Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Н. М. Н., чрез адв.Н. М. срещу решение № 818/28. 04. 2014 г. по гр. дело № 2277/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 1883/06. 04. 2011 г. по гр. дело № 3665/2009 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото с предмет предявен от Н. М. Н. против Районен съд [населено място] иск с пр. осн. чл. 2, ал. 1,т. 3, преди т. 2 ЗОДОВ за присъждане на сумата 900 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража на Н. М. Н. в периода 15. 01. 2007 г. до 30. 03. 2007 г., като мярка за неотклонение, взета с определение от 18. 01. 2007 г. по чнд № 47/2007 г. на Районен съд [населено място], потвърдено по реда на чл. 64, ал. 5 НПК с определение от 09. 02. 2007 г. по внчд № 148/2007 г. на Окръжен съд [населено място] и изменена по реда на чл. 65 НПК с определение № 155/30. 03. 2007 г. по вчнд № 323/2007 г. на Окръжен съд [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18. 01. 2007 г. до окончателното й изплащане.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е нищожно. Счита, че същото е недопустимо, тъй като е основано на недопустими доказателства, които е следвало по реда на чл. 194 ГПК да бъдат изключени от доказателствените материали по делото, както и поради факта, че вместо да обсъжда правно релевантните за основателността на предявения иск по чл. 2, ал. 1,т. 1 от ЗОДОВ и чл. 5, ал. 1 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи въззивният съдебен състав единствено обсъжда предпоставките за недопустимост на предявения иск по чл. 1, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ. Поддържа и становището за неправилност на обжалваното решение, като незаконосъобразно и необосновано. Искането е за отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск се уважи или делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

В касационната жалба е формулирано искане за спиране на производството по делото и отправяне до Съда на Европейските общности преюдициално запитване относно тълкуването на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз по въпросите както следва: 1. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” и „ефикасни средства за защита” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС отказа на българските съдилища да присъдят обезщетение за незаконно лишаване от свобода на известна личност и общественик, което е извършено в нарушение на чл. 5, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и дори българският съд го е отменил като неправомерно, 2. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС извършеното от българския съд игнориране на основните доказателства по делото, 3. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС превратното тълкуване, изопачаване и извращаване дори на категоричните доказателства, събрани по делото в съдебното решение, 4. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС отказа на българския съд да обсъди и анализира всички представени от ищцовата страна доказателства, 5. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС отказът на българския съд да бъде събрано и приобщено основното поискано доказателство по делото, включително и да бъде изискано и приобщено като писмено доказателство по делото сл. дело № 6/2001 г., 6. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС голословното твърдение на българския съдия в обжалваното решение/невярното твърдение, че уж неправомерното постановяване на незаконното „задържане” на 18. 01. 2007 г. и влезлия в законна сила съдебен акт, с който е установена незаконността на задържането били постановени при различна фактическа обстановка/ като за установяването на истината на визираната обстановка умишлено съдебният състав не е събрал необходимите доказателства, които са били поискани своевременно от ищеца още с исковата молба, 7. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС изопачаването и извращаването както на закона, така и на константната практика на ВКС от българските съдилища, 8. неизпълнението на задължението на българския съд да анализира по правилата на формалната и юридическата логика на всички доказателства по делото и тяхното изопачаване и извращаване представлява ли нарушение на изискването за справедлив процес, залегнало в чл. 47 от Х. за основните права в ЕС, 9. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС извършеното от българския съд игнориране на основните доказателства по делото, 10. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС превратното тълкуване, изопачаване и извращаване дори на категоричните доказателства събрани по делото в съдебното решение, 11. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС излагането от българския съд голословните и неподкрепени с никакви доказателства/понеже такива не съществуват/ неверни твърдения от съдебния състав, които ползва като псевдомотиви с цел неправомерно да избави ответника-деликвент от следващата му се гражданска отговорност, 12. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС отказа на българския съд да обсъди и анализира всички представени от ищцовата страна доказателства, 13. неизпълнението на задължението на българския съд да анализира по правилата на формалната и юридическата логика на всички доказателства по делото и тяхното изопачаване и извращаване представлява ли нарушение на изискването за справедлив процес, залегнало в чл. 47 от Х. за основните права на ЕС, 14. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС извършеното от българския съд недобросъвестно поведение, изразяващо се в отказ да бъдат разпитани свидетелите относно конкретно изясняване на конкретни факти и обстоятелства, а след това черпейки права за ответника-деликвент от собственото си неправомерно поведение да впише в обжалваното неправомерно решение, че отхвърля иска, понеже точно фактите и обстоятелствата, за които съдебният състав умишлено не е събрал доказателства, които са му били предоставени от ищеца под предлог, че уж доказателствената тежест била на ответника бил „недоказан”, 15. представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС изложеното от българския съд в обжалваното решение неправомерното твърдение на българския съд, че уж при упражняване на процесуални права ответникът имал право да извърши престъпления и деликти, 16. правната норма на чл. 47, ал. 1 от Х. за основните права на ЕС задължава ли българската държава да осигури ефективни правни средства за защита пред съд за извършените от ответниците деликти срещу известен политик с Проевропейски и Е. разбирания, известен борец против мафията и корупцията в България, включително чл. 47, ал. 1 от Х. за основните права на ЕС задължава ли държавите членки да провеждат публичен и справедлив процес срещу деликвента от независим и безпристрастен съд и да присъждат справедливо обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени и неимуществени вреди, 17. правната норма на чл. 1 от Х. за основните права на ЕС задължава ли държавата член на ЕС, включително и България да съблюдава човешкото ненакърняване на човешкото достойнство на всеки гражданин на ЕС, включително и на известния борец против мафията и корупцията адв.Н.Н. и при неговото накърняване както в процесния случай длъжна ли е държавата членка на ЕС, включително и България да му окаже необходимата защита, включително и посредством осъдително решение по предявения деликтен иск, предявен за причинените му огромни и непоправими неимуществени вреди и неизпълнението на визираните задължения представлява ли нарушение на правото на ЕС, 18. неизпълнението на задълженията на националния съд на държавата членка на ЕС, включително и България, залегнало в чл. 1 от Х. за основните права на ЕС представлява ли нарушение на правото на ЕС, включително и основание за отмяна на неправомерното съдебно решение на националния съд.

В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Според задължителните указания на ВКС в т. 13 от т. решение № 3/22. 04. 2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС незаконна е мярката за неотклонение „задържане под стража”, когато не отговаря на изискванията по чл. 152 НПК, че държавата отговаря за вреди по чл. 2, т.1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното производство, че в тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Жалбоподателят сочи, че при грубо нарушение на посочените задължителни указания на ВКС, както и на правната норма на чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ и чл. 5, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи въззивният съд е приел предявения иск на осн. чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ като недопустим, като го обявил за преждевременно предявен, злоупотребявайки със собственото си неправомерно процесуално поведение. Сочи, че видно от задължителните указания, дадени в т. 13 от т. решение № 3/22. 04. 2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС съдът е длъжен да присъди обезщетение за незаконно задържане, включително като мярката за неотклонение „задържане под стража” е отменена, независимо от по-нататъшното развитие на досъдебното производство, 2. при грубо нарушение на задълженията на въззивния съд да установи обективната истина, залегнала в чл. 10 ГПК, чл. 7 ЗСВ, чл. 47 от Х. за основните права в ЕС и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи въззивният съдебен състав демонстративно не е събрал доказателствата, за които своевременно са предявени от ищцовата страна доказателствени искания във въззивната жалба и които ако са били приети ще доведат до коренно противоположни фактически и правни изводи. Според жалбоподателя въпреки многократните искания от ищеца да събере и приобщи като доказателства по делото преписка № 5002/2007 г. по описа на СРП въззивният съд не я е събрал и не я е приобщил като доказателство по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 168/02. 08. 2013 г. по гр. дело № 580/2012 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, 3. при грубо нарушение на закона въззивният съд не е провел производство по чл. 193-194 ГПК по установяване неистинността на съдържанието и на вписаните дати на неправомерно приобщен документ изх. № 401/30. 11. 2013 г., озаглавен обвинителен акт, а и не е изпълнил задълженията си по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК да ги изключи от доказателствените материали по делото, а напълно неправомерно ги е визирал и е мотивирал обжалваното „позорно решение” само и единствено на оспорените клевентически „пасквили” с невярно съдържание и с невярно вписани дати, решен в противоречие с практиката на ВКС решение № 168/02. 08. 2013 г. по гр. дело № 580/2012 г. на ВКС, IV г. о.,постановено по чл. 290 ГПК, 4. че съдебният състав игнорира основните доказателства по делото, а останалите изопачава и тълкува превратно с цел да обоснове неверен краен извод. Поддържа, че съобразно константната практика на ВКС частичното или цялостно игнориране, превратното тълкуване или изопачаване на доказателствата, както и липсата на цялостен анализ на тяхното съдържание винаги сочи на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда и влиза в разрез с правната норма на чл. 114, ал. 4 НПК отм. и винаги накърнява процесуалните права на страната/ в случая на ищеца/, която се ползва от визираните доказателства, а това несъмнено представлява отменително основание по смисъла на чл. 348, ал. 3,т. 1 НПК, поради извършени съществени нарушения на процесуалните правила, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 650/20. 12. 2001 г. по нохд № 619/2001 г. II н. о. на ВКС, решение № 612/21. 01. 2002 г. по нохд № 584/2001 г. на ВКС, II н. о., 5. въззивният съдебен състав грубо е нарушил и константната практика на ВКС по чл. 183 ГПК по повод обстоятелството, че по отношение на всяко копие от документи, което бъде оспорено от насрещната страна, представящата го страна следва да представи оригинала. Ако не представят оригиналите съдът е длъжен да изключи копията от доказателствата по делото по реда на чл. 183, пр. 2 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 374/21. 07. 1994 г. по гр. дело № 258/94 г. на 5-членен състав на ВС, решение № 367/09. 02. 1957 г. по гр. дело № 7548/1956 г. на ВС, решение № 915/05. 01. 2009 г. по гр. дело № 2119/2008 г. на ВКС, 6. Видно е, че всички твърдения на съдебния състав са напълно немотивирани и се състоят единствено от „голи декларации”, в които съдебния състав съвсем голословно и немотивирано твърди, че приема конкретни твърдени от него положения за установени или неустановени. Нарушена е императивната правна норма на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на РБ, чл. 188, ал. 1 и ал. 2 и чл. 189, ал. 2 ГПК отм., Съдебният състав не само, че не е мотивирал своите неверни незаконосъобразни, необосновани и неотговарящи на обективната истина твърдения, но и дори не е обсъдил доводите, които жалбоподателят е направил в исковата молба и в последното изявление на ищцовата страна както и в писмена защита не е обсъден нито един от общо 37 довода, които подробно са развити в писмената защита, решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела, 7. според жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване представлява обстоятелството, че както въззивният съд така и първоинстанционния съд са заседавали в незаконен състав. Сочи, че по отношение на съдиите от въззивния и от първоинстанционния съд са били налице нормативно установени пречки да участват в разглеждане на делото по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС и чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, които са били заинтересовани от изхода на делото и умишлено и демонстративно са манипулирали делото във вреда на ищеца. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела, 8. относно задължението на националния съд, произтичащи от 47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи да проведе справедлив процес, който очевидно не е спазено от въззивния съд, решаван противоречиво от съдилищата – определение на Пернишкия окръжен съд от съдебно заседание от 18. 01. 2010 г. по внчхд № 5/2010 г. 9. представлява ли както касационно-отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд неправомерно е извършил недопустим „отказ от правосъдие” и е обявил предявения иск по чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ за недопустим с неверния и неправомерен мотив, че уж наказателното производство било висящо, като груба е нарушил както императивната правна норма на чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ, така и чл. 5, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, които предоставят субективно право на пострадалия от неправомерно „лишаване от свобода /респ”задържане/, включително и под формата на „мярка за неотклонение” да предяви деликтен иск за присъждане на обезщетение за всички причинени вреди от отмененото „задържане”, независимо от по-нататъшното развитие на наказателното производство. 10. представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно не е събрал доказателствата, за чието събиране ищцовата страна своевременно е предявила доказателствени искания, както в исковата молба, така и във възизвната жалба и в последното заявление, но доказателствата демонстративно не са събрани от въззивния съд, а след това въззивният съд неправомерно обявил за недопустим предявения деликтен иск, като твърди в обжалваното решение неверните твърдения, които са напълно коренно противоположни на действителната фактическа обстановка, за чието доказване ищцовата страна своевременно е предявила доказателствени искания, но самият възивен съд не е събрал необходимите за доказването им доказателства/ в случая преписка № 5002/2007 г. по описа на Районна прокуратура [населено място]/. 11. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд е постановил недопустимо решение, като очевидно е извършил”отказ от правосъдие” и е обявил за недопустим предявения иск по чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ, като за мотиви на обжалвания отказ от правосъдие е обсъждал предпоставките за предявяване на съвсем друг иск, а именно иск по чл. 2, ал. 1,т. 3 ЗОДОВ, какъвто не е предявяван по настоящото дело, 12. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд въпреки своевременно предявените многократни искания на ищцовата страна с очевидната цел да манипулира по престъпен начин гражданското производство във вреда на ищеца не е събрал основните доказателства, а именно преписка № 5002/2007 г. по описа на СРП, а след това е извършил процесния „отказ от правосъдие” като неправомерно е прекратил съдебното производство, като в обжалваното решение е вписал абсолютно неверни твърдения, които са коренно различни от фактическата обстановка и обективната истина, които щяха да бъдат доказани ако въззивният съд беше изпълнил задълженията си и беше изискал и приобщил основното доказателство по делото – преписка № 5002/2007 г. на СРП, 13. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд е постановил недопустимо решение, което недопустимо е постановено без да проведе инцидентните установителни производства по чл. 193-194 ГПК за проверка неистинността и неавтентичността на конкретни документи, които са своевременно оспорени от ищцовата страна, като въззивният съд неправомерно и недопустимо е мотивирал обжалваното въззивно решение с недопустими „доказателства” –неавтентични копия имитиращи неавтентични документи с невярно съдържание и с невярно вписани дати, което императивната правна норма на чл. 194 ГПК задължава да бъдат изключени от доказателствените материали по делото, 14. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд неправомерно е игнорирал факта на извършени многобройни нарушения на граждански права на ищеца, залегнали в чл. 5, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, включително е и игнорирал обстоятелството, че всяко отделно нарушение на чл. 5, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, представлява основание да бъде уважен предявения иск по чл. 2, ал. 1,т. 1 ЗОДОВ, 15

. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд изцяло е игнорирал основният факт, че с определение от 30. 03. 2007 г. по вчнд № 323/2007 г. на Окръжен съд [населено място] практически е констатирал, установил и поправил „съдебна грешка”, която представлява основание за присъждане на обезщетение на ищеца най-малко по чл. 3 от Протокол № 7 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, вр. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ, като изцяло е отказал да приложи императивната правна норма на чл. 3 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС и да присъди обезщетение за огромните и непоправими неимуществени вреди, които ищецът е претърпял в следствие на констатирана „съдебна грешка”.16. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд невярно е извършил „отказ от правосъдие”, като е базирал неправомерния „отказ от правосъдие” на невярното твърдение, че имало висящо наказателно производство, което не отговаря на истината и което твърдение щеше да бъде опровергано по несъмнен и категоричен начин, ако въззивният съд беше изпълнил законоустановените си задължения и беше изискал и приобщил като доказателства по делото преписка № 5002/2007 г. на СРП, за чието приобщаване като доказателство по делото неколкократно са предявявани искания от ищеца, 17. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд невярно е извършил демонстративен „отказ от правосъдие” като е базирал неправомерния „отказ от правосъдие” на невярното твърдение, че имало висящо наказателно производство”, което не отговаря на истината, при положение, че е представено и приобщено като писмено доказателство по делото определение от 11. 02. 2011 г. по чнд № 2287/2011 г. на СРС, с което твърдяното наказателно производство/каквото реално няма образувано/ е прекратено и в него съдебния състав ясно е заявил, че абсурдните твърдения написани в обвинителния акт дори не съставляват деяния, които да са съставомерни по смисъла на НК, 18. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд невярно е извършил демонстративен „отказ от правосъдие” като е базирал неправомерния „отказ от правосъдие” на невярното твърдение, че има висящо наказателно производство, което не отговаря на истината въпреки, че дори от неправомерно приложените като доказателства по делото – приложения обвинителен акт е видно, че законоустановената в чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1,т. 3 НПК абсолютна давност за твърдените деяния отдавна е изтекла, поради което дори по смисъла на закона не е допустимо да се твърди за висящо наказателно производство при изтекла абсолютна давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 НПК, 19. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд не е изпълнил задълженията си съобразно императивната правна норма на чл. 235, ал. 3 ГПК да констатира, че абсолютната давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 НК е изтекла, а не е законово допустимо след изтичането й да се провежда наказателно производство, а въпреки това е извършил недопустим „отказ от правосъдие” с невярно и неправомерно твърдение за висящо наказателно производство, 20. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че в нарушение на основния принцип на правото въззивния съд черпи права за ответниците-деликветни от собственото си противоправно поведение. 21. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд не е обсъдил по реда на чл. 236, ал. 3 ГПК основния довод във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е постановено от незаконен състав и реално неправомерно е потвърдено от въззивния съд съдебно решение, което е написано от съдия, който не представлява „независим и безпристрастен съд” и за когото са налице нормативно установени забрани да участва под каквато и да било форма в настоящото съдебно производство, нормативно установени в чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, чл. 7 ЗСВ и чл. 22, ал. 1,т. 6 от ГПК. 22. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд при грубо нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК не е обсъдил основните доводи за извършени от първоинстанционния съд груби нарушения на императивните правни норми на правото на Европейския съюз и на международното право, като неправомерно е потвърдено неправомерното първоинстанционно решение при грубо нарушение на правото на ЕС и международното право, 23. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд неправомерно е потвърдил неправомерно съдебно решение на първоинстанционния съд, за който е налице нормативно установена забрана да участва в настоящото дело, тъй като не представлява независим и безпристрастен съд по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, както и факта, че въззивния съд не се е произнесъл по така предявените искания във въззивната жалба, 24. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивното решение не е мотивирано и въззивният съд се позовава единствено на голословни декларации без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, 25. длъжен ли е българският съд съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в Европейския съюз и провеждането на „публичен” и „спроведлив” процес от независим и безпристрастен съд за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от деликвентите и неизпълняването им от въззивния състав представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване, 26. правните норми на правото на Европейския съюз и в частност правната норма на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС в съответствие с принципа на примат на правото на ЕС дерогират ли правните норми на Българското национално право, които им противоречат и неспазването на принципа на примат на правото на ЕС над националното право представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване, 27. правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и по чл. 3 от Протокол № 7 на ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и неспазването им от въззивния съд представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване, 28. представлява ли както касационно отменително основание така и основание за допускане на касационно обжалване поведението на въззивния съд, с което при грубо нарушение на правото на ЕС в лицето на чл. 47, ал. 1 от Х. за основните права на ЕС демонстративно не само, че не е осигурил на ищеца ефикасни средства за защита пред съд, но и грубо е погазил правото му на защита. Според жалбоподателя въпросите по п. п. от 1-ви до 8-ми са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата, а въпросите по п. п. от 9-ти до 28-ми от изложението са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Към изложението са приложени решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., решение на състав на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, т. решение № 3/2005 по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

Ответника по касационната жалба Районен съд [населено място] не е изразил становище по жалбата.

Прокуратура на РБългария не е изразил становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство по гр. дело № 3665/2009 г. на Софийски градски съд е с предмет предявен от жалбоподателя Н. М. Н. против Районен съд [населено място] иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 /преди т. 2/ ЗОДОВ. Посочил е, че твърденията в исковата молба и уточняваща молба от 17. 03. 2010 г. са, че на 15. 01. 2007 г. ищецът бил задържан по повод образуваното срещу него следствено дело № 6/2001 г. на О. [населено място]. Според твърденията в исковата молба с определение от 18. 01. 2007 г. по ЧНД № 47/2007 г. на РС [населено място] по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С определение от 9. 02. 2007 г. по ВНЧД № 148/2007 г. на окръжен съд [населено място] определението на районен съд [населено място] било потвърдено. С определение № 155 от 30. 03. 2007 г. по ВЧНД № 323/2007 г. на Окръжен съд [населено място] взетата по отношение на ищеца по сл. дело № 6/04 г. на О. [населено място] мярка за неотклонение „задържане под стража“ била заменена с „парична гаранция в размер на 10000 лв.“ Ищецът бил освободен на 03. 04. 2007 г. Съдът е посочил, че твърденията на ищеца са, че задържането му в периода 15. 01. 2007 г. – 03. 04. 2007 г. е незаконно поради обстоятелството, че първоначално взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била изменена в по-лека, че незаконното задържане на ищеца му е причинило значителни неимуществени вреди – фактическото му задържане било осъществено публично, в съдебна зала, в която ищецът участвал като пълномощник на страна по наказателно дело от частен характер, че бил сринат авторитетът му като адвокат и уважаван юрист, опозорено името му на общественик, накърнено чувството му за чест и достойнство. Съдът е приел, че твърденията в исковата молба са, че това попречило на професионалното развитие на ищеца – провалило успешното му участие в проведения конкурс за длъжност „прокурор във В.“, повлияло негативно на адвокатската му практика, както и на участието му в политическия живот, че се чувствал унизен, злепоставен, изгубил работоспособността си и възможността да се концентрира в изпълнение на адвокатските си задължения, получил непоправими психически травми, че било влошено необратимо и здравословното му състояние и по-конкретно – увредено зрението му и изключително занижен имунитетът му. Посочил е, че искането е за присъждане на сумата 900000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му задържане в периода 15. 01. 2007 г. – 03. 04. 207 г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 18. 01. 2007 г. до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е преценил първоинстанционното решение за валидно, но недопустимо.

Прието е, че разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение, което впоследствие е отменено. Според въззивния съд имат се предвид хипотезите, при които актът, постановяващ задържането под стража, е отменен като незаконен, че в този случай държавата отговаря независимо от развитието на наказателното производство /досъдебно и съдебно/. Приел е, че обезщетението се определя самостоятелно и независимо от това дали наказателното производство ще приключи с осъдителна, оправдателна присъда или с прекратяване, че отмяната на задържането сочи на незаконност на същото и поражда отговорност за съответния правозащитен орган дори при приключване на наказателното производство с осъдителна присъда. Извел е извода, че е допустимо предявяване на искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и преди завършване на наказателното производство.

Съдът е приел, че в случаите, при които взетата от съда мярка за неотклонение „задържане под стража“ е потвърдена от по-горния съд като законосъобразна по реда на инстанционния контрол - чл. 64, ал. 6 НПК и впоследствие е изменена в по-лека по реда на чл. 65 НПК законността на задържането е възможно да се прецени след приключване на наказателното производство, а обезщетение за вреди от задържането може да се претендират с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 /преди т. 2/ ЗОДОВ. Според съда в тези случаи задържането, макар и да не е било отменено, може да се яви незаконно ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено на посочените в закона основания. Приел е, че в този случай обезщетението за неимуществени вреди от незаконното повдигане и поддържане на обвинение ще обхване и неимуществените вреди от незаконно задържане под стража. Приел е също, че в тези хипотези предявяването на иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното задържане ще бъде допустимо след завършване на наказателното производство, тъй като основателността на претенцията зависи от акта, слагащ край на наказателното производство. Съдът е приел, че до момента, в който наказателният процес е висящ, гражданският съд не може да разглежда законността на задържането, а предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане ще се яви преждевременно предявен. Посочил е, че ако се приеме противното би означавало отхвърляне на всички искове за вреди от задържане по влязла в сила като необжалвана или потвърдена мярка за неотклонение, предявени преди приключване на наказателното производство, тъй като няма отмяна на мярката като незаконна и лишаване по този начин на лицето от право на обезщетение за незаконно задържане в случай, че наказателното производство приключи с прекратяване или с оправдаването му.

Съдът е приел, че производството по делото е с предмет предявен от жалбоподателя Н. М. Н. против Райнонен съд [населено място] иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от задържането на ищеца, в периода 15. 01. 2007 г. – 03. 04. 2007 г., по сл. дело № 6/2001 г. на О. [населено място] на основание мярка за неотклонение „задържане под стража“, взета с определение от 18. 01. 2007 г. по ЧНД № 47/2007 г. на Районен съд [населено място], потвърдено с определение от 09. 02. 2007 г. по ВНЧД № 148/2007 г. на Окръжен съд [населено място] по реда на обжалването - чл. 64, ал. 4 и 5 НПК. Прието е, че изменението на мярката в „парична гаранция“ е извършено впоследствие, по реда на чл. 65 НПК, с определение № 155 от 30. 03. 2007 г. по ВЧНД № 323/2007 г. на Окръжен съд [населено място]. Според въззивния съд потвърждаването на задържането не изключва възможността същото да се окаже незаконно - при оправдаване на лицето или прекратяване на наказателното производство, че законността на задържането би могло да се прецени след приключване на наказателното производство, когато и би се породило правото на иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от задържането. Прието е, че наказателното производство, по което е бил задържан ищецът, не е приключило, по който въпрос няма спор между страните, че това е установено и от доказателствата по делото - писмо изх. № 234/10. 08. 2011 г. на СРП, писмо изх. № ПД 404/09 от 30. 11. 2012 г. и изпратеният от СРП обвинителен акт по сл. д. № 22/2008 г. на ССлС, СИО, пр. пр. № Н. 234/2009 по описа на СРП. Въззивният съд е приел, че това води до невъзможност към настоящия момент да се прецени законността на задържането на ищеца по мярка за неотклонение в периода 15. 01. 2007 г. – 03. 04. 2007 г., а искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се явява преждевременно предявен и е недопустим. С оглед на това е направил извода, че обжалваното решение, като постановено по недопустим иск, следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено.

По правните въпроси:

Съдът преценява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за допустимостта на постановеното решение.

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без това да е въведено от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай не съществува вероятност въззивното решение на Софийски апелативен съд да е недопустимо. Въззивният съд е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК относно изложените фактически твърдения и заявено искане, съответно с обжалваното въззивно решение се е произнесъл по тях, като е посочил правната квалификация на предявения иск.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.

С т. решение № 3/22. 04. 2004 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение задържане под стража, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно. Според мотивите на тълкувателното решение незаконна е мярката за неотклонение задържане под стража, когато не отговаря на изискванията по чл. 152а, ал. 7 НПК отм. във вр. с чл. 152 НПК отм., Прието е, че държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДВПГ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство, че в тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Прието е също, че ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ, че в тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай.

Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с тази практика на ВКС. Решаващите правни изводи на въззивния съд са, че в хипотеза като настоящата, когато мярката за неотклонение”задържане под стража” е потвърдена от по-горния съд като законосъобразна по реда на инстанционния контрол – чл. 64, ал. 6 НПК и впоследствие е изменена в по-лека по реда на чл. 65 НПК законността на задържането е възможно да се прецени след приключване на наказателното производство, че обезщетение за вреди от задържането може да се претендират с иск по чл. 2, ал. 1,т. 3 – предишна редакция т. 2 ЗОДОВ, тъй като в тези случаи задържането, макар и да не е било отменено може да бъде незаконосъобразно ако лицето е оправдано или наказателното производство е прекратено на посочените в закона основания. Изводът на съда е, че в тези случаи обезщетението за неимуществени вреди от незаконното повдигане и поддържане на обвинение ще обхване и неимуществените вреди от незаконно задържане под стража, че предявяването на иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за същите случаи ще бъде допустимо след завършване на наказателното производство. С оглед на конкретната хипотеза, в която се е произнесъл въззивния съд решаващите правни изводи не са постановени в противоречие с посочената практика на ВКС, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по този правен въпрос. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК, тъй като въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи със задължителната практика на ВКС – цитираното търкувателно решение.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 и т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите по пунктове от 2-ри до 17-ти включително и по пункт 21, 22, 23 и 24 от изложението. Всеки от тези въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение и са касационни основания за отмяна по чл. 281, т.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според същата практика материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В случая всеки от посочените по-горе въпроси са относими към правилността на обжалваното въззивно решение и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на посоченото тълкуване. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1,т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите по п. 18, п. 19, п. 20, п. 25, п. 26, п. 27 и п. 28 от изложението. Всеки от тях не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Както вече се отбеляза за да е правен въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК същият следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по настоящото дело. Нито един от цитираните въпроси по п. 18, п. 19, п. 20, п. 25, п. 26, п. 27 и п. 28 не е разрешен от въззивния съд с обжалваното решение, не е включен в предмета на спора и не е обусловил решаващите му правни изводи. С оглед на това съдът преценява, че тези въпроси не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъждат допълнителните предпоставки в чл. 280, ал. 1,т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Н. М. Н..

Без уважение следва да се остави искането на жалбоподателя за отправяне на запитване до Съда на Европейските общности по поставените въпроси относно тълкуване разпоредбата на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. на основните права на Европейския съюз. В случая съдът преценява, че не са налице предпоставките по чл. 628 ГПК по посочените от жалбоподателя въпроси за тълкуване разпоредбите на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. на основните права на ЕС, тъй като тълкуването им не е от значение за правилното решаване на делото. За решаване на конкретния спор не се налага прилагане, а съответно и тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или тълкуване на валидността на акт на органите на ЕС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 818/28. 04. 2014 г., постановено по гр. дело № 2277/2011 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7897/26. 06. 2014 г., подадена от ищеца Н. М. Н., чрез адв. Н. М., съдебен адрес [населено място], [улица].

Оставя без уважение искането на Н. М. Н., чрез адв. Н. М. за отправяне на запитване до Съда на Европейските общности по настоящото дело.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: