Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 106 794/02. 10. 2020 година, подадена от И. И. К., против част от решение № 63/18. 08. 2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 94/2020 година.

С касационната жалба въззивното решение се обжалва в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 416/07. 11. 2019 година на Окръжен съд Бургас, І-ви състав, постановено по т. д. № 265/2018 година И. И. К. е осъден, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ, да заплати солидарно с П. И. К. на „Ю. Б“ АД [населено място] сумата от 261 631. 50 швейцарски франка, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № HL 39394/05. 08. 2008 година, дължима се за периода от 12. 08. 2013 година до 01. 08. 2018 година и сумата от 1748. 70 швейцарски франка, представляваща дължими се за периода от 10. 08. 2015 година до 01. 08. 2018 година и незаплатени банкови такси за управление на кредита по договор за потребителски кредит № HL. ..../05. 08. 2008 година.

В подадената от И. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд Бургас в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като освен това е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от „Ю. Б“ АД [населено място] против И. И. К. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ, да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационните жалби „Ю. Б“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 101 197/11. 02. 2021 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 63/18. 08. 2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 94/2020 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

И.И К. е бил уведомен за обжалваното решение на 03. 09. 2020 година, а подадената от него касационна жалба е вх. № 106 794/02. 10. 2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Бургас е приел фактическата обстановка по делото не била спорна между страните. Те били страни по договор за потребителски кредит HL 39394/05. 08. 2008 година с предмет-предоставяне на банков кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 150 000. 00 €, превалутирани в 248 311. 00 швейцарски франка по курса на банката „купува“ за швейцарския франк към еврото в датата на усвояването на заема-14. 08. 2008 година На 02. 10. 2008 година вземането на банката било цедирано на „Б. Р. С“ АД [населено място]. С подписаните между него и длъжниците И. И. К. и П. И. К. седем допълнителни–от 24. 03. 2009 година, от 31. 05. 2010 година, от 01. 07. 2011 година, от 18. 04. 2011 година, от 30. 11. 2011 година, от 22. 05. 2012 година и от 30. 05. 2012 година, били предоговорени условията за връщане на кредита. С договор за цесия от 12. 06. 2017 година вземанията по първоначалния договор както и по допълнителните седем броя споразумения били прехвърлени обратно на „„Ю. Б“ АД [населено място]. Усвоената по договора за кредит главница била в размер на 248 311. 00 швейцарски франка, при курс „купува“ за швейцарски франк. към еврото в размер на 1. 655403 от дата 14. 08. 08 година. С допълнителните споразумения, подписани между „Б. Р. С“ АД [населено място] и кредитополучателите, било извършено предоговаряне-промяна в размера на дължимата главница, като към усвоената такава в швейцарски франка към датата на последното плащане по кредита (10. 10. 12 година) била капитализирана и начислената неплатена лихва-възнаградителна (редовна и просрочена) и неплатените такси, в общ размер на 24 603. 75 швейцарски франка, съгласно записванията на банката към датата на подаването на исковата молба-06. 08. 18 година. Към същата дата банката била записала счетоводно вземането си към К. и К. за просрочени такси в размер на 3499. 94 швейцарски франка и за просрочени застраховки по обезпечения от 1090. 77 швейцарски франка. Записани били също и вземания за лихви, но те не били предмет на настоящото производство. След приспадане на извършените от длъжниците плащания по горните главници и с оглед заявените в исковата молба периоди, за които се претендирали вземанията, вписванията касаели просрочена главница, възлизаща на 263 290. 34 швейцарски франка за исковия период-12. 08. 2013 година-01. 08. 2018 година, 2667. 14 швейцарски франка просрочени банкови такси за исков период 10. 08. 2015 година-01. 08. 2018 година и просрочени застрахователни вноски към завеждането на иска ( същите и за исковия период от 27. 08. 2015 година-01. 08. 2018 година)-от 164,.63 швейцарски франка. Видно от договора за кредит, възнаградителната лихва за кредита се формирала като сбор от базовия лихвен процент на „Ю. Б“ АД [населено място] за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период (5%) плюс договорна надбавка от 1. 5 пункта, т. е. бил 6, 5 %. Дължимата лихва се начислявала от датата на усвояване на кредита (14. 08. 