РЕШЕНИЕ

№ 118

София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в открито заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1758 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД срещу решение № 414/08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта, в която е уважен предявеният от К. Г. К. срещу „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 24.09.2019 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 03.02.2022 г. до окончателното му заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установявало, че поведението на водача на процесния лек автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ответното застрахователно дружество през релевантния период чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, не е виновно, тъй като ударът между МПС и пешеходеца е бил непредотвратим, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че застрахованият водач на лекия автомобил е имал обективната възможност своевременно да възприеме пострадалия и да предприеме действия за ненастъпване на релевантния вредоносен резултат.

В подадения писмен отговор на касационната жалба ответникът по нея оспорва нейната основателност, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи. В проведеното пред ВКС о. с. з. неговият процесуален представител релевира правен довод за доказаност на виновното противоправно деяние на застрахования при ответника водач на МПС, вследствие на което са причинени твърдените травматични увреждания на пешеходеца – водачът е следвало да проследи поведението на пешеходеца и да потегли (при престой пред пешеходната пътека) с повишено внимание и скорост, която би му позволила да спре, в случай че пострадалият навлезе на пътното платно. По този начин релевантният удар би бил предотвратим, въпреки че водачът на МПС не е имал видимост към пешеходеца в момента, в който той е навлязъл върху пътното платно поради спрелите на пешеходната пътека автомобили – в насрещните ленти на пътното платно. В този смисъл, в случай че водачът на лекия автомобил се е движел с 16 км/ч, а не с установената по дело по-висока скорост, той е имал техническата възможност да предотврати удара, поради което неговото поведение е в противоречие с правилата за поведение, регламентирани в диспозициите на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не са спорни следните правнорелевантни факти: настъпилото ПТП, неговият момент, пострадалият и извършителят – той е застрахован при ответното застрахователно дружество по договор за задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Възприемайки фактическите изводи, до които са достигнали приетите като компетентно изготвени и неоспорени от страните САТЕ, апелативният съд е счел за установена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП: пешеходецът е пресичал неправилно, като е преминал шосето на необозначено за това място; изскочил е внезапно пред процесния лек автомобил, без неговият водач да е могъл да го възприеме и проследи на пътното платно. Изяснил е, че делинквентът е могъл да види пострадалия в момента, в който той е тичал по насрещния тротоар, с намерение да пресече. Водачът е спрял при изскачането на пешеходеца - пред него, но го е ударил, като при развитата от него скорост (25 км/ч към момента на удара), обективно е било невъзможно внезапно да спре – без да настъпи ударът. От друга страна обаче, в близост до настъпване на процесното ПТП се е намирала тролейбусна спирка до С. У. поради което, макар и на процесното място да не е било предвидено за пресичане на пешеходци, при спрял тролейбус то е представлявало район, в който делинквентът е следвало да управлява автомобила с ниска скорост и с повишено внимание. Следователно, водачът бил нарушил правните задължения, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП – в конкретния случай не се е съобразил нито с характера и интензивността на движението, нито с конкретните условия на видимост, колкото и трудно да е било това за него. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че действително водачът на лекия автомобил не е следвало да управлява МПС с прекалено ниска скорост, за да не затруднява движението на останалите ППС, но от друга страна, скоростта на движението би трябвало да е съобразена с конкретната ситуация, вкл. и с факта, че в близост до спирка на градския транспорт следва да се преминава с ниска скорост и повишено внимание.

При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е обосновал правния извод, че ищецът е доказал, че водачът на лекия автомобил е осъществил фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което дължи обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Счел е обаче, че пострадалият също е допринесъл чрез своето противоправно поведение за настъпване на релевантния вредоносен резултат – той не е следвало да пресича на необозначено за пешеходци място, тъй като е имало трафик на шосето от движещи се автомобили, като е бил длъжен да не предприема преминаване между тях. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че пострадалият внезапно е изскочил пред лекия автомобил, като неговият водач, макар и да е управлявал автомобила с ниска скорост, не е могъл да спре без да не настъпи удар с пешеходеца.

От своя страна ищецът е нарушил правните задължения, уредени в чл. 114 ЗДвП - да не навлиза внезапно на платното за движение и да не пресича платното при ограничена видимост. Той е слязъл на пътното платно при образувана колона от автомобили, без да е имал видимост към движещите в насрещното платно автомобили, като внезапно е изскочил пред движещия се автомобил, вследствие на което е настъпил релевантният удар. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че процесното ПТП е осъществено при наличието на съпричиняване от двамата участници в движението - при съотношение 70% за пешеходеца и 30% за водача на лекия автомобил.

Въззивният съд е изследвал фактите, обуславящи определянето на размера на заместващото обезщетение за причинените на пострадалия от процесното ПТП болки и страдания (съобразно критериите за справедливост, установени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД) – ищецът е постъпил в болница, кракът му бил гипсиран, но е отказал оперативно лечение и сам преждевременно е напуснал болницата, вследствие на което лошо е зараснало коляното на крака, довело до изкривяването му и до продължаващи към настоящия момент болки и страдания и затруднено ходене. Като е съобразил увредата - фрактура на дясна фибула, фрактура на латерално, табиално плато, охлузване на дясно коляно и подбедрица, възрастта на пострадалия към датата на ПТП - 69 години, продължителното възстановяване от 5-6 месеца, въздействието на инцидента върху психическото и неврологичното му състояние в посока на влошаване, както и състоянието в момента на крака - скъсен и с невъзможност за сгъване в коляното, както и обстоятелството, че болките и страданията, и затрудненото ходене продължават и към настоящия момент, а и ще продължат ако на коляното не се постави изкуствена става в бъдеще, апелативният съд е счел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 50000 лв. Като е съобразил и установения принос на участниците в релевантното ПТП, въззивният съд е приел, че предявеният пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е основателен за сумата от 15000 лв. (50000 лв. х 30%) , като той е уважен до този размер.

С определение № 55/09.01.2025 по т. д. № 1758/2024 г. на ВКС, IІ т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос: „В кой момент пешеходецът се явява непосредствена и предвидима опасност за водача на моторно превозно средство и от кой момент пътнотранспортното произшествие би било предотвратимо за него?”.

Правният отговор на този правен въпрос е разяснен с ръководните указания по точното тълкуване и прилагане на материалния закон, намерили израз в т. 6 от ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС - задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е на платното за движение, или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това. Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий - определена част от пътя. По т. 5 от това тълкувателно решение е разяснено, че правната норма на чл. 15 НК, която освобождава от отговорност лицето, извършило противоправно деяние поради липса на вина, намира приложение при всички пътни обстановки, посочени в ЗДвП и в правилника за неговото прилагане. От водачите се изисква да намаляват скоростта на движението във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното проявяване. Когато водачът на пътното превозно средство е направил всичко зависещо от него и е изпълнил изискванията на закона и правилника и въпреки това са настъпили общественоопасни последици, той не следва да носи отговорност. Когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК.

По т. 7 и т. 8 от това тълкувателно решение са дадени принципни разяснения, които са относими към релевантните по настоящото дело факти - водачът на пътното превозно средство не е длъжен да спира при преминаване покрай спиращ, спрял и току-що потеглящ автобус или тролейбус на спирки за обществен превоз пред или зад превозното средство. Ако при преминаването покрай моторното превозно средство на платното за движение няма пешеходци, той не е длъжен да спира, а следва само да намали скоростта, което намаление трябва да бъде в зависимост от близостта на автобуса или тролейбуса и възможността да се преустанови движението при появяване на пешеходец пред или зад превозното средство. Под израза „преминаване покрай” трябва да се разбира движението на преминаващите превозни средства в двете посоки - попътна и насрещна. Потенциалната опасност за движението може да се превърне в реална от навлизането на пешеходец както когато той излиза отпред, така и зад спряното моторно превозно средство. За движението в попътната посока опасността ще възникне от пресичане пред автобуса или тролейбуса, а за тези от насрещната посока - при пресичане зад него.

Въззивният съд не се е съобразил напълно с тези ръководни указания, поради което постановеното от него решение е неправилно – в обжалваната част. От приетите от първоинстанционния съд и неоспорени от страните САТЕ, извършили анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и вещественото доказателство (случайно съставения от обществените камери видеозапис на пътната обстановка преди, по време и след настъпване на процесното транспортно произшествие), се установява конкретният механизъм (динамиката) на релевантното ПТП: на 24.04.2019 г. около 11,40 ч. в [населено място] л. а. „Т. К. се е движил по [улица], в посока от [улица]към [улица], като в района на пешеходната пътека преди кръстовището с [улица]неговият водач е спрял, за да пропусне движещите се по нея пешеходци. Вдясно по посоката на движението на лекия автомобил се е намирала спирка на градския транспорт, където е имало спрял тролей. В даден момент след преминаването на пешеходците водачът на автомобила е потеглил от място – плавно, с ускорение от порядъка на 1,099 м/с2. В същия момент пострадалият пешеходец е предприел пресичане на платното за движение, между спрелите автомобили, движейки се отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила със скорост от порядъка на 5,08 км/ч (1,41 м/с), която отговаря на придвижване с бърз ход за лица от мъжки пол на възраст 60-70 години. При движението си към мястото на удара автомобилът се е движил равноускорително, но поради обстоятелството, че пешеходецът е попадал в мъртвата зона за видимост на водача, образувана от лявата колона на автомобила, той е имал възможност за първи път да възприеме опасността, когато МПС се е намирало на 14,93 метра от мястото на потеглянето си – при скорост от 20,14 км/ч (5,59 м/с). Последвал е удар след още 1,4 секунди, за което време автомобила е достигнал скорост от 25,41 км/ч (7,06 м/с), изминавайки разстояние от още 8,84 метра. Ударът е настъпил между десния крак на пешеходеца в областта на коляното и предната броня на автомобила в областта под левия фар. Вследствие на удара, който е под масовия център на тялото и получилия се момент, то се е наклонило към автомобила и е било качено върху капака, като главата не е достигнала до челното стъкло. При предприетото спиране от страна на водача на автомобила, което е било осъществено след удара, тялото на пострадали я е било отхвърлено напред и е паднало на пътната настилка. Преди да предприеме навлизане на пътното платно, пешеходецът - с ръст от 170 см., се е намирал върху тротоара, като при насочен поглед напред от страна на водача, потегляйки, той не е имал възможност да възприеме пострадалия на тротоара – пешеходецът е попадал в мъртвата зона за видимост на водача, образувана от лявата колона на автомобила. При наличието на автомобили в лентите за насрещно движение водачът на лекия автомобил обективно е имал възможност да възприеме пешеходеца на 8,84 м. до мястото на удара (в този момент пострадалият се е намирал на 2 м. до мястото на удара), поради което опасната зона при скорост при предприетата от водача на МПС скорост от 25,41 км/ч е 13,27 м., т. е. ударът е бил непредотвратим. Процесното ПТП би могло да не настъпи, в случай че лекият автомобил се е движел със скорост от 16,49 км/ч. При изслушване на първоначалната САТЕ в проведеното на 03.02.2023 г. пред СГС о. с. з. вещото лице пояснява, че разстоянието, от което застрахованият при ответното застрахователно дружество водач на МПС би могъл да възприеме пресичащия между спрели автомобили в насрещните пътни ленти пешеходец, е било твърде кратко от мястото на удара (8 метра), поради което не е имал време да реагира нито със спиране, нито със завъртане на волана („Трябва да се има предвид, че и да се завърти воланът, автомобилът не се отклонява веднага надясно – необходимо е време за сработване на кормилния механизъм, поради което при тази скорост ударът отново би настъпил”). Водачът на лекия автомобил е могъл да възприеме главата на пешеходеца, намиращ се на тротоара, ако погледне през страничния прозорец. Но слизайки на пътното платно за движение, тази видимост се губи. От допълнителната САТЕ, която е анализирала представеното по делото веществено доказателство – видеозаписа, проследяващ фактите, свързани с настъпване на процесното ПТП, се изяснява, че пострадалият пешеходец тича по тротоара - първоначално в посока на движение на л а. „Тойота” и след това се отклонява надясно, движейки се към мястото на удара по диагонал. От извършената симулация се установява, че в момента, когато лекият автомобил е бил спрял в района на пешеходната пътека, а пешеходецът се е движил, тичайки по тротоара по посоката на движение на автомобила, водачът на МПС е имал възможност да възприеме пострадалия, но поради разположението на автомобилите в лентите за насрещно движение в момента на навлизането на пешеходеца на пътното платно за движение той не е имал обективна възможност да възприеме опасността, вкл. и когато пострадалият е преминал през първата пътна лента за насрещното движение – преди да бъде „скрит” от микробус. След този момент пострадалият е навлязъл зад микробуса и намиращ се в лявата насрещна лента автомобил тип „джип“, поради което водачът на л. а. „Тойота” обективно не е имал възможност да възприеме пешеходеца. Преди навлизане на тичащия пешеходец на пътното платно водачът на МПС би могъл да има визуален контакт с пострадалия в момента, преди да потегли от място, но не и да го възприеме при навлизането му на пътното платно, респ. при движението му към мястото на удара. При изслушване на САТЕ в проведеното пред СГС о. с. з. на 13.10.2023 г. вещото лице пояснява, че, когато пострадалият е на ръба на тротоара, а автомобилът е на пешеходната пътека, ъгълът на видимост е скъсен, т. е. пешеходецът влиза в мъртвото пространство на колонката на челното стъкло на лекия автомобил. Пешеходецът е тичал по средата на тротоара, като в даден момент „кривва” към пътното платно – тогава, преди да потегли лекият автомобил, той е бил видим, защото ъгълът на видимост става по-голям – той излиза от мъртвия ъгъл („На записа се вижда, че пешеходецът тича попътно на автомобила и в даден момент „кривва” и тича по една крива към тролея”).

При така приетите за изяснени правнорелевантни факти настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че при конкретната пътна обстановка и съобразно поведението на водача на процесния лек автомобил и на пострадалия при настъпване на релевантното ПТП е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, което изключва виновното поведение на застрахования при ответното дружество водач на МПС.

Както е изяснено в т. 6 от ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС, за начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това.

Водачът на лекия автомобил е имал обективната възможност да види пострадалия, когато е бил на отсрещния тротоар, успоредно на него, преди да потегли, но след това, тичайки, пострадалият е влязъл в мъртвия ъгъл на застрахования. Пешеходецът е тичал по средата на тротоара, като в даден момент „кривва” към пътното платно – тогава, преди да потегли лекият автомобил, той е бил видим, но впоследствие, когато е на ръба на тротоара, отново видимостта между двамата участници в ПТП е преустановена. В момента, когато лекият автомобил е бил спрял в района на пешеходната пътека, а пешеходецът се е движил, тичайки по тротоара по посоката на движение на автомобила, водачът на МПС е имал възможност да възприеме пострадалия, но поради разположението на автомобилите в лентите за насрещно движение в момента на навлизането на пешеходеца на пътното платно за движение той не е имал обективна възможност да възприеме опасността, вкл. и когато пострадалият е преминал през първата пътна лента за насрещното движение – преди да бъде „скрит” от микробус. След този момент пострадалият е навлязъл зад микробуса и намиращ се в лявата насрещна лента автомобил тип „джип“, поради което водачът на л. а. „Тойота” обективно не е имал възможност да възприеме пешеходеца. Следователно, преди навлизане на тичащия пешеходец на пътното платно водачът на МПС би могъл да има визуален контакт с пострадалия в момент, преди да потегли от място, но не и да го възприеме при навлизането му на пътното платно, респ. при движението му към мястото на удара. В този смисъл, само бързият ход (тичане) на пострадалия по насрещния тротоар, без водачът на МПС да е имал обективната възможност да възприеме обстоятелството, че пешеходецът ще предприеме пресичане на пътното платно (в този момент той е бил в мъртвата зона на видимост), не може да обоснове фактическото съждение, че с поведението си пострадалият явно или очевидно за водача на МПС показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение, в какъвто смисъл са тълкувателните разяснения по т. 6 от ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС. Напротив, дори когато пешеходецът е „кривнал” от средата на тротоара, тичайки по него, спрелият водач на МПС на пешеходна пътека в насрещна пътна лента за движение не е бил длъжен и обективно не е могъл да предвиди, че този пешеходец ще навлезе на пътното платно, тъй като към края на тротоара непосредствената видимост между тези участници в процесното ПТП е преустановена – пред пешеходеца са били спрели автомобили, които са създавали пречки водачът на МПС да възприеме и прецени обективно последващото поведение на пешеходеца. Следователно, логичното развитие на пътната ситуация не е обусловила фактическия извод, че ще последва непосредствено навлизане на пешеходеца на пътното платно. До появата на разстояние от 8 м. от потеглилия лек автомобил той е останал невидим за водача на МПС, а едва след като пешеходецът е могъл да бъде видян от управляващия лекия автомобил, ударът е бил непредотвратим – обективно той не е имал време да реагира нито със спиране, нито със завъртане на волана надясно, поради което уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция за вина на водача на МПС е опровергана. Неговото поведение разкрива правната характеристика на случайното деяние, уредено в чл. 15 НК, което изключва неговото виновно поведение – съобразно приетите за установени правнорелевантни факти, очертаващи механизма (динамиката) на процесното ПТП, водачът на МПС не е могъл и не е бил длъжен да предвиди, че пешеходецът ще предприеме неправилно преминаване през четири пътни ленти, за да достигне до спрелия отсреща тролей, вследствие на което – без да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, както предписва правната норма, уредена в чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, внезапно – в противоречие с правилото за поведение, регламентирано в чл. 114, т. 1 ЗДвП, ще навлезе в третата лента на пътното платно (от страната на пресичащия пешеходец), в която водачът на процесното МПС се е движел със съобразена за конкретната пътна обстановка скорост - 25,41 км/ч.

Ирелевантно за преценката, дали избраната от него скорост е съобразена, представлява обстоятелството, че попътно на неговото движение е бил спрял тролей на спирка от обществения транспорт. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 7 и т. 8 от ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС опасността при спиращ, спрял и току-що потеглящ автобус или тролейбус на спирки за обществен превоз би възникнала пред или зад превозното средство. В случай че при преминаването покрай автобус или тролейбус на платното за движение няма пешеходци, водачът на другото МПС не е длъжен да спира, а следва само да намали скоростта, което намаление трябва да бъде в зависимост от близостта на автобуса или тролейбуса и възможността да се преустанови движението при появяване на пешеходец пред или зад превозното средство. Под израза „преминаване покрай” се разбира движението на преминаващите превозни средства в двете посоки - попътна и насрещна, като потенциалната опасност за движението може да се превърне в реална от навлизането на пешеходец както, когато той излиза отпред, така и зад спряното моторно превозно средство. За движението в попътната посока опасността ще възникне от пресичане пред автобуса или тролейбуса, а за тези от насрещната посока - при пресичане зад него. Следователно, в конкретната пътна обстановка при спрял тролейбус – попътно на движението на процесния лек автомобил, опасността за движението би възникнала при появяване на пешеходец пред или зад това превозно средство. Водачът на лекия автомобил е следвало да избере скорост, която да е съответна на тази опасност, за да може, в случай че се появи пред и зад спрялото МПС от градския транспорт пешеходец, да спре. Той се е движел във втората лента на пътното платно - попътно на спрелия тролей, поради което от фактическото естество избраната скорост от 25,41 км/ч е съобразена с конкретните условия на видимост (за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие - преминаване на пешеходец пред или след спрелия тролейбус в съседната (първата) лента на пътното платно). В конкретния казус опасността за движението е настъпила не попътно на движението на процесния лек автомобил, а в насрещните ленти на пътното платно, но за водача на МПС тя се явява внезапна и непредотвратима, поради което неговото поведение не е виновно – налице е случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК.

При така установените правнорелевантни факти касационният съд приема, че застрахованият не е осъществил твърдения деликт, тъй като неговото деяние не е виновно, поради което не е породена и обезпечително-гаранционната отговорност на ответното застрахователно дружество. Следователно, предявеният пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен, поради което на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение като неправилно трябва да бъде отменено в частта, в която предявеният осъдителен иск е уважен до сумата от 15000 лв. (вкл. и при потвърждаване на първоинстанционното решение, с което този иск е уважен до сумата от 5000 лв.), като той бъде отхвърлен в тази част.

При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД ответникът е осъден да заплати на адв. Д. Й. Н. от САК сумата от 3500 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред СГС и САС и в която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК са присъдени допълнителна държавна такса в размер на 600 лв. и 1600 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и 200 лв. – държавна такса по сметка на САС, а първоинстанционното решение в частта, в която ответникът е осъден на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД да заплати на адв. Д. Й. Н. от САК сумата от 900 лв. за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред СГС, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК държавна такса в размер на 200 лв. и 1600 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство. Тъй като извършените от застрахователя в първоинстанционното производство съдебни разноски са съобразени от касационната инстанция, въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта, в която апелативният съд е присъдил допълнително сумата от 2743,72 лв. съдебни разноски на ответника – за първоинстанционното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника трябва да се присъди допълнително сумата от 327,30 лв. (до дължимия размер от 3919,60 лв.) – съдебни разноски пред СГС, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК допълнително сумата от 244 лв. (до дължимия размер от 1060 лв.) – съдебни разноски пред САС, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата общо от 1875 лв., представляваща сбора от заплатените държавна такса и адвокатско възнаграждение – съдебни разноски пред ВКС.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:ОТМЕНЯ решение № 414/08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта, в която е уважен предявеният от К. Г. К., ЕГН [ЕГН] срещу „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата над 5000 лв. до 15000 лв., както и в частта, в която е потвърдено решение № 5264/18.10.2023 г., постановено по гр. д. № 7630/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 23 с-в, поправено с решение № 5504/30.10.2023 г., с което е уважен предявеният от К. Г. К. срещу „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди, които се изразяват в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 24.04.2019 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 03.02.2022 г. до окончателното му заплащане; в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД в полза на адв. Д. Й. Н. от САК е присъдена сумата от 3500 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред СГС и САС; в частта, в която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК са присъдени допълнителна държавна такса в размер на 600 лв. и 1600 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и 200 лв. – държавна такса по сметка на САС; в частта, в която е присъдена на в полза на „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД допълнително сумата от 2743,72 лв. - съдебни разноски пред СГС, а първоинстанционното решение - в частта, в която „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД да заплати на адв. Д. Й. Н. от САК сумата от 900 лв. за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред СГС, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД е осъдено да заплати държавна такса в размер на 200 лв. и 1600 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Г. К. срещу „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 24.04.2019 г. застрахователно събитие в размер на сумата от 15000 лв., ведно със законната лихва от 03.02.2022 г. до окончателното му заплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. Г. К. да заплати на „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД допълнително сумата от 327,30 лв. (до дължимия размер от 3919,60 лв.) – съдебни разноски пред СГС; на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК допълнително сумата от 244 лв. (до дължимия размер от 1060 лв.) – съдебни разноски пред САС, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата общо от 1875 лв. – съдебни разноски пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.