Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - [населено място] против решение

№ 758/24. 04. 2015 г. по адм. д. № 523/2014 г. на Административен съд-Бургас. В касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - [населено място] се обжалва решението в частта, с която е осъдена дирекцията да заплати 1500 лв. като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че ищецът не е доказал реално претърпени вреди от посочените от него условия в затвора. Възразява се, че прилагането на разпоредбата на чл. 43, ал. 3 ЗИНЗС, е отложено за 01. 01. 2019 г. и не може да се претендира обезщетение за изискване, което не е влязло в сила. Съгласно делото Г. срещу България /жалба 47823/99/, условията на пребиваване в затвора следва да са достигнали ниво на суровост, за да попадат в обхвата на чл. 3 от Конвенцията. Иска се да бъде отменено решението в осъдителната му част, като се отхвърли предявения иск и се присъди на ГДИН юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - И. Х. М., редовно призован, се явява лично. Оспорва касационната жалба. Моли да се вземе предвид Доклада на комитета за изтезанията от 2013, 2014 г.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, но по същество-неоснователна. Съдът е направил обоснован анализ на всички относими правно релевантни факти и е мотивирал извод за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като е уважил иска според критерия за справедливост на чл. 52 ЗЗД. Липсват доказателства, че спрямо ищеца е проявено по-специално отношение в сравнение със стандартното отношение към лишените от свобода, поради което искът правилно е уважен частично. Решението на съда е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима.

С обжалванато решение съдът е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - [населено място], да заплати на И. Х. М. – лишен от свобода в З. [ място], обезщетение в размер общо на 1 500, 00 лева за претърпени неимуществени вреди следствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в неосигуряване на нормална жилищна свободна площ и непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 30. 06. 2004 г. до 12. 07. 2004 г. и за периода от 01. 06. 2009 г. до 11. 08. 2010 г., като е отхвърлил иска до размера от 2 164, 18 лева. Отхвърлен е иска на М. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – С., в частта относно претендираното обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора - Б. за периода от 12. 08. 2010 г. до 20. 11. 2011 г.

Съдът е оставил без разглеждане исковата молба на И. М. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в частта относно претендираното обезщетение за неимуществени вреди причинени му от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора - Б. за периода от 13. 07. 2004 г. до 01. 06. 2009 г. и е прекратил производството по делото в тази част.

За периодите, предмет на съдебен контрол в хода на касационното производство - от 30. 06. 2004 г. до 13. 07. 2004 г. и от 01. 06. 2009 г. до 11. 08. 2010 г., съдът е приел, че са налице всички елементи за да бъде реализирана отговорността на ответника по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

За да уважи иска в оспорената му част, съдът е посочил в решението си, че спалните помещения, в които е пребивавал ищецът са със средна квадратура между 24 кв. м. до 32 кв. м. и не съответстват на стандартните изисквания за необходимата площ за ползване на едно лице, както и липсва тоалетна чиния във всяко спално помещение, като във всяко отделение съществуват общи санитарни възли, които се ползват от всички лишени от свобода, настанени в съответното отделение.

При така установените условия, съдът е приел, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, защото органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание са длъжни да осигуряват на осъдените лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство. Неспазването на разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, съгласно която на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, представлява нарушение на разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Р. Б, според която никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, нечовечно или унижаващо отношение.

Касационната инстанция споделя изводите на съда относно основателността на претенцията, но що се отнася до размера на определеното обезщетение намира решението за необосновано.

Доказателствата по делото установяват, че в периода от 30. 06. 2004 г. до 13. 07. 2004 г. и от 01. 06. 2009 г. до 11. 08. 2010 г. И. Х. М. е настанен към Затвора - Б., в спални помещения със средна квадратура между 24 кв. м. до 32 кв. м. Тоалетна чиния във всяко спално помещение не съществува, като във всяко отделение съществуват общи санитарни възли, които се ползват от всички лишени от свобода, настанени в съответното отделение. Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

Обосновани са изводите на съда, че за процесния период лишеният от свобода М., е бил подложен на унизително отношение поради липсата на санитарен възел в килията, поради което през нощта затворникът не е имал възможност да ползва тоалетна. Тези битови условия, дължащи се на бездействието на администрацията на ответника, обуславят основателността на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Но при преценката на данните по делото съдът не е отчел факта, че в затвора Б. през деня е осигурен свободен достъп до санитарен възел на всички задържани лица, поради това че помещенията са отворени. Установеното от съда унизително отношение към ищеца не е било с продължителност през цялото денонощие, респ. през целия му престой за процесния период в затвора Б..

Освен това по делото е останал неизяснен факта за броя на задържаните лица, настанени в една килия с ищеца. Ищецът е посочил, че в една килия е имало поне по 13 души, които са изтърпявали наказанието си. Но той не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Данни за броя задържани лица в една килия за процесния период не се съдържат и в справката, представена от администрацията на затвора. Поради това са необосновани изводите на съда, че ответникът не е осигурил на ищеца минимална жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимото за едно лице свободно пространство.

С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че касационната жалба на ГДИН е частично основателна. Размерът на определеното обезщетение следва да бъде намален от 1500 лв. на 1000 лв., а за разликата до 1500 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

Претенцията на ГДИН за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. Поради това на дирекцията следва да бъде присъдено юрисконсултско възнагражедиен в размер на 50 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 758/24. 04. 2015 г. по адм. д. № 523/2014 г. на Административен съд-Бургас в частта, с която е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - [населено място], да заплати на И. Х. М., понастоящем в Затвора – [населено място], обезщетение в размер над сумата от 1000 лв. за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора - Б. от 30. 06. 2004 г. до 12. 07. 2004 г. и за периода от 01. 06. 2009 г. до 11. 08. 2010 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Х. М. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - [населено място], иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора - Б. от от 30. 06. 2004 г. до 12. 07. 2004 г. и за периода от 01. 06. 2009 г. до 11. 08. 2010 г. за сумата от 1000 до 1500 лв. В останалата част оставя в сила решението.

ОСЪЖДА И. Х. М., понастоящем в Затвора – [населено място], да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - [населено място] сумата от 50 лв. /петдесет лева/, юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно. особено мнение на съдия И. Аа:

Не съм съгласна с решението на мнозинството от съдебния състав в частта, в която И. М. е осъден да заплати на ГДИН юрисконсултско възнаграждение. Съображенията ми са следните: Считам, че ЗОДОВ в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон, която дерогира приложението на общата уредбата на тази отговорност, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК.

Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Според мен, отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи.В ал. 2 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска ( изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Според мен, разделянето на възнаграждението за един адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя това са различни разноски, макар и двете да са свързани с воденето на делото. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат и разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното и граматическото тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно адвокатското възнаграждение за юрисконсулт. Последните, макар и да са разноски по делото, не са разноски по производството.

Съгласно чл. 9а ЗОДОВ, за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от МС, а разноските по делата, както и разноските по изпълнението, не се внасят предварително. Следователно, при предявяването на исковете по ЗОДОВ, ищците внасят д. т., но не и разноските по производството, каквито биха били възнаграждението за вещо лице, ако е поискана и е допусната съдебна експертиза и/или възнаграждението за свидетели, ако такива са допуснати от съда. Стриктното тълкуване на чл. 9а, ал. 2 ЗОДОВ води до извода, че разноски по делата по този закон не се внасят предварително и от ответника. Този извод следва и от съвместното тълкуване на чл. 9а, ал. 2 и чл. 10, ал. 2, изр. първо ЗОДОВ. Следователно, по делата, образувани по искове по ЗОДОВ, ищците внасят държавна такса, но нито една от страните по тези дела не внася предварително разноски по производството. С разпоредбите на чл. 10, ал. 2, изречение първо и чл. 10, ал. 3 изр. първо ЗОДОВ е предвидено, че за разноските по производството се осъжда загубилата спора страна. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явява специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или ако е бил защитаван от юрисконсулт. Според мен липсата на законова регламентация по този въпрос не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така, тъй като законодателят изрично е предвидил в чл. 10, ал. 3, изречение второ ЗОДОВ, хипотезата при уважаване на предявения иск изцяло или частично, за осъждане на ответника да заплати на ищеца и (освен вече заплатената от него държавна такса) възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.

Липсата на изрична уредба в ЗОДВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение на ответника, ако е бил защитаван от адвокат или юрисконсулт при отхвърляне пълно или частично на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Това законодателно решение вероятно е свързано с изводите, до които ЕСПЧ стига по делото С. срещу България, в което, макар проблем да е видян в прекомерната държавна такса по делата по ЗОДОВ ( в периода, в който тя е предвидена като пропорционална), разсъжденията на съда според мен отиват и отвъд нея. Така например в т. 54 от мотивите на това решение ЕСПЧ казва „ от практична гледна точка налагането на съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до съд…”, а в т. 59 от мотивите на решението се казва „ останалите разноски също не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд.”

По тези съображения, в заключение считам, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, както и дължи заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но не дължи заплащане на ответника на адвокатско или юрисконсултско възнаграждение, поради липсата на законова уредба, предвиждаща това.

Мотивирала особеното мнение: .........................................