2008 година), установена с приложение № 1 към договора. Уговорената в договора за кредит (чл. 4, т. 1) такса за управление на кредита от 1. 5 % върху размера на разрешения кредит, начислена еднократно, платима при усвояването на кредита, не била предмет на делото, както и уговорената в чл. 4, т. 3 от договора административна такса от 40. 00 лева-еднократно дължима при подаването на документите за кредит. Предмет на делото била уговорената в полза на банката (чл. 4, т. 2 от договора за кредит) комисионна от 0. 04 % върху размера на непогасената главница, платима ежемесечно на датата на падежа на вноската, претендирана от кредитодателя и наречена от вещото лице в заключението пред първа инстанция „такса управление“ на кредита. Според констатациите на експерта по главното заключение тази такса възлизала на общо 9785. 07 швейцарски франка за периода от 14. 12. 2008 година до 10. 05. 2017 година Дължимите и неплатени от кредитополучателите банкови такси за управление на кредита (комисионните) само за исковия период (10. 08. 2015 година-01. 08. 2018 година), възлизат според допълнителното заключение на вещото лице, изслушано пред Апелативен съд Бургас, на 1748. 70 швейцарски франка. Последните били начислявани от банката само за времето от 10. 08. 2015 година до 10. 05. 2017 година В посочената сума не били включени начислените от банката такси за „администриране на просрочен кредит“. Срокът на договора бил 240 месеца, считано от усвояването на кредита, т. е. от 14. 08. 2008 година до 14. 08. 2028 година, през който заемът се връщал на месечни вноски, според приложен по делото, подписан от страните по кредита погасителен план. Видно от данните по делото, към споразуменията, сключени с цесионера също били приложени подписани от страните погасителни планове с вноски, изрично посочени като общ ежемесечен размер и разбити по пера-главница и лихви. С нотариални покани от 03. 05. 2018 година И. И. К. бил уведомен както за извършените две цесии на дълга, така и за това, че банката упражнява правото си да обяви за предсрочно изискуемо вземането си по кредита, поради неплащането на 195 101. 71 швейцарски франка към 06. 03. 2018 година. Другият солидарно задължен длъжник П. И. К. бил уведомен за горните обстоятелства с нотариални покани на 18. 07. 2018 година, по реда на чл. 47 от ГПК. Съгласно допълнителното заключение на вещото лице изслушано пред Апелативен съд Бургас, главницата, падежирала към 03. 05. 2018 година (датата на уведомяването на първия длъжник за обявена предсрочна изискуемост на кредита), изчислена според първоначалния договор за кредит, възлизала на 81 445. 41 швейцарски франка., от които били погасени 11 228. 96 швейцарски франка. Останала била непогасена изискуема главница от 70 216. 45 швейцарски франка, но предмет на делото била частта дължима за периода от 12. 08. 2013 година до 01. 08. 2018 година. За този период тя възлизала на 49 908. 50 швейцарски франка. Изчислена към 03. 05. 2018 година падежиралата неплатена главница била в размер на 47 050. 62 швейцарски франка., а остатъкът от нея до края на договора, ако предсрочната изискуемост се приемела за настъпила на 03. 05. 2018г., възлизал на 166 865. 59 швейцарски франка. Целият размер на дълга на кредитополучателите за главница до края на договора, ако бил изчислен на база първоначално предвидените в договора условия, бил 213 916. 21 швейцарски франка. При приложение на договора с измененията му според сключените допълнителни споразумения, но без капитализиране на лихвите, просрочената главница в исковия период (от 12. 08. 2013 година до 01. 08. 2018 година), била 51 893. 98 швейцарски франка.. Но ако твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита се считала настъпила на 03. 05. 2018 година, при съобразяване на всички изменения на първоначалните условия по кредитния договор, неплатената главница с настъпил падеж в периода от 12. 08. 2013г. до 03. 05. 2018 година, възлизала на 48 709. 46 швейцарски франка, а редовната главница след 04. 05. 2018г. до края на договора, била 214 580. 88 швейцарски франка. Цялата главница в този случай възлизала на 263 290. 34 швейцарски франка. Последното плащане по процесния кредит било извършено на 10. 10. 2012 година. Изслушаното в последното по делото съдебно заседание пред Апелативен съд Бургас, вещото лице посочвало, че разполага с данни за начисляване на застрахователни такси за периода от 22. 10. 2012 година до 02. 08. 2018 година, с посочен номер на застрахователна полица и застраховано лице, но банката била удържала от сметката на кредитополучателя само две суми в общ размер от 132. 00 швейцарски франка за имуществена застраховка, на дата 13. 11. 2012 година, която била извън исковия по делото период (27. 08. 2015 година-01. 08. 2018 година). След 13. 11. 2012 година вещото лице не било установило данни за заплатени от банката застрахователни вноски.

Апелативен съд Бургас не споделял доводите в насока, че банката няма право да обяви кредита по сключения между страните договор от 05. 08. 2008 година за предсрочно изискуем. Предвид задължителното за съдилищата тълкуване на „предсрочна изискуемост“ по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, дадено в т. 18 от ТР № 4/18. 06. 2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК, на ВКС обявяването й се осъществявало с отправяне на изявление на кредитора до длъжника, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, а действието й настъпвало от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора в горния смисъл, ако към този момент са били налице обективните факти, предпоставящи възникването на това потестативно право на кредитора. Предсрочната изискуемост на кредита настъпвала, ако са били кумулативно налице следните условия: страните са били уговорили в полза на кредитора-банка потестативното право да обяви кредит за предсрочно изискуем, поради необслужването му съобразно договора; настъпило е било предпоставящото упражняването на правото неизпълнение; банката упражнявала признатото й право, като уведомява за това длъжника. Този начин на упражняване на потестативното право за обявяване на кредит за предсрочно изискуем бил приложим както за случаите, в които се води производство по чл. 422 от ГПК, така и когато кредиторът завеждал срещу длъжника си осъдителен иск по реда на общия исков процес. В случая предпоставките за обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем били доказани. На първо място-възможността банката да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем, ако кредитополучателят не погасял която и да е анюитетна вноска или при неизпълнение на което и да е негово задължение по сключения договор, била изрично уговорена в чл. 18, ал. 1 от договора. Предвид посочената задължителна за приложение съдебна практика, другата уговорка на страните (чл. 18, ал. 2 от кредитния договор), за автоматично настъпваща предсрочна изискуемост на кредита при неиздължаване на три последователни месечни вноски изцяло или частично, считано от датата на падежа на последната вноска, не намирала приложение. Неоснователно било според възсивия съд възражението, че банката била загубила правото си да обяви предсрочната изискуемост на кредита, след двете последователни цесии на вземането по договора. Съставът на Апелативен съд Бургас споделял практиката, че макара длъжникът да не бил страна по договора за прехвърляне на вземането, действието на цесията спрямо него имало за последица правото на цесионера да иска изпълнение от длъжника и създавало съответно задължение длъжникът да престира на цесионера, тъй като след съобщаването на цесията по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, старият кредитор се считал за заменен с новия кредитор. Така се постигал резултат, аналогичен на активната субективна новация, но без длъжникът да е страна по договора между цедента и цесионера. По казуса първоначално банката била цедирала вземането си, произтичащо от кредитния договор с И. И. К. и П. И. К. на „Б. Р. С“ АД [населено място], ведно с всички обезпечения, привилегии и принадлежности, но с това договорът не бил преустановил действието си, защото не били настъпили предвидените в него или закона(чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД) предпоставки за това. Като последица от условията на тази цесия, приобретателят на вземането по кредитите бил придобил всички права за предоговаряне на условията по тях, включително с възможността да променя първоначалните уговорки за срок, размер на лихви, разсрочване на вземането и други. Въззивният съд не споделял възражението, че цесионерът „Б. Р. С“ АД [населено място] не разполагал с горепосочените възможности, защото не бил кредитна институция. Действително той не бил такава по смисъла на ЗКИ, но и в случая не извършвал кредитиране с привлечени парични средства, за каквато дейност законът изисквал специален режим. Цесията касаела само събирането на вземането по вече раздадени от банката в качеството й на кредитна институция заеми. След извършването на втората цесия, връщаща вземането обратно на банката, тя вече имала основание да упражни уговореното в нейна полза потестативно право, като изиска връщането на остатъка от дадената в заем сума наведнъж и лиши длъжника от предимството на предварително уговорения в негова полза срок. На следващо място данните по делото сочели, че обслужването на кредита от заемателите било изцяло преустановено от 10. 10. 2012 година. Освен това страните не спорели, че волеизявлението на банката за упражняването на потестативното й право да обяви кредита за предсрочно изискуем било достигнало до кредитополучателите., като първото редовно уведомяване било станало на 03. 05. 2018 година В обобщение въззивният съд приемал, че предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита били налице, че тя била редовно обявена от банката на длъжниците и била настъпила на 03. 05. 2018 година.

Въззивният съд следвало да прецени колко от претендираните по делото вноски за главница с настъпил падеж били дължими, но непогасени в периода от 12. 08. 2013 година-до 03. 05. 2018 година и какъв е бил дължимият като предсрочно изискуем остатък от редовни главници по кредита до края на договора. Предвид оплакванията във въззивната жалба в тази връзка и като отбелязва, че П. И. К. не била подала отговор на исковата молба пред първа инстанция, а И. И. К. бил заявил своя извън процесуалния срок по чл. 367 от ГПК, въззивният съд приемал, че изнесените в него твърдения по фактите и възраженията срещу доказателствата на „Ю. Б“ АД [населено място] не следвало да се съобразяват, заради визираните в закона (чл. 370 от ГПК) последици от това процесуално бездействие. Обаче правните доводи на страната и тези за нищожност на основанията, от които „Ю. Б“ АД [населено място] черпел вземането си подлежали на обсъждане, доколкото за приложението на правото и за спазването на императивните правни норми съдът следял служебно, както предписвали чл. 5 от ГПК и задължителната за правоприлагане практика на ВКС, изразена в т. 3 от ТР № 1/9. 12. 2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, касателно въззивната дейност на съда. Затова в контекста на възраженията за размера на дължимата главница въззивният съд се считал длъжен да установи служебно евентуална нищожност на сключените между „Б. Р. С“ АД [населено място] две цесии, както и евентуална нищожност на седемте допълнителни споразумения, сключени между кредитополучателите и „Б. Р. С“ АД [населено място]. При това съдът намирал, че следва да се ограничи до установяването на нищожност, произтичаща пряко от обследваните договори при външната им проверка, при съблюдаване на изискуема по закон форма за валидност и необходимо съдържание или по съображения за противоречие на това съдържание със закона, при данни за заобикалянето му или когато установи противоречие с добрите нрави, чието правно значение на неписани, но приети от обществото, общовалидни и приложими за него правила за дължимо поведение, било приравнено от съдебната практика на противоречие със закона (извършва се проверка за недействителност на посочените сделки на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). С оглед на това, въззивният съд преценявал, че двете цесии - първата с цедент банката и цесионер „Б. Р. С“ АД [населено място], а втората-с цедент „Б. Р. С“ АД [населено място] и цесионер-„Ю. Б“ АД [населено място], не били нищожни. Доводите си за това длъжниците черпели от изрично описаните в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗКИ сделки по предмета на дейност на банката, сред които цесията не била и от забраната кредитните институции да извършват други дейности извън тях, визирана в чл. 2, ал. 4 от ЗКИ. Последната разпоредба действително съдържала забрана банката да извършва по занятие други дейности, извън посочените в ал. 1 и ал. 2 от нормата и цесията не била е сред тях, но видно от визираното в същата алинея изключение, кредитната институция можела да извършва сделки и извън предмета си на дейност, когато това било необходимо и е свързано с процеса на събирането на вземанията й по предоставени кредити. Следователно цесията, която имала пряко отношение към събирането на тези вземания, не била изрично забранена за банката сделка, която да бъде обявена за нищожна, като сключена в противоречие със закона (основание за недействителност според чл. 26, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД). Законът не бил предвидил цесията като формална сделка, а в случая и двата договора за прехвърляне на вземания, предвