6№ 248/07.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря К. Ц. като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 195 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания “Л. И. АД срещу решение № 68 от 23.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 124/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е отменено първоинстанционното решение № 260000 от 09.02.2023 г., постановено по гр. д. № 365/2020 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол в отхвърлителната част за разликата над 42 000 лв. до 70 000 лв. и касаторът е осъден да заплати на всеки от ищците – В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж. - по предявените от тях субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ допълнително по още 28 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на И. Й. Ж. – живял на съпружески начала с ищцата и баща на другите двама ищци, настъпила при ПТП на 11.03.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 11.03.2019 г. до окончателното изплащане. Обжалваното решение е влязло в сила в частта, в която ЗК “Л. И. АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на всеки от ищците сумата от 42 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 11.03.2019 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е в размер на 50 %. Прави се оплакване, че липсвали мотиви, въз основа на които процентът на съпричиняване е бил намален, като се твърди, че с оглед заключението на авто-техническата експертиза приносът в конкретния случай не следвало да бъде по-малък от 70 %.

Ответниците по касацията – В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж., в писмен отговор, подаден чрез процесуалния им представител, изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Считат, че дори да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, то приносът му не бил изключителен, нито значително по-голям от този на водача на автомобила, което да обоснове определянето му в твърдения от застрахователя размер. Направено е искане за присъждане на направените разноски, за което е представен списък по чл. 80 ГПК, както и е направено искане за съобразяване на претендираното от насрещната страна възнаграждение с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

С определение № 3042 от 17.06.2024 г. е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Бургас на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения от съда въпрос:

„Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правни спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице за проверка за наличието на противоречие с посочената от касатора каузална практика на ВКС?“

По формулирания правен въпрос е създадена постоянна съдебна практика, която настоящият състав споделя - Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК – решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 33 от 09.04.2020 г. по т. д. № 693/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 31 от 09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, І т. о., и други, в които е прието, че въззивният съд като съд по съществото на спора е длъжен да изгради вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след цялостна преценка на доказателствения материал по делото – поотделно и в съвкупност, като обоснове кои факти намира за установени и кои за недоказани и мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като обоснове правните си изводи по съществото на материалноправния спор. Съществуващата съдебна практика по въпроса за намаляване на обезщетението, поради съпричиняване (напр. решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о.) приема, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Четвърто отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел, че на основание чл. 432 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД застрахователят отговаря пред ищците В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж. като увредени лица, вследствие на ПТП, при което е причинена смъртта на техен близък. Посочил е, че с присъда № 124 от 27.10.2020 г., постановена по НОХД № 310/2020 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, изменена с решение № 30 от 19.07.2021 г., постановено по ВНОХД № 306/2020 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, оставено в сила с решение № 8 от 12.09.2022 г., постановено по к. н. д. № 1076/2021 г. по описа на ВКС, І НО, А. Х. А. е бил признат за виновен в това, че на 11.03.2019 г. в [населено място] на [улица]при управление на лек автомобил марка „Мерцедес Е 270 ЦДИ“, с рег. [рег. номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на И. Й. Ж.. От представеното удостоверение за наследници и изслушаните свидетелски показания съдът е приел за установено, че загиналият се е намирал в дългогодишно фактическо съжителство с първата ищца, а останалите двама ищци са синовете им. Съдът се е позовал на основание чл. 300 ГПК на задължителната сила на осъдителната присъда, като е приел, че обстоятелствата, при които е настъпил пътният инцидент, са установени от наказателния съд, който е признал водача за виновен в това, че е нарушил разпоредбата на чл. 21, ал.1 ЗДвП. Посочил е, че от събраните писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че водачът е шофирал с 81 км/ч в населено място, при разрешена скорост от 50 км/ч, като в случай, че е управлявал автомобила с разрешената скорост от 50 км/ч той би избегнал произшествието. Констатирал е, че между страните не съществува спор, че за автомобила, с който е извършено увреждането, е била сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното дружество. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като е преценил изводите му относно претърпените от ищците неимуществени вреди за правилни и отговарящи на показанията на разпитаните свидетели и на заключението на изслушаната експертиза от вещо лице - психолог. Приел е, че определеното за преживените от всеки от ищците болки и страдания обезщетение в размер на 140 000 лв. съответства на чл. 52 ЗЗД.

Въззивният съд е изложил собствени съображения по отношение на възражението, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Приел е, че действително същият се е движел върху платното за движение, в непосредствена близост до банкета, в тъмната част на денонощието в състояние на алкохолно опиянение. Но е подчертал, че независимо от безотговорното и недопустимо поведение на пешеходеца, водачът на автомобила го е управлявал със скорост, превишаваща разрешената за населено място с 31 км/ч. и със закъснение е забелязал пешеходеца – обстоятелства, които са от съществено значение за настъпването на произшествието. В тази връзка е приел, че степента на съпричиняване от пострадалия, приета от първоинстанционния съд, следва да бъде намалена от 70 % на 50 %.

Поради несъвпадане с изводите на първа инстанции е отменил частично решението в отхвърлителната му част за разликата над 42 000 лв. до 70 000 лв. и е присъдил допълнително на всеки от ищците сумата от 28 000 лв.

Настоящият състав намира касационната жалба за неоснователна както в контекста на възприетото разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, така и приемайки, в рамките на ограниченията по чл. 290, ал. 2 ГПК, за неоснователни релевираните доводи на касатора.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е изложил мотиви към решението, които отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В мотивите се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, налице е произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които страните са обосновали своите искания. Действително, за да обоснове правния си извод за намаляване степента на съпричиняване, въззивният съд е изложил лаконични мотиви, но е извършил съпоставка между поведението на пострадалия и делинквента, посочил е конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне процента на съпричиняване. Постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав на ВКС споделя фактическите изводи на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалия за настъпването на вредите. Между страните не са спорни, а и са установени в хода на производството обстоятелствата и механизмът на настъпилото на 11.03.2019 г. ПТП на територията на [населено място], на [улица], като сблъсъкът между автомобила, управляван от виновния водач и пострадалия, движещ се в дясната част на платното за движение, в близост до десния му край е настъпил на пътното платно. Въззивният съд е установил, че непосредствено преди контакта с пешеходеца водачът на автомобила е реагирал с аварийно спиране, но предвид скоростта на движение на автомобила и отстоянието от позицията на пешеходеца, ударът е бил непредотвратим. Приел е за установено, че скоростта му е била около 80 км/ч. Решаващият съд е констатирал, след като е взел предвид експертното мнение, според което водачът е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, ако движението се е осъществявало на дълги светлини и при по-ниска скорост /разрешената за пътния участък в населено място/, при което е могъл да възприеме опасността на пътя и да заобиколи пешеходеца, доколкото не е имало движение в насрещната лента. При тези данни е правилен извода на въззивния съд, че обстоятелство, че водачът е управлявал МПС със скорост, превишаваща разрешената с около 30 км/ч. е от съществено значение за настъпването на произшествието. Налице е нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което е съществено с оглед обстоятелството, че водачът на МПС при спазване на ограничението на скоростта в населеното място и правилно съобразяване на обстоятелството, че се касае до тъмната част от денонощието, както и възможността да използва дълги светлини, е могъл да предотврати настъпването на произшествието.

Предвид посоченото не може да се сподели извода, че основния и преимуществен принос за настъпването на ПТП е поведението на пешеходеца. Последният действително е допринесъл за настъпването на ПТП, тъй като в нарушение на правилото на чл. 108 ЗДвП се е движел по пътното платно в тъмната част на денонощието по посока на движението при установена възможност за ползване на затревения банкет. Необосновано е възражението на касатора, че тъй като пострадалият бил алкохолно повлиян, то той не е могъл да направи правилна преценка на поведението си на пътя, поради което неговото поведение е по-укоримо от това на виновния водач. По делото няма ангажирани никакви доказателства от страна на ответното застрахователно дружество по какъв начин се е отразило наличието на алкохол в кръвта върху поведението на пострадалото лице и как е допринесло за настъпването на ПТП. В тази хипотеза следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на ВКС самото присъствие на пешеходец на пътното платно съставлява опасност за движението, която налага предприемане на адекватни действия от страна на водача, именно поради невъзможността да бъдат предвидени възможните реакции на пешеходеца. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана с решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, ГК, ІII г. о., решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 60025 от 30.07.2021г. по т. д. № 2796/2019г. на ВКС, ТК, I ТО и други актове, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е по - голяма в сравнение с тази на пешеходците. В конкретния случай, при съпоставяне между поведението и действията на наследодателя на ищците и това на водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, за правилен извода на въззивната инстанция, че участниците са способствали в равна степен за настъпването на ПТП. В този смисъл е неоснователно релевираното от касатора възражение за по-голям принос от страна на пострадалото лице.

В заключение: Въззивното решение следва да бъде оставено в сила, поради правилността на извода за съпричиняване на противоправния резултат от участниците в произшествието в равна степен.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адвокат К. Т. адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция правна защита и съдействие, изразяваща се в депозиране на писмен отговор и становище във връзка с насроченото заседание без явяване, в размер, който съдът определя на 3000 лв. – общо за тримата ищци.

Воден от горното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 68 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 124/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

ОСЪЖДА ЗК “Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. да заплати на адвокат К. Т., САК, сумата в общ размер на 3000 лв. - разноски пред настоящата инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.