Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. Д., чрез процесуалния й представител адв. Н. П. от АК-С., срещу решение № 156 от 12. 10. 2018 г., постановено по в. гр. д. № 413/2018 по описа на Окръжен съд – Сливен, с което е отменено решение № 837 от 06. 07. 2018 г., постановено по гр. д. № 646/2018 г. по описа на Районен съд – Сливен, в частта, с която на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, при Министерство на правосъдието, че В. Х. Д. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа, както следва: в размер общо на 42 часа за читирите тримесечия на 2013г. и в размер на 17, 50 часа за първите две тримесечия на 2014 г., като вместо това Окръжен съд – Сливен е отхвърлил иска в тази част. Със същото решение Окръжен съд – Сливен е потвърдил решението на Районен съд – Сливен относно отхвърлянето на иска на В. Х. Д. за периода от 2003 г. до 2012 г. поради погасяване по давност на правото й на допълнителен платен годишен отпуск за положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие на съответната година.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Иска се от съда да отмени въззивното решение и да уважи изцяло предявения иск.

Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника си по делото оспорва жалбата, като счита, че решението на въззивния съд е правилно.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 572 от 07. 07. 2022 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос относно естеството на правото на допълнителен платен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 1 МВР-2006 (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност, за проверка дали въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 6 от 11. 02. 2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС, на решение № 197 от 07. 10. 2019 г. по гр. д. № 786/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 174 от 13. 11. 2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 243 от 05. 10. 2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на ВКС, IV г. о.

По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

В посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 197 от 07. 10. 2019 г. по гр. д. № 786/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 174 от 13. 11. 2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 243 от 05. 10. 2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР-1997 (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР-2006 (отм.) за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време е непарично и може да бъде защитено единствено с установителен иск, в случай че служебното правоотношение още не е прекратено. Това е така, защото ЗМВР-1997 (отм.) и ЗМВР-2006 (отм.) изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 ЗМВР-1997 (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР-2006 (отм.). Прието е също, че в същите отменени закони не се съдържа възможност държавният служител да упражни едностранно своето право да ползва допълнителен платен годишен отпуск. Съставите на ВКС са направили извод, че, след като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично, докато съществува правоотношението на държавния служител, нито може да бъде упражнено едностранно, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора да упражни правото си, поради което не може да намери приложение, когато кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действие. Посочената практика се споделя изцяло от настоящия състав на съда. В подобен смисъл е и Тълкувателно решение № 6 от 11. 02. 2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Като взе предвид дадения отговор на правния въпрос, по основателността на жалбата настоящият съд намира следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период е замела последователно длъжността „надзирател“, „старши надзирател“, „командир на отделение“ и „главен надзирател“, с място на изпълнение в Затвора – [населено място] към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Прието е, че към момента на постановяване на решението липсват данни да е прекратено служебното правоотношение на ищцата. Съдът е посочил, че за периода от 01. 01. 2003 г. до 03. 06. 2014 г. ищцата е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, които не са били компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск. Прието е, че в отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР-1997 (отм.) и ЗМВР-2006 (отм.) и съответните подзаконови нормативни актове, а за неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до извод, че съгласно чл. 59 ЗДСл правото на ползване на отпуски от 2010 г. до 2014 г. се е погасило с изтичане на двугодишна давност, а за периода от 2003 до 2009 г. – с изтичане на петгодишна давност. При това положение е прието, че правото на допълнителен платен годишен отпуск за целия исков период е погасено по давност.

Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Както е посочил настоящият състав в определението за допускане на касационното обжалване, решението не е нищожно поради противоречие с основни правни принципи, нито е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл точно по заявеното от касатора искане.

Предвид дадения по-горе отговор на обуславящия правен въпрос, въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон. Както е приел въззивният съд, по делото няма данни служебното правоотношение на ищцата да е прекратено. Според разгледаната практика на ВКС е невъзможно да се погаси по давност право, което не е могло да бъде упражнено от служителя. Поради това решението на въззивния съд следва да бъде отменено. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което делото следва да бъде решено по същество от ВКС.

Ищцата твърди, че за процесния период от 01. 01. 2003 г. до 03. 06. 2014 г., при действието на ЗМВР-2006 (отм.) и ЗМВР-2014 (отм.) е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, които не са били компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск. От заключението на вещото лице в първоинстанционното производство, което не е оспорено от страните се установява, че за процесния период ищцата е положила извънреден труд над 50 часа, както следва: 136 часа за 2003 г., 136 часа за 2004 г., 33 часа за 2007 г., 173 часа за 2008 г., 235 часа за 2009 г., 226 часа за 2010 г., 280 часа за 2011 г., 136 часа за 2012 г., 42 часа за 2013 г. и 17, 50 часа за 2014 г. На основание чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР-1997 (отм.), вр. с чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР-2006 (отм.) тези отработени часове е следвало да бъдат компенсирани с дни допълнителен платен годишен отпуск, като се отчете, че на служителя се полагат най-много 12 дни допълнителен отпуск на година. Предвид заключението на вещото лице максимална компенсация се дължи за периодите от 2003-2004 г. и 2008-2012г. За 2007 г., 2013 г. и 2014 г. са положени по-малко от 96 ч. на година, поради което на служителя се полагат съответно: 4 дни за 2007 г., 5 дни за 2013 г. и 2 дни за 2014 г. Следва да се има в предвид, че платеният годишен отпуск се изчислява в дни, а не в часове и размерът на платения отпуск, следва да се определя като сумата, получена като сбора на часовете за една година положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие се раздели на 8 часа/ при 8 часа нормална продължителност на работното време/. Следва да се съобрази, че в хода на исковия процес искът е изменен на основание чл. 214 ГПК, като ищецът е оттеглил исковата претенция за разликата между изчисленията на вещото лице и първоначално претендираните 12 дни за всяка година от процесния период. Поради това искът е изцяло основателен.

Предвид изложените аргументи, решението на въззивния съд се явява неправилно и следва да бъде отменен, като вместо това искът следва да бъде уважен за посочените по-горе дни допълнителен платен годишен отпуск.

При този изход на делото следва да отмени решението и в частта за разноските. Касаторът претендира разноски за трите инстанции. За първа и въззивна инстанция моли да бъдат присъдени по 800 лв., а за касационна – 1200 лв., съобразно представените договори за правна защита и съдействие. Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца само за първа и въззивна инстанция. Настоящият съдебен състав счита, че възнаграждението надвишава минималния размер по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет,/ в редакцията към датата на договора за правна защита/, но и с оглед правната и фактическа сложност на делото справедливо е присъждане на възнаграждение над минималното, а именно от 500 лв. за всяка от тези инстанции.

Също предвид крайния изход на делото, тъй като ищецът е бил освободен от такси и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимите се държавни такси и направени от бюджета на съда разноски за производството общо от 725лв./ от които 115лв.-държавни такси за трите инстанции и 610лв.-възнаграждение за вещо лице/.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 156 от 12. 10. 2018 г., постановено по в. гр. д. № 413/2018г. по описа на Окръжен съд – Сливен, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Х. Д. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР-1997 (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР-2006 (отм.), че В. Х. Д., с ЕГН [ЕГН] има право на допълнителен платен годишен отпуск за положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие на съответната година, както следва: 12 дни за 2003г., 12 дни за 2004 г., 4 дни за 2007 г., 12 дни за 2008г., 12 дни за 2009г., 12 дни за 2010г., 12 дни за 2011г., 12 дни за 2012г., 5 дни за 2013г. и 2 дни за 2014г.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, при Министерство на правосъдието да заплати на В. Х. Д., с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2200лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за трите инстанции.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, при Министерство на правосъдието на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВКС сумата от 725лв.- представляваща дължими държавни такси и разноски за експертиза.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: