Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. В., чрез адв. Р. И., срещу въззивно решение № 112 от 18. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 43/2022 г. на Окръжен съд – В. Т, с което е потвърдено решение № 476 от 11. 11. 2021 г. по гр. д. № 1534/2021 г. на Районен съд – Г. О. С последното са отхвърлени като неоснователни предявените от С. И. В. против „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 223/04. 06. 2021 г., за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата от ищеца до уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер от 7000 лв. за времето, за което е останал без работа, за периода от 05. 06. 2021 г., но за не повече от шест месеца, заедно със законната лихва върху него от датата на исковата молба до окончателното му изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на постановените решения, а в условията на евентуалност за отмяна на обжалвания въззивен акт.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Относно преценката на свидетелските показания при заинтересуваност на свидетелите, както и дали те пряко са възприели фактите, които доказват?“ – сочи се противоречие с решение № 22 от 04. 02. 2019 г. по гр. д. № 2644/2018 г., г. к., IV г. о. на ВКС, решение № 800 от 22. 03. 2011 г. по гр. д. № 776/2009 г., г. к., IV г. о. на ВКС, решение № 131 от 12. 04. 2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., г. к., IV г. о. на ВКС, решение № 60173 от 15. 12. 2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г., г. к., I г. о. на ВКС и решение № 60119 от 08. 11. 2021 г. по т. д. № 1449/2020 г., т. к., II т. о. на ВКС; 2/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“ – сочи се противоречие с решение № 60254 от 16. 12. 2021 г. по гр. д. № 978/2021 г., г. к., III г. о. на ВКС, решение № 445 от 02. 11. 2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г., г. к., IV г. о. на ВКС и решение № 443 от 25. 10. 2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., г. к., IV г. о. на ВКС. Освен горното касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Налице ли е порок на въззивното съдебно решение, респ. какъв, когато първоинстанционният съд е разгледал производството с предмет искове, подлежащи на разглеждане по реда на бързото исково производство, по общия исков ред, но въззивният е разгледал спора по реда на бързото производство?“; 2/ „Налице ли е нарушение на принципа на диспозитивно начало, когато съдът е разгледал предявените искове по общия исков ред, вместо по реда на особеното бързо производство?“; 3/ „Трябва ли съдът да укаже изрично на страните кой съдопроизводствен ред прилага при разглеждане на спора – общия или някой от особените искови производства?“; 4/ „Дали разпоредбата на чл. 333 КТ е от категорията на императивните материалноправни разпоредби, установени в обществен интерес, за които съдът следва да следи служебно?“; 5/ „В случай че разпоредбата на чл. 333 КТ е императивна материалноправна разпоредба, за чието приложение съдът следи служебно, допустимо ли е възражението за неспазването да се направи за пръв път във въззивна инстанция?“ – по отношение на наведените въпроси се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Ответната страна по делото „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД, представлявано от М. З. С. – управител, чрез адв. В. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че са предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. Приел е, че фактическата обстановка по делото е изяснена обективно, всестранно и пълно, като първоинстанционният съд е обсъдил всички релевантни за спора доказателства и е извел правилни изводи за това какви факти се установяват с тях. Във връзка с горното, въззивният съд е възприел изцяло фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд, поради което не я възпроизвежда в своето решение.

По делото е установено, че страните са се намирали в трудово правоотношение, съгласно сключено между тях допълнително споразумение № 732/10. 08. 2020 г. към трудов договор № 34/21. 06. 2011 г. Като безспорно между страните е установено също така, че съгласно допълнително споразумение № 1272/01. 02. 2021 г., ищецът е преназначен на длъжност „Организатор производство на смяна“, считано от 01. 02. 2021 г., със срок на договора – безсрочен.

Прието е още, че със заповед № 22/01. 04. 2021 г., изпълнителният директор на „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД е изменил щатното разписание на длъжностите в дружеството, като считано от 01. 05. 2021 г. е намалил числеността на персонала, изпълняващ длъжността „Организатор производство на смяна“ от 3 щатни бройки на 2 щатни бройки. Отбелязано е, че със заповед № 28/12. 05. 2021 г., изпълнителният директор на „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД е разпоредил да се сформира комисия, със задача да извърши подбор на заемащите посочената по-горе длъжност и след преценка на квалификацията и качеството на работата на всеки един, да излезе с предложение за прекратяване на трудовия договор с едно лице, което работи по-зле, като подборът да бъде извършен при спазване на посочени критерии. Съгласно протокол от подбор за длъжност от 18. 05. 2021 г. определената комисия е предложила да се прекрати трудовото правоотношение със С. И. В., като изпълнителният директор на ответното дружество е удостоверил на 19. 05. 2021 г., че приема предложението на комисията. Прието е също така като безспорно по делото, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 223/04. 06. 2021 г., издадена от управителя на „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД, считано от 05. 06. 2021 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване на щата. Установено е, че заповедта е връчена на ищеца при условията на отказ на 04. 06. 2021 г., удостоверено с подписите на двама свидетели.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е отбелязал, че в исковата си молба ищецът е навел като основания за незаконност на уволнението липсата на подбор и липсата на реално съкращаване на щата. Във връзка с горното е установил, че във въззивната жалба е наведен и довод за неспазване на правилата по осъществяване на закрилата при уволнение на някои категории работници и служители, установени в разпоредбата на чл. 333 от КТ. Доколкото въпросът за осъществяването на т. нар. предварителна закрила при уволнение не е релевиран в исковата молба като основание за незаконност на уволнението, съдът е намерил, че той не е бил и обсъждан от първоинстанционния съд и възможността за обсъждането му е преклудирана. Установил е още, че макар и да се касае до императивно изискване на материалния закон, разпоредбата на чл. 333 от КТ не въвежда общо императивно изискване към работодателя и не се отнася към всички основания за прекратяване на трудовото правоотношение, нито към всички категории работници и служители. В тази връзка е преценил, че разпоредбата на чл. 333 от КТ не е от категорията императивни материално правни норми, установени в обществен интерес и за нейното спазване въззивният съд не е задължен да следи служебно. По тези съображения съдът е приел, че оплакването за неприложена предварителна закрила от работодателя при уволнението на ищеца не следва да бъде разглеждано.

По отношение на основанията за незаконосъобразност на уволнението, въззивният съд е намерил същите за неоснователни. По довода за липса на реално съкращаване в щата, въззивният състав е приел, че по делото са налице доказателства, че щатното разписание на работодателя е променено по съответния ред преди издаване на заповедта за уволнение на ищеца, като от 3 бройките, предвидени за длъжността, заемана от ищеца, са намалени на 2. Констатирал е, че в случая не би било налице реално съкращение в щата, ако след документалното намаляване на бройките за заеманата от ищеца длъжност трудовите функции продължат да се изпълняват от три вместо от две лица. Във връзка с горното е отбелязал, че от събраните по делото доказателства не се установява, че след уволнението на ищеца отново три лица изпълняват функциите на длъжността, която той е заемал при ответното дружество. Съдът е възприел като достоверни показанията на свидетелите Т., К. и К., разпитани в първоинстанционното производство, като е приел, че същите установяват, че в момента на длъжността, която е заемал ищецът, работят двама служители и само двама служители изпълняват трудовите функции на тази длъжност. Това според въззивната инстанция обосновава извода, че е налице реално съкращение в щата на работодателя, което е наложило прекратяване на трудовото правоотношение на един от работещите на тази длъжност служители.

Въззивният съд е намерил още, че подборът, който работодателят е извършил, е законосъобразен. От събраните по делото доказателства било видно, че работодателят е установил със своята заповед за извършване на подбор и критериите, по които да бъде извършен той от назначената за целта комисия. Като критерии са въведени уменията за ръководство и контрол върху обслужване на линиите за производство на кутии; умения за извършване на настройки на линиите за производство на кутии за отстраняване на дефекти по металните изделия; умение за управление на екип и спазване на трудовата дисциплина. Съдът е отбелязал, че така формулирани, тези критерии отразяват въведените с длъжностната характеристика за длъжността Организатор производство на смяна основни трудови задължения и следва да бъдат отнесени към критерия качество на работата, заложен в чл. 329, ал. 1 от КТ. Констатирал е също така, че видно от приложения към делото протокол от подбор за длъжност от 18. 05. 2021 г. определената от работодателя комисия е приложила именно конкретните критерии, установени от работодателя и при равна квалификация и стаж на заеманата длъжност за всички, които са я заемали, е поставила оценки по критериите, отразяващи качеството на работа на всеки служител. Съдът е преценил, че действително, критериите, установени от работодателя с оглед спецификата на съответната работа, подлежат на съдебен контрол и в този смисъл възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно е възприел обратното становище, е прието за основателно. Във връзка с горното е установил, че това обаче по никакъв начин не влияе върху извода, че подборът в случая е извършен законосъобразно. Установените от работодателя критерии са относими към заложените в длъжностната характеристика за длъжността на ищеца трудови функции, поради което въззивната инстанция е изключила като факт злоупотреба от страна на работодателя с правото му на подбор. Преценила е, че към всички служители, подлежащи на подбор, са приложени едни и същи критерии.

Съдът е установил също така, че констатациите и заключението на комисията относно поставените оценки на всеки служител са потвърдени от показанията на нейните членове, разпитани пред първоинстанционния съд. Въззивният състав е възприел тези показания като достоверни. Те установяват, че всеки от членовете на комисията е имал преки впечатления от работата на тримата служители, въпреки липсата на проведени разговори с тях при извършване на подбора. В процесния случай съдът е приел, че оценяването на тримата служители е извършено при познаване работата на всеки един от тях и преценката на комисията се основава на личните възприятия на тримата оценяващи. Въз основа на горното е преценил, че подборът е извършен законосъобразно и критериите са приложени правилно по отношение на всички служители. Според въззивната инстанция показанията на разпитаните свидетели са достатъчни, като показанията на свидетеля К. в случая не са относими към качеството на работа на ищеца на длъжността, която е заемал преди уволнението.

На основание гореизложените фактически и правни констатации, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Първите два въпроса от изложението, с които се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато.

По отношение на формулираните въпроси от първи до трети в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, досежно приложимия процесуален ред за разглеждане на спора, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Посочените въпроси не са разрешавани от въззивния съд в обжалваното решение и не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Въпреки това и доколкото касаят процесуалните действия на съда следва да се отбележи, че не са в противоречие с трайната и последователна практика на касационната инстанция. Според последната разглеждането на делото по реда на Глава двадесет и пета от ГПК „Бързо производство“ се предпоставя от характера на предявените искове и няма нужда районният съд нарочно да обявява на страните реда, по който спорът ще бъде разглеждан. Нормите, уреждащи бързото производство, са императивни и приложението им е обусловено от характера на предявените искове. Освен това в разпоредбите на действащия ГПК, за разлика от отменения, разглеждането на исковете в приложното поле на чл. 310 ГПК не е обусловено от искане на ищеца. Процесуалните норми, уреждащи бързото производство, както се посочи, са императивни и съдът е длъжен да ги приложи при наличие на предявени искове, от кръга на посочените в чл. 310 ГПК. Оплакванията на касатора относно липсата на данни в първоинстанционното производство да са прилагани правилата на бързото производство, не кореспондират с фактите по делото. В процесния случай още след извършване на проверка за редовност и допустимост на исковата молба, с разпореждане № 2229 от 04. 08. 2021 г. за връчване на препис на ответника, Районен съд – Г. О е указал, че настоящото производство се разглежда по реда на глава двадесет и пета от ГПК „Бързо производство“. От друга страна, дори първоинстанционният съд да не беше приложил нормите, уреждащи бързото производство, съгласно установеното в практиката на ВКС, разглеждането на спор, включен в предметния обхват на чл. 310, ал. 1 ГПК, по общия исков ред, не води до липса на надлежно волеизявление на съд, а в случай, че от разглеждането на исковете по общия ред произтекат вреди, те биха могли да бъдат претендирани в друг процес /в този смисъл решение № 137 от 21. 06. 2017 г. по гр. д. № 3797/2016 г. на IV г. о. на ВКС/.

Само за пълнота на изложението във връзка с поставените въпроси не е налице и поддържаното допълнително основание. Касаторът не е изложил доводи защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а настоящият състав не съзира такива.

Спрямо наведените в изложението четвърти и пети въпрос, свързани с приложението на чл. 333 КТ, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма задължение да следи служебно за нито един факт, който поражда правото на уволнение, или надлежното му упражняване (в т. см. решение № 665/1. 11. 2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. IV г. о.; решение № 555/9. 02. 2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. IV г. о., решение № 149/13. 06. 2012 г. по гр. д. № 475/2011 г. IV г. о., решение № 290/11. 07. 2012 г. по гр. д. № 882/2011. IV г. о.; решение № 459/27. 10. 2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК). В процесния случай въззивният съд не се е произнесъл относно задължението на ответника по иска да извърши така наречената „предварителна закрила при уволнение“, тъй като такова основание за незаконност на уволнението не се съдържа в исковата молба. Настоящият съдебен състав намира, че след като в исковата молба не е въведен довод за нарушение на чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ, то в предмета на спора не е включен въпросът за това преодоляна ли е закрилата по чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ и правилно въззивният съд е отказал да разгледа наведеното за първи път пред него в тази насока оплакване. Въззивното решение не е постановено в отклонение на приетото с цитираната задължителна съдебна практика. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че от страна на ищеца липсва дори твърдение, че се ползва от закрила по чл. 333 КТ, както и конкретизация на последната, а и първоинстанционният съд е приел с окончателния доклад по делото за безспорен фактът, че настоящият касатор е отказал да попълни декларация по чл. 333 КТ, което е удостоверено и с подписите на двама свидетели върху предоставения на В. екземпляр от декларацията.

Обобщено, както вече бе посочено, по въпроса трябва ли ищецът при спор за законността на уволнение да изчерпи в исковата си молба всички факти, въз основа на които претендира отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, създадена трайна практика на ВКС, съгласно която съдът се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението; предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление, т. е. предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право, или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма задължение да следи служебно за нито един факт, който поражда правото на уволнение, или надлежното му упражняване ( в т. см. решение № 665 /01. 11. 2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. IV г. о.; решение № 555 /09. 02. 2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. IV г. о., решение № 149/13. 06. 2012 г. по гр. д. № 475/2011 г. IV г. о., решение № 290/11. 07. 2012 г. по гр. д. № 882/2011 г. IV г. о.; решение № 459/ 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК). Още по-малко това може да направи въззивният съд, ако новите факти се посочват за първи път във въззивната жалба или по-късно във въззивното производство. След предявяването на иска, ищецът може да допълва исковата си молба в първото заседание по делото, като посочва нови факти, само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. Въззивното решение не е постановено в отклонение на приетото с цитираната съдебна практика.

Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение и на тези въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 660 лева.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 112 от 18. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 43/2022 г. на Окръжен съд – В. Т.

ОСЪЖДА С. И. В., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „САРТЕН БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК: 115345067, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 660 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: