизпълнение на задължението за деклариране. Прието е, че отговорността за нарушаване правото на ЕС се предпоставя от установяване на следните материалноправни предпоставки, посочени в решения на Съда на ЕС (Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler): 1/нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2/нарушението да е достатъчно съществено и 3/ да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда.

Прието е, че Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари посредством въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10 000 евро, което позволява събирането на информация за тях. Според член 4, § 2 от Регламент 1889/2005 г., Ако задължението за деклариране, предвидено в член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство. Посочено е, че съгласно член 9, § 1 от Р. В. държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Съдът е приел, че с тези разпоредби се предоставят права на частноправните субекти, а именно – право на правно очакване за временно задържане на недекларираната сума при определени условия и право на съразмерна санкция за недекларираната сума, поради което държавата-членка следва да предвиди за съответното нарушение санкции в съответствие с посоченото, които да изпълнят посочените по-горе критерии, т. е. да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение. С оглед на това е преценено за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не е нарушена разпоредба на правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти.

Относно допуснатото нарушение от Районен съд-Сливница, въззивният съд е приел за установено, че същият е приложил разпоредба от НК /чл. 251, ал. 2 НК/, която е в пряко противоречие с чл. 4, § 2 от Регламента, който не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение задължението за деклариране, а единствено задържането й с цел да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверка във връзка с произхода на сумата, предназначението и местоназначението й. Подобна проверка в случая няма данни да е извършвана.

Относно твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 9, § 1 от Регламента, въззивният съд е посочил, че липсва хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите, които да могат да бъдат приложени при неспазване на задължението по чл. 3 от Регламента. Липсата на такива единни мерки означава, че държавите-членки са компетентни да изберат санкции, които считат за подходящи, но този избор следва да бъде осъществен при спазване правото на Съюза и на неговите общи принципи, регламентирани в нормата на чл. 9, § 1. Разяснено е, че санкционните мерки не трябва да надхвърлят границите на необходимото за постигане на легитимно преследваните от законодателството цели и да бъдат в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения. В тази връзка въззивният съд е счел, че съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл. 251, ал. 1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл. 251, ал. 2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, установен в нормата на чл. 9, § 1 от Регламента. Посочил е, че такова е тълкуването, дадено с определения на СЕС от 12. 07. 2018 г. по дело № С707/17 и от 30. 01. 2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по преюдициални запитвания, отправени от РС-Свиленград, СГС и САС, с които е прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕП и Съвета. Според въззивния съд, съгласно съдебната практика направеното тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, т. е. от 2007 г., когато Р. Б. се присъединява към ЕС, поради което същото е следвало да се прилага и към 2017 г., когато е било одобрено споразумението от РС-Сливница. Поради това въззивният съд е преценил за неоснователно релевираното от жалбоподателя възражение.

По отношение на втората от кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки – нарушението от РС-Сливница да е достатъчно съществено, въззивният съд е приел следното: Критериите, на които следва да отговаря нарушението на правото на ЕС, за да бъде характеризирано като достатъчно съществено, се извеждат от практиката на СЕС. Практиката извежда няколко хипотези, в които достатъчно съществения характер на нарушението се предполага. Посочено е, че в случая по отношение на РС-Сливница са налице две от тях: неотправяне на преюдициално запитване и противоречие с трайно установена практика на СЕС. Съдът е приел, че и тази предпоставка в случая е налице. До този извод съдът е достигнал, съобразявайки следното: Районен съд-Сливница, одобрявайки, на основание чл. 382, ал. 7 НПК, споразумението по чл. 382 НПК, е постановил необжалваем по същество акт. Според правилото на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, е длъжна да сезира Съда на ЕС /независимо дали счита това за необходимо или не/, по относим за главния спор въпрос относно тълкуване правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Това ограничаване на правото на преценка на последната инстанция е гаранция, че окончателното решение по делото ще бъде правилно, както и че правото на ЕС ще бъде прилагано еднакво в отделните държави-членки.

Прието е, че тълкуване на чл. 4 и чл. 9 от Регламента е бил относим за висящия пред РС-Сливница спор, а актът на последния е окончателен, поради което, е бил длъжен служебно да отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл. 251, ал. 2 НК с общностното право. Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, апелативният съд е приел, че следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС.

Съдът е приел, че извършеното от РС-Сливница нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено и предвид обстоятелството, че е сторено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в съответната област и по-специално – с решение по преюдициално запитване от 16. 07. 2015 г., Robert Michal Chmielewski, дело С- 255/14, с което е прието, че член 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 % от недекларираната сума, когато последната е по-голяма от 50 000 евро. Това решение е постановено преди акта на РС-Сливница, свързано е с разпоредбите на Регламент 1889/2005 и е обосновало приложението от СЕС в производството по отправените от българските съдилища преюдициални запитвания на чл. 99 от Процедурния правилник, който позволява на съда да се произнесе с мотивирано определение, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика, като е счетено, че щом глоба в размер на 60% от недекларираната сума пари в брой не изглежда съразмерна предвид естеството на нарушението, отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума на още по-силно основание не би могло да се счита съразмерна мярка. Посочено е, че към момента на постановяване на определението на съда от 10. 06. 2016 г. все още не е имало изрично произнасяне на СЕС по този въпрос така, както това е сторено с Определението на Съда от 30. 01. 2019 г. по преюдициалните запитвания на СГС и САС за съответствието на чл. 251, ал. 2 НК с общностното право, с което е прието, че тази санкция надхвърля границите на необходимото за гарантиране на изпълнението на задължението за деклариране. Прието е, че в цитираното по-горе решение по делото Chmielewski, което е постановено една година преди процесното определение, СЕС вече се е бил произнесъл. Приел е, че предвидената към 2015 г. в българското законодателство парична санкция е по-тежка от разглежданата по делото Chmielewski санкция – националната норма предвижда глоба в размер на 200% от стойността на недекларираната сума и 100 % конфискация на недекларираната сума. Не е възприето възражението във въззивната жалба на РС-Сливница, че унгарската санкционираща норма е различна от българската санкционираща норма по чл. 251 НК. Посочено е, че са различни параметрите, но в унгарското право глобата е процент от сумата, докато българското право предвижда 100% конфискация на недекларираната сума, което се налага паралелно с наказанията по чл. 1, между които е глоба в размер на 200% от стойността на същата. Изведен е извод, че националната санкция е по-тежка от тази, която СЕС е приел, че противоречи на правото на ЕС, което съдът, одобрил споразумението, е следвало да съобрази, като откаже да го одобри, съобразно правомощието си по чл. 382, ал. 8 от НПК, или е могъл да спре делото и да изпрати преюдициално запитване до СЕС за тълкуване разпоредбата на чл. 9 от Регламента във връзка с националната разпоредба на чл. 251 НК. Посочено е, че процесното определение на съда за одобряване на споразумението е окончателно, не подлежи на обжалване и има последиците на влязла в сила присъда /чл. 383, ал. 1 от НПК/, поради което при съмнение на съда дали приложимата национална норма противоречи на правото на ЕС, той е длъжен да отправи преюдициално запитване до СЕС с искане за тълкуване на европейската норма / чл. 267, ал. 3 ДФЕС/.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на РС-Сливница, че ищецът е бил съгласен с наложената конфискация, като доброволно е подписал споразумението, което следва да е от значение за преценката на това дали извършеното от РС-Сливница нарушение при одобряване на споразумението, е достатъчно съществено. Прието е, че принципът на правовата държава по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Конституцията на РБ означава, че държавата чрез органите си не следва да прехвърля на гражданите отговорността по законосъобразното прилагане на законодателството в страната ни. Прието е още, че като се е съгласил на споразумението при посочените условия, неминуемо ищецът е искал да съхрани по-висше благо, а именно - предотвратяване на по-тежко по степен наказание лишаване от свобода. Посочено е, че заявеното в този смисъл съгласие в наказателното производство с наложената санкция никъде не е уредено или разгледано като пречка за претендиране на обезщетение като процесното.

Въззивният съд е приел, че е налице и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на правото на ЕС от страна на РС-Сливница и понесената от ищеца вреда в размер на отнетата сума. Сочи се, че загубата й е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал. 2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото. Въззивният съд е счел за ирелевантни доводите, че съдебният акт е влязъл в сила и не може да бъде пререшаван в настоящото производство, тъй като последното не цели да се отрече или постави под съмнение силата на пресъдено нещо на съдебен акт, а е насочено към ангажиране на отговорността на съда за репарация на причинените вреди от същия.

В заключение, въззивният съд е приел, че РС-Сливница дължи на ищеца обезщетение за претърпените вреди в резултат от извършеното от РС Сливница нарушение на правото на ЕС чрез одобряване в противоречие с разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент 1889/2005 на споразумение по чл. 382 НПК, с което наред с наказание лишаване от свобода се отнема, на основание чл. 251, ал. 2 НК, предмета на престъплението - недекларираната сума в общ размер 74 569. 35 лв. В този смисъл е и постановеното решение на СГС, поради което апелативният съд е посочил, че в тази част следва да бъде потвърдено.

По отношение отговорността на Народното събрание:

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4 § 3 от ДЕС държавите-членки са длъжни за осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС. В изпълнение на това задължение националният законодателен орган, в случая НС, дължи да приема закони, които не противоречат на общностното право, както и да изменя съществуващите, така че същите да не противоречат на общностното право.

Прието е, че съгласно тълкуването, дадено с определенията на СЕС от 12. 07. 2018 г. по дело № С-707/17 и от 30. 01. 2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, съединени, кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕП и Съвета. Посочено е, че даденото от съда тълкуване не създава нови норми, не създава нови задължения, а указва как тълкуваната разпоредба е трябвало да бъде разбирана и прилагана от създаването й. В този смисъл според съда прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, което в случая означава, че НС е в нарушение на задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС, като е следвало да отмени кумулативното приложение на санкцията на чл. 251, ал. 2 НК с някоя от санкциите по чл. 251, ал. 1 НК още от 01. 01. 2007 г., когато РБ е приета за член на ЕС. Формиран е извод, че като не е направило това и е бездействало в продължителен период от време /2007 г. до 2019 г., когато е отменена/ НС е извършило нарушение на правото на ЕС, като осъщественото чрез това бездействие нарушение покрива критерия достатъчно съществено, предвид обстоятелството, че неотменената правна норма, от една страна, е в пряко противоречие на явната и прецизна разпоредба на чл. 4, § 1 от Регламента, а от друга - е извън очертаните от изискването за съразмерност на санкциите по чл. 9, § 1 от Регламента граници на свобода на преценка на държавата членка.

Въззивният съд е достигнал до извода, че са налице първите две материалноправни предпоставки, но не е налице третата – не съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на общностното право от страна на НС и вредата, заявена за репариране от ищеца. Прието е, че вредите са непосредствена последица от съдебния акт, а не от бездействието на НС, тъй като въпреки бездействието на законодателния ни орган, националният съд е имал възможност и е следвало да отчете противоречието на нормата на чл. 251, ал. 2 НК с нормите на чл. 4 и чл. 9 от Регламента и в изпълнение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ да не я приложи или да реализира процедурата по чл. 267, ал. 3 ДФЕС. Изведен е извод, че поради това не може да бъде ангажирана отговорността на този ответник и иска против него следва да бъде отхвърлен.

С оглед изложените съображения, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на Държавата в лицето на ответника РС-С., а в частта за солидарно осъждане на Народното събрание на РБ, искът е неоснователен. Поради това въззивната инстанция е отменила обжалваното решение в частта, в която искът за солидарно осъждане на НС е уважен, като е постановил отхвърлянето му. В уважената част на иска срещу Районен съд Сливница първоинстанционното решение е потвърдено.

По правните въпроси:

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2,пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение в обжалваната част не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по първи и втори въпроси от изложението.

В цитираните от жалбоподателя решения по дело Дело С-224/01 Дело С-168/15 на СЕС е прието, че за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение на правна норма на Съюза, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд. Съгласно практиката на Съда, сред елементите, които могат да се вземат предвид в това отношение, се включват по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи, умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, както и неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС ( в този смисъл решения от 5 март 1996 г., Brasserie du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 56, от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 54 и 55 и от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 213).

В т. 26 от решение по дело С-168/15 на СЕС е прието, че при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. решения от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 56, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 214 и от 25 ноември 2010 г., FuЯ, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 52)..

С обжалваното решение съдът в съответствие с тълкуването в цитираните решения на СЕС е взел предвид посочените критерии и въз основа на тях е извършил преценка за наличието на съществено нарушение на правото на Съюза. Изводът на съда за съществено нарушение на правото на Съюза не е обоснован само неотправяне на преюдициално запитване, а е преценил всички останали установени по делото обстоятелства.

Въззивният е формирал решаващи правни изводи относно наличието на съществено нарушение на правото на ЕС в съответствие с практиката на СЕС, според която такова нарушение е налице след приемане на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на съда на ЕС. С обжалваното решение е прието, че към датата на постановяване на определението от Районен съд Сливница вече е било налице влязло в сила решение на Съда на ЕС по Дело С-225/14 Robert Michal Chimielewski. Въззивният съд е анализирал предвидените в унгарското и национално законодателство парични санкции, налагани при нарушение на задължението за деклариране на суми при преминаване на границата на Съюза. Приел е, че предвидената към 2015 г. в българското законодателство парична санкция е по-тежка от разглежданата по делото Chimielewski санкция. Формиран е извод, че националната санкция е по-тежка от тази, която СЕС е приел, че противоречи на правото на ЕС, което съдът одобрил споразумението е следвало да съобрази, като откаже да го одобри съобразно правомощията по чл. 382, ал. 8 НПК или е могъл да спре делото и да изпрати преюдициално запотване до СЕС за тълкуване разпоредбата на чл. 9 от Регламент 1889/2005 във връзка с националната разпоредба на чл. 251 НК. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие с цитираната практика на СЕС и поради това основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК – противоречие с актове на съда на ЕС не се установява по посочените въпроси.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по трети, четвърти и пети въпроси от изложението. Съдържанието на всеки от въпросите води до извод, че жалбоподателят свързва допускането на нарушение на общностното право само с наличието или не на постановен акт на СЕС по отправено до него преюдициално запитване, който дава разрешение на конкретния въпрос. В настоящият случай въззивният съд не е преценявал наличието на нарушение на общностното право само с оглед на определение от 30. 01. 2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година и определението на СЕС (шести състав) от 12. 07. 2018 година, постановено по дело С-707/2017 година. Въззивният съд е взел предвид задължението на жалбоподателя при одобряване на споразумението от 10. 06. 2016 година по н. о. х. д. № 392/2016 година да прецени и съществуващото общностно право, отнасящо се до предмета на производството и да го вземе предвид, както и даденото тълкуване на нормите на общностното право от СЕС, а при липса на такова да вземе предвид тълкуването по аналогични случаи. Такова тълкуване е било дадено с решение от 16. 07. 2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski) което е можело да наведе на извод, че съществува евентуално противоречие между чл. 251, ал. 2 от НК и чл. 4, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26. 10. 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Това решение е било основание Районен съд Сливница да извърши посоченото по-горе тълкуване и да съобрази действията си с резултата от него, а при съмнение относно смисъла на общностната норма или съответствието й с националното законодателство да отправи преюдициално запитване до СЕС. При отправено такова запитване съдът би получил отговорите дадени с определението на СЕС (шести състав) от 12. 07. 2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30. 01. 2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, при което нарушението нямаше да бъде допуснато. В случая предпоставките за такова преюдициално запитване са били налице и неотправянето му представлява съществено нарушение на правото на ЕС. На отправените от българските съдилища преюдициални запитвания СЕС е отговорил с определение на СЕС (шести състав) от 12. 07. 2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30. 01. 2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, което тълкуване с определение се прави в случаите, когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който СЕС, вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение - чл. 99 от Процедурния правилник на съда. И в двете определения е налице позоваване на решение от 16. 07. 2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski). Поради това може да се счете, че СЕС е приел, че отговорите на въпросите по преюдициалните запитвания на българските съдилища се съдържат в това решение. При това положение споразумението от 10. 06. 2016 година по н. о. х. д. № 392/2016 година противоречи на тази практика, което също представлява съществено нарушение на правото на ЕС. С оглед на това въззивното решение на Софийския апелативен съд не е постановено в нарушение на решение от 30. 09. 2003 година на СЕС, постановено по дело С-224/2001 година (Gerhard Kцbler v R. Цsterreich) и решение на СЕС (първи състав) от 28. 07. 2016 година, постановено по дело С-168/2015 година, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по посочените въпроси на основание чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по шести въпрос от изложението. Решенията или определенията на СЕС, с които този съд се произнася по отправени до него преюдициални запитвания имат действие ex tunc, като това може да бъде променено и със самия акт, с който се отговаря на запитването да бъде постановено, че той има действие ex nunc. Актът, с който СЕС отговаря на отправеното до него преюдициално запитване не е съдебен акт, с който се разрешава конкретен спор, а такъв с който се дава тълкуване на общностното право. Поради това следва да бъде взет предвид от националните съдилища при разрешаване на повдигнатите пред тях спорове. Несъобразяването с това изискване не е пречка решението на националния съд да влезе в сила, като страните по него следва да се съобразяват със силата на пресъдено нещо на това решение. Тази сила не е пречка да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право, ако такива са последвали поради несъобразяването с акт на СЕС. Тази отговорност има различен предмет от спора разрешен от националния съд, с решението, с което е нарушено общностното право, поради което и незасяга силата на пресъдено нещо на това решение. По същата причина може да бъде търсена отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на Общностното право и когато то е нарушено с национално съдебно решение, което е влязло в сила преди постановяване на акта на СЕС по преюдициалното запитване, но се отнася до разрешен с него въпрос. В този случай даденото от СЕС тълкуване на общностното право, ще се преценява с оглед на всички останали данни за да бъде извършена преценка за наличието или не на предпоставките за отговорността на Държавата за нарушението. С оглед на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по този въпрос не е налице.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по седми въпрос от изложението. Въпросът е свързан с възможността за възобновяване на наказателното производство по реда на чл. 419 и сл. НПК. С въззивното решение този въпрос не е разрешаван и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това съдът приема, че съществуването на хипотетична възможност за възобновяване на наказателното производство не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото тази възможност не изключва отговорността на Държавата за вреди от нарушение на общностното право, а и в конкретния случай посочените от жалбоподателя разпоредби не допускат възобновяване на наказателното производство при противоречие с решение или определение на СЕС, с което се дава отговор на преюдициално запитване. Такава възможност е предвидена само при наличие на нарушения, констатирани с решение на ЕСПЧ - чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване п чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК по осми въпрос от изложението. Въпросът не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като съдилищата имат задължението да тълкуват и да съобразяват общностното право, в случаите когато то е относимо към поставения за разрешаване пред тях правен спор. Съдилищата са длъжни да тълкуват и прилагат националното право в съответствие с общностното такова и дори в определени случаи могат да отказват прилагането на национална норма, която противоречи на общностното право. При нарушаване на това правило националните съдилища носят отговорност за нарушаване на общностното право, независимо по вина на кой от държавните органи е допуснато несъответствието.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не са установени основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя на въззивното решение на Софийски апелативен съд по в. гр. дело № 311/2022 г. в обжалваната част.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба разноски не следва да се присъждат, тъй като в отговора по жалбата не са направени искания за присъждане на разноски и не са приложени писмени доказателства за направени разноски за настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 1140/15. 08. 2022 г. по в. гр. дело № 311/2022 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 20609/04. 10. 2022 г., подадена от ответника Районен съд - Сливница, ЕИК[ЕИК] с адрес: [населено място], [улица], представляван от председателя М. М. М..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: