7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1951

гр. София, 16.04.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3525 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Устои“ АД срещу решение № 230/12.01.2024 г. по в. гр. д. № 4227/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 2225 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 5820/2021 г. на Софийски районен съд, с което са уважени предявените от Н. В. Д. искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение, извършено със заповед № 98/22.07.2021 г., на основание чл. 328, ал. 2 вр. с чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода: 22.07.2021 г. - 22.01.2022 г., в размер на 16 033.50 лв..

Касаторът твърди в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че твърдението на ищеца, че липсва утвърден бизнес план е въведено от него едва в писмената защита, депозирана пред първата инстанция, поради което същото е преклудирано, и затова не е следвало да бъде разгледано, още по-малко да обоснове незаконност на процесното уволнение. Твърди, че във въззивното решение изобщо няма произнасяне по направеното във въззивната жалба оплакване в този смисъл. Счита, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел, че представеният към въззивната жалба бизнес план не следва да бъде приеман като доказателство по делото, въпреки направеното оплакване във въззивната жалба досежно доклада по делото и непълните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, дадени на ответника, вкл. досежно отсъствието на бизнес план. Счита, че в тази хипотеза въззивният съд е дължал даване на нови указания към въззивника-ответник за установяването на този факт, останал недоказан по делото. Поддържа също, че в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че наличието на бизнес - план е част от същностното съдържание на договора за възлагане на управление и елемент от законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Може ли съдът да признае незаконността на уволнението на основание, което не се претендира от ищеца в исковата молба (а в хода по същество или в писмена защита)?“, по който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 665/01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. на IV г. о., решение № 555/09.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. на IV г. о. и др.; 2. „За да се приеме, че е започнало изпълнението по договора за управление и 9-месечният срок по чл. 328, ал. 2 КТ е започнал да тече, необходимо условие ли е това изпълнение да е по конкретна бизнес-програма или бизнес-план?“, по който навежда противоречие на обжалваното решение с решение №4 от 07.04.2022 г. по гр. д. № 2285/2021 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 351 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 2188/2013 г. на IV г. о. на ВКС, и решение № 646 от 28.04.2010 г. по т. д. № 431/2009 г. на I т. о. на ВКС; 3. „Преклудира ли се възможността на страните да сочат нови обстоятелства и да искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 ГПК и чл. 266, ал.2 ГПК, ако докладът няма изискуемото по чл. 375, ал. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание?“, по който поддържа, че приетото в атакуваното решение е в противоречие с решение № 60095 от 07.02.2022 г. по т. д. №1728/2020 г. на I т. о. на ВКС, и 4. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване?“, по който релевира разрешаването му в противоречие с решение № 105 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 1168/2023г. на III г. о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, обосновавайки я със съществено процесуално нарушение, допуснато от решаващия съд в наведения в горепосочения във въпроси трети и четвърти контекст.

В законния срок, ответната страна по касационната жалба – ищцата Н. В. Д., подава писмен отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ), т. е. тя е допустима.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че страните се били обвързани от трудов договор № 286/2018 от 03.05.2018 г., по силата на който ищцата е заемала длъжността представител бизнес услуги, а с допълнително споразумение към същия от 30.07.2018 г. служителката е приела да изпълнява длъжността супервайзър, съставляваща ръководна длъжност според утвърдената длъжностна характеристика. Намерил е за установено, че е сключен договор за управление от 02.06.2021 г. между работодателя, в качеството му на възложител, и К. Е. П., в качеството му на изпълнител, по силата на който, последният е приел срещу получаване на възнаграждение да упражнява правата и изпълнява задълженията на изпълнителен член на Съвета на директорите на дружеството. Със заповед № 98/22.07.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 вр. с чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, считано от 22.07.2021 г. (заповедта е връчена при отказ на ищцата на 22.07.2021 г., удостоверен с подписите на двама свидетели). За спорен в процеса е приел въпроса дали по процесното правоотношение е налице сключен договор за управление, съдържащ конкретни бизнес цели и задачи, поставени за изпълнение пред изпълнителния директор на дружеството. По този въпрос, решаващият съд е посочил, че от съдържанието на договора за възлагане на управлението от 02.06.2021 г. не се установява същият да съдържа бизнес задачи и/или бизнес програма, ведно с конкретика относно тяхното постигане. Намерил е, че в основанието за уволнение, визирано в чл. 328, ал. 2 КТ, се включва изискването да е сключен нов договор за възлагане на управлението на предприятие, чието съдържанието се определя свободно от страните, които са ограничени само от императивните разпоредби на закона. Посочил е, че право да приложи специфичното по цел уволнително основание на чл. 328, ал. 2 КТ има управителят, с когото е сключен договора за възлагане на управлението, и че е достатъчно да се установи, че е налице сключен нов договор за управлението, по силата на който управителят е поел задължение да постигне на свой риск в уговорен срок определен стопански резултат. Съобразявайки константната съдебна практика по въпроса е подчертал, че бизнес задачата с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена и с други актове и документи, стоящи извън самия договор за управление, стига да е налице връзка между тях. Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай бизнес задачите и икономическите цели са очертани в бизнес план, който според твърдения, изложени за първи път във въззивната жалба, е подписан на 22.07.2021 г.. В същия са очертани финансовите параметри, очакваните приходи от продажби, заложен е ръст на оборота, запазване на работните места, подобряване качеството на обслужване на клиентите, провеждане на обучения. С оглед на този бизнес план, на управителя е била предоставена възможност да сформира управленски екип, с работодателските правомощия по чл. 328, ал. 2 КТ. СГС е счел, че ответникът – работодател е имал възможността да представи приложения към въззивната жалба бизнес план в преклузивния срок по чл. 147 ГПК, а именно до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Доколкото това не е сторено и не е налице някоя от хипотезите на чл. 266, ал. 2 ГПК, е заключил, че същият не следва да бъде приобщаван към доказателствения материал по делото, поради настъпила за това преклузия. Приемайки, че процесният договор за управление на работодателското предприятие е без бизнес план с конкретни икономически показатели, при осъществени всички останали елементи от фактическия състав на правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ (нов договор за управление на ответното дружество, започнал да се изпълнява преди по-малко от 9 месеца от уволнението на ищцата, заемала ръководна длъжност), въззивният съд е намерил за недоказана от носещия доказателствената тежест ответник законност на процесното уволнение. При този решаващ правен аргумент предявените искове са отхвърлени като неоснователни.

Относно възражението на жалбоподателя, че първата инстанция не е изпълнила задължението си за разпределение на доказателствената тежест относно правнорелеватните факти и за даване на указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК относно онези от тях, за които страните не сочат доказателства, а именно, че не е дала указания до ответника, че следва да установи и наличието на конкретна бизнес задача/план към изпълнението на която е целенасочен процесният договор за управление, СГС е намерил същото за неоснователно. Посочил е, че доказателствената тежест за ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички законоустановени предпоставки за възникване на субективното му потестативно право едностранно да преустанови трудовоправната връзка с конкретен работник или служител на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 КТ. Същото е счел, че обхваща и обстоятелството, че договорът за управление, въз основа на който управителят е оправомощен да прекрати трудовото правоотношение с ищцата, съответства на всички законни изисквания, включително досежно неговото съдържание, което следва да съдържа конкретна бизнес задача или бизнес план, макар обективирани извън самия договор за управление. Установил е, че първата инстанция е дала указания в гореизложения смисъл с определението си по чл. 140 ГПК - № 25020 от 27.09.2022 г., тъй като е посочила, че „ответникът следва да докаже, че е възложил управлението чрез сключване на договор за възлагане на управлението“. Счел е, че законосъобразното възлагане предполага не само да е спазена процедурата по сключването му, но и да са спазени изискванията за форма и съдържание за същия. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 2 ГПК са пълни и че няма нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, т. е. че не е допуснато релевираното нарушение на съдопроизводствените правила.

По основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:

Първият и вторият поставени въпроси не осъществяват изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те съставляват оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт, по които касационният съд има компетентност да се произнесе в производството по чл. 290 ГПК – след допускане на касационното обжалване, по съществото на спора.

Трети и четвърти въпроси на касатора имат сходно съдържание и могат да бъдат обобщени и преформулирани съобразно правомощията на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в следния правен въпрос: Преклудира ли се възможността на страна по трудов спор да сочи нови доказателства с въззивната си жалба, ако докладът на първоинстанционния съд е непълен и/или не съответства по съдържание на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, вкл. досежно указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК относно правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд не е извел като нуждаещ се от доказване в доклада по делото, но е основал решаващия си извод по съществото на спора на неговото неосъществяване?. Този правен въпрос съставлява общо основание за допускане на касационния контрол и е свързан с наведените от касатора оплаквания, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по делото няма изискуемото според чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдържание, в резултат на което на него не са му дадени указания за доказване на правнорелевантния факт - наличие на бизнес план, свързан с процесния договор за управление. Въпреки непълнотата на доклада на първоинстанционния съд и липсата на указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в този смисъл, въззивният съд е уважил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с единствения решаващ мотив за незаконност на процесното уволнение – отсъствието на такъв стопански план. По същия начин е процедирал и въззивния съд в атакуваното решение, като при наведени оплаквания за допуснати процесуални нарушения в този смисъл във въззивната жалба и направено със същата доказателствено искане за приемане на такъв бизнес план, е приел за неосъществена хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК и е отказал приемането на соченото писмено доказателство. Поради това, касаторът поддържа, че за него не е преклудирана възможността да представи горепосоченото доказателство във въззивното производство. Осъществено е и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото в атакуваното решение правно разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в сочените от жалбоподателя решение № 60095 от 7.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1728/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 105 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 1168/2023г. на ВКС, III г. о.. Според последната, докладът по делото е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК представляват извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по горепосочения процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито в случая не са налице. Изведените от касатора оплаквания във връзка с очертания предмет на доказване не могат да обосноват соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 230 от 12.01.2024 г. по в. гр. д. № 4227/2023 г. на Софийски градски съд.

УКАЗВА на касатора „Устои“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 191.59 лв., както и че при неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: