Р Е Ш Е Н И Е

№ 215

Гр.София, 12.05.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април, 2025 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Т.

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

При участието на секретаря РАНГЕЛОВА

В присъствието на прокурора Симов

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.307/25 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №1/09.01.24 г., постановена от ОС-Русе /РОС/ по Н.Д.298/23 г., подсъдимите В. З. и М. Р. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.354 А,ал.3,т.1 вр. чл.20,ал.2 НК и вр. чл.54 НК им е наложено наказание лишаване от свобода съответно за срок от две и една година, с отлагане на изтърпяването му на основание чл.66, ал.1 НК съответно за четири и три години, както и глоба в размер на по две хиляди лв. за двамата дейци. Същите са оправдани да са извършили вмененото им с обвинителния акт престъпно деяние по чл.354 А,ал.1,пр.4 НК.

По протест на представител на РОП и жалба на подсъдимия е образувано В.Н.Д.220/24 г. по описа на ОС-В. Т. /ВтАС/, Втори наказателен състав. С решение №3/07.01.25 г. по описа на същия е потвърдена горецитираната присъда.

Срещу този съдебен акт е постъпил протест на представител на ОП-В. Т. с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Срещу протеста е депозирано възражение от подсъдимия З. чрез неговия защитник. В същото се оспорват прокурорските доводи и се настоява същите да не бъдат уважавани.

Депозирана е и жалба на подсъдимия чрез неговия защитник с релевиране на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на решението и или оправдаване на З., или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВП не поддържа протеста, но настоява и да не се уважава касационната жалба.

Подсъдимият З., редовно призован, не се явява. Неговият защитник, редовно призован, не се явява, но заявява писмено желанието си делото да се разгледа и да бъде уважена жалбата. Преповтаря и направените в нея искания.

Подсъдимата Р., уведомена за съдебното заседание пред ВКС, не се явява. Назначеният й служебен защитник моли решението по отношение на нея да не търпи промени, като се присъединява към становищата по жалбата на другия деец.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбата на подсъдимия З. и доводите по тях, както и становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в светлината на регламента на чл.347 и сл.НПК намира за установено следното:

ПО ПРОКУРОРСКИЯ ПРОТЕСТ:

Както вече бе заявено, протестът не се поддържа от представителя на ВП, но и не се оттегля. Следователно е необходимо произнасяне по неговите доводи, макар и накратко. Като обърнем внимание на факта, че немалка част от процесуалните въражения касаят недоволство от начина на обсъждане на приети за годни материали от страна на въззивния съд, но не за друго, а защото това не се схожда с обвинителната теза, те няма и да бъдат обсъдени, тъй като формулировката им ясно показва, че в същината си представляват оплаквания за необоснованост. Ето защо аргументите, изложени в протеста, ще бъдат очертани по начин, че да е допустимо да бъдат разгледани от съд по правото, какъвто е ВКС.

На първо място, макар и да приема, че доказателствата са прецизно обсъдени, представителят на прокуратурата спори с тяхната съдебна оценка, довела до оправдаването на подсъдимите за това инкриминираните им наркотични вещества да са предназначени за продажба. В тази връзка се твърди, че липсват убедителни аргументи и най-вече се стъпва на непоследователните обяснения на самите дейци от една страна, а от друга-на водената помежду им комуникация, доказваща умисъла за разпространение, според прокурора, която е ненадлежно коментирана. Ерго, съдебният доказателствен анализ не отговаря на правилата за изготвяне на такъв.

Този съд не може да се съгласи с изложената позиция. Прочитът на мотивите към протестираното решение установява верен процедурен подход при анализиране на приетите за годни доказателствени материали и законосъобразно извеждане на тяхното съдържание в насока на възприемане на фактите, обуславящи дължимата правна квалификация. ВтАС е дал отговор на въпроса защо различните наркотични вещества сами по себе си не могат да обусловят намерение за разпространение, тъй като подсъдимите са употребявали дрога. Освен това е счетено, че графичната и визуална комуникация, съхранявана във виртуална облачна система, не се явява достатъчна да се изведе, че процесните наркотици са били предназначени за разпространение. И са изписани съображения, които отговарят на процедурните правила и на логическите връзки.

В защита все на тази теза, на второ място представителят на ВтАП е отразил следното „по същият неправилен начин въззивният съд не е обърнал внимание на неправдоподобния претекст за посещението в [населено място]-среща с родителите на подсъдимата Р., предвид интересния факт, че двамата не са отседнали в дома на последната, а са си наели хотелска стая.“/стр.2 от протеста, трети абзац, средата/. Направеният довод е единствено житейски, отразяващ ценностната система на изготвилия протеста прокурор, без наличие на доказателства по лансирания факт. Той впрочем не се споделя и от представителя на върховната прокуратура, както е посочено в съдебно заседание пред ВКС.

Тази инстанция не се солидаризира с възражението за „неправдоподобен претекст“ с няколко съображения, които при желание могат да бъда и разширени: домът в Р. се обитава от родителите на Р. и те не са желаели да допуснат в него да отседнат дъщеря им и нейния по-възрастен приятел; самата подсъдима не е искала да притеснява родителите си с преспиване в дома им, за да не се налага да посредничи в неблагополучни отношения между любимия й към този момент мъж и близките й кръвни роднини; тъй като процесната случка е станала на 16.10.21 г., страхът от зараза с ковид 19, все още важим, особено при контакти в затворени пространства, е бил наличен и затова срещата между дейците и родителите на М. Р. е била предвидена да се проведе навън, включително и с оглед осуетяване на умора от извършване на домакински дейности по повод виждането; двамата дейци са смятали свободно да консумират наркотични вещества, както е и станало, което е било невъзможно да се осъществи в дома на Р. и т. н. и т. н. Току-що изложените различни гледни точки от категоричната такава на държавния обвинител от ВтАП, която според него охарактеризирала умисъла за разпространение на наркотични вещества, установяват възможността за несложно отхвърляне на прокарваното твърдение. Липсват конкретни доказателства за намерение за разпространение, в подкрепа на които да се насложат и житейските аргументи на прокурора, разкрити чрез познание на народопсихологията на българското семейство и неговото гостоприемство.

На трето място, в протеста е отразено, че ВтАС е проявил съществена слабост в аналитичната дейност и е преповторил пропуска на ОС-Русе да бъдат изследвани наличните доказателства по делото в тяхната пълнота и взаимосвързаност. Затова и по същество мотивите на въззивната инстанция дублирали тези на първата, като в най-голяма степен те са уязвими, доколкото не е направен задълбочен анализ на обясненията на подсъдимите и най-вече на тяхната достоверност. Все в този ред на мисли се набляга на обстоятелството, че във въззивния протест били изложени доказателствени противоречия, които е следвало да бъдат обсъдени в протестираното решение, но това не е сторено. Просто казано, държавното обвинение се оплаква пред ВКС от липса на надлежно мотивиран съдебен акт, срещу тезите по който може да се спори адекватно; както и в „накърняване на правно логическия процес по формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд въз основа на опорочен доказателствен анализ.“

Казаното не отговаря на видимата процесуална действителност. Прочитът на атакуваното решение установява, че то се схожда с правилата за създаване на такова, а в дейността на ВтАС не се констатират пороци, които непреодолимо да нарушават правата на страните да получат съдебно изпълнение на задължение за всестранно, пълно и обективно изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Действително, втората инстанция се е облегнала на позиции на първостепенния съд, но тя контролира негов акт и няма пречка да прави това, ако се солидаризира с казаното. Същевременно е осъщестила и собствен прочит на доказателствените материали, като е изразила съображенията си по налични противоречия. Изводите й се явяват ясни, обусловени от годен анализ без пренебрегване на доказателствен материал и с вярна подкрепа от съдържанието му. ВтАС е изпълнил и задълженията си по даване отговор на решаващите доводи по въззивните сезиращи документи с аргументи, споделими и от ВКС. Същината на оплакването на прокурора в обратната насока не представлява друго, освен недоволство от това, че не са възприети изцяло неговите съображения.

Поради казаното дотук, на четвърто място се настоява за допуснато нарушение на материалния закон с оправдаване на дейците. При липсата на разкрити процесуални нарушения от страна на въззивната инстанция, които да обосноват подобен извод, протестът следва да бъде оставен без уважение. В този смисъл се намират за основателни и аргументите, изтъкнати от касатора З. в изготвеното от неговия защитник писмено възражение.

ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ З.:

Голяма част от жалбата на този подсъдим съдържа в себе си оплаквания, относими към необоснованост на атакувания съдебен акт и недоказаност на престъплението, за извършването на което деецът е осъден. И доколкото жалбата се поддържа изцяло, трябва да се наблегне на обстоятелството, че тези два фактора не са касационни основания, видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, и не следва да бъдат предмет на произнасяне от този съд при настоящото първо редовно разглеждане на делото пред него. Именно защото е недопустимо да се произнася по тях, ВКС не може да променя и приетите факти, а ако стигне до извод, че те са незаконосъобразно процедурно изведени, е длъжен да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане.

Точно обратното се иска в жалбата на подсъдимия чрез неговия защитник, което е препотвърдено и в молбата, депозирана в съдебно заседание пред ВКС - деецът да бъде признат за невинен и оправдан, т. е.да се осъществи произнасяне по същността на доказателствената съвкупност, допустимо само по реда на чл.354, ал.5,изр.2 НПК, изискванията на която разпоредба не са налице. При приетите за подсъдимия безспорно престъпни факти е недопустимо да се подходи по искания начин. Както вече повече от четвърт век е ясно при прилагане правилата на касационното производство, според нормата на чл.354,ал.1,т.2,пр. посл. вр. чл.24, ал.1,т.1 НПК оправдаване би било възможно само при възприемане на правилно изведена от решаващата контролирана инстанция, чийто акт подлежи на проверка, фактология, която незаконосъобразно е била счетена за престъпна.

И така, по допустимите съображения по касационната жалба е нужно да бъде взето следното отношение:

Най-важният поставен проблем е свързан с приложените на л.4 и на л.119 от т.1 на досъдебното производство /ДП/ протоколи за доброволно предаване от М. Р. и В. З., видно от които са предадени вменените на подсъдимите наркотични вещества, по-късно също предадени от полицейски служител на разследващ полицай /л.5 от ДП/, а впоследствие изследвани по надлежен експертен ред. Направените в тази връзка възражения, обобщено се свеждат до две: на първо място, че не става дума за доброволно предаване, а за оглед, претърсване и изземване-последните процесуално-следствени действия направени без съдебна санкция: на второ - че доколкото полицейските служители, посетили стаята на подсъдимите в хотела, са извършвали процедурни действия, макар и неправилно документално оформени, техните показания не могат да бъдат предмет на преценка, тъй като разпитите им са в противоречие с нормата на чл.118 НПК. Ако пък се приеме, че поведението на тези свидетели е по реда на ЗМВР, то тогава предоставените им данни от дейците имат характер на полицейска беседа, която е недопустимо да бъде предмет на разглеждане.

Първият довод е поставян на обсъждане пред долустоящите съдилища и е получил своя отговор на л.29 и сл. от атакувания съдебен акт. ВКС по принцип се съгласява с изложените съображения. Протоколът за доброволно предаване не е писмено доказателствено средство, а писмено доказателство, носещо белезите на своеобразна разписка. По него се предават определени вещи, които имат причастност към наказателно производство и по този начин се приобщават към ценимите по делото доказателствени материали. Тъй като не е сред лимитативния брой доказателствени средства, залегнали в процесуалния закон, протоколът за доброволно предаване не е нужно да се подчинява на изискванията на чл.128 и сл. НПК.

В конкретния случай, както правилно е изведено от решаващата втора инстанция, макар и самото развитие на случилото се да поставя под въпрос доколко е следвало да се изготвят коментираните протоколи, при това в полицейското управление, а да не се пристъпи към надлежни процесуално-следствени действия по оглед, претърсване и изземване преди това в хотелската стая, обитавана от подсъдимите, доброволността на предаване на инкриминираните вещи не е подложена на съмнение. Това личи не само от положените подписи върху протоколите и дадените по тях разяснения, но и от обясненията на дейците, депозирани в съдебно заседание пред първостепенния съд, наред с преценката и на други предадени изследвани вещи по не по различен начин от обсъждания, за които не се спори.

ВтАС е взел генерално отношение за опорочаване или не на поведението на съответния орган при липса на елемента доброволност, позовавайки се и на съдебна практика. Макар и в хода на съдебното производство тезата на З. с оглед допустима линия на защита да се променя по отношение на доброволността, последната не се отхвърля. Затова дори да не са извършени най-правилните действия при разследване на престъпни обстоятелства, самият начин на предаване на инкриминираните наркотични вещества обуславя приобщаването им към годната за ценене доказателствена маса и експертното изследване на самите тях, с дължимите в тази връзка изводи.

По-нататък, на л.1 от т.1 на ДП е приложено уведомление от 17.10.21 г. до РП-Русе, съгласно което същия ден е започнало досъдебно производство на основание чл.212,ал.3 НПК за извършено от М. Р. престъпление по чл.354 А,ал.3, пр.2,т.1 НК. Интересуващите ни протоколи за доброволно предаване са изготвени на 16.10.21 г., без на тях да е изписано в колко часа - но според общите доказателства по делото това е малко преди полунощ. На л.11 от ДП е приложена заповед за задържане по ЗМВР на М. Р. от 16.10.21 г. От нея е видно, че тя е задържана на посочената дата в 23.55 ч. и е освободена на 17.10.21 г. в 19.00 ч. На л.122 от т.1 на ДП е приложена заповед за задържане по ЗМВР на В. З., от която е видно, че той е задържан на 16.10.21 г. в 23.55 ч. и е освободен на 17.10.21 г. в 18.15 ч.

Казаното току-що не е самоцелно. То иде да покаже от една страна, че не става документално ясно кога точно е осъществено доброволното предаване, за разлика от яснотата по задържането на лицата. Но по-скоро е станало преди него, тъй като по време на задържането и след това е пристъпено към личен обиск на лицата по ЗМВР, с посочени в изготвените протоколи за това часове- 00.40 ч. на 17.10.21 г. за Р. /л.12 от т.1 на ДП/ и 23.55 ч. на 16.10.21 г. за З. /л.123 от т.1 на ДП/, без намиране на каквито и да е престъпни вещи.

Предвид казаното, особено важно се явява обстоятелството, че в момента, когато дейците са предали вменените им наркотични вещества и съоръжения за употребата им, те вече са придобили качеството на заподозрени в извършване на престъпно посегателство лица. Тази им характеристика е развита и с уточненото вече задържане. Следователно, както е известно от постановките по установилата се и национална съдебна практика въз основа на решения на СЕС и ЕСПЧ, отразена подробно от въззивната инстанция на стр.35 от решението, долу, беседи, разговори в писмена и устна форма, провеждани от полицейски служители по ЗМВР, могат да имат само оперативно значение с оглед разработване на хипотези и проверка на същите. Но те нямат никаква процесуална стойност и направените изявления от лицата, пред които това е станало, не могат да бъдат включени в годния за ценене доказателствен материал.

Неясно тогава, защо при тази вярна постановка, са взети предвид показанията на свидетеля С.- чиито изявления законосъобразно са изключени по отношение на конкретно признати за държани видове наркотици от страна на З. /стр.35 от решението, долу/ - относно казаното от подсъдимите за наркотичните вещества при доброволното им предаване /стр.32 от решението, първи абзац/. Това е също толкова недопустимо, колкото и правилно неприетите изявления, отчетени като полицейска беседа. Казаното е така, тъй като при доброволното предаване дейците вече несъмнено са придобили качеството на лица, заподозрени в извършване на престъпление, както става ясно от цялостното развитие на събитията. Така очертаното поведение трябва да се разглежда като официален контакт между тях и полицейските служители, предпоставящ защита на правата на разпитвания, каквато несъмнено не е предоставена в конкретния случай - решение №40/30.01.23 г., постановено по К.Н.Д.968/22 г. от 2 н. о.на ВКС.

В такъв смисъл настоящата инстанция се солидаризира с възражението по жалбата на подсъдимия З. касателно направената от ВтАС преценка на показанията на свидетели-полицаи по престъпното поведение и казаното от дейците като разяснения тогава. Но дори и с оглед това, наличието на доказателства за престъпна деятелност на Р. и жалбоподателя не отпада, най-малко предвид процедурно вярно изведената интерпретация на техните собствени съдебни признания.

Останалите процесуални възражения срещу атакувания съдебен акт в изключителна степен са свързани с личен прочит на защитата по конкретната доказателствена съвкупност, а оттам - с изразено несъгласие с тезите на решаващите инстанции, в частност с тези на ВтАС, че престъплението е извършено в съучастие между подсъдимите. Този собствен разбор се настоява да бъде възприет от касационната инстанция, но както бе казано, би довел до промяна на възприетите за жалбоподателя факти, каквато ВКС не може да осигури.

Затова ще се отговори съвсем накратко, на принципна плоскост. Наистина, в обясненията си Р. поема изцяло отговорността за държане на процесните наркотични вещества и изключва З.. Този съд обаче не забравя, че към процесния момент тя е била сериозно емоционално обвързана с подсъдимия, за чието съдебно минало трудно би било изчислимо от неюридически специалисти доколко е изчистено, а следователно и какви биха били последиците за него. Въззивната инстанция от своя страна е очертала доказателствен път, по който е стигнала до изводи за съпричастност на жалбоподателя до степен да приеме, че е налице съучастие по чл.20,ал.2 НК. Това е допустимо и при отклоняване на някои доказателствени източници, основателно счетени за негодни.

Особено място сред другите източници заема комуникацията между двамата подсъдими - водени разговори, изпращани съобщения, снимки и т. н. От една страна е намерено, че тази комуникация не стига, за да се изведе държане на отделните наркотични вещества с цел разпространение, а от друга-че тя е индиция за познание от страна на З. за държания инкриминиран наркотик, доколкото двамата с Р. са съжителствали заедно и са били консуматори на наркотични вещества. Тези изводи са формулирани от страна на защитата в процесната жалба като противоречащи си.

Това обаче е само на пръв поглед, доколкото се е налагало контролираният съд да оценява едни и същи доказателствени материали на различни плоскости, според възведените пред него аргументи от противоположни с оглед повдигнатото обвинение страни /стр.32 и 33 от решението по казаното от защитата, стр.37 и 38 по доводите на прокурора/. ВКС е склонен да се съгласи, че той се е справил със задачата и не е допуснал такива съществени неблагополучия в изказа си, които да опорочават волята му до степен на непреодолима противоположност. Наличната между подсъдимите комуникация, макар и да не е прието да е осъществена по повод конкретните вменени наркотични вещества, поради което дейците са били оправдани по обвинението по чл.354 А,ал.1,пр.4 НК, в достатъчна степен в съдържателен план е обусловила извода относно наличие на съучастническа дейност на З., при комплексна оценка с останалите събрани и счетени за годни доказателствени материали, сред които най-вече е подписаният от него протокол за доброволно предаване.

На последно място в тази част на изложението, трябва да се отхвърли твърдението в жалбата, че осъждането на подсъдимия е направено „в нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348,ал.2 вр. ал.1,т.1 НПК,тъй като е налице сериозно разминаване между приетите фактически констатации /обективната истина/ и направените от съдилищата изводи.“ Затова се изисква З. да бъде оправдан по повдигнатото обвинение за вмененото му наркотично вещество. ВКС намира заявената позиция за некоректно поднесена. И това е така, тъй като приетите от съдилищата фактически констатации по престъпно поведение на касатора отговарят на изложените от тях доказателствени и правни изводи. А обективната истина, каквато се струва тя на защитата, е обвързана с фактология, която се настоява да бъде приета за непрестъпна при различен от този на долните съдилища доказателствен анализ. Настоящият съд по правото няма как да удовлетвори подобно искане. А в съобразие с казаното по процесуалните въпроси намира, че материалният закон е правилно приложен и обжалваното решение не се нуждае от никаква корекция.

Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че когато едно лице е реабилитирано, както безспорно е подсъдимият З., то се води неосъждано и никакъв факт на конкретно минало негово осъждане не може да бъде взиман предвид при определяне на дължимото наказание. Противното означава да се пренебрегва институтът на реабилитацията, както по същество са подхождали държавните обвинители в първата и втората инстанция. Този съд няма да спести познанието си за наличие на съдебна практика по изолирани съдебни актове, съгласно която при реабилитиране на едно лице се заличават последиците от осъждането му, но не и факта на самото осъждане. Тя обаче е основателно неглижирана, защото по същество отрича реабилитацията като съществен институт на наказателното право.

На фона на последното казано е необходимо да се уточни, че долустоящите съдилища при определяне на дължимото на З. наказание, макар и правилно да са го считали за неосъждан, са се опирали на миналите му осъждания по определени текстове на НК, в контекста на преценка на отегчаващите отговорността обстоятелства. Изложената позиция се явява очевидно противоречива, заради което не е нужно специално пояснение. И тя се преодолява по принцип, като без споменаване на конкретната специфика по минали осъждания на реабилитирано лице, в светлината и на актуални данни за него, се извежда негативна личностова характеристика.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №3/07.01.25 г., постановено от АС-В. Т. Втори наказателен състав, по В.Н.Д.220/24 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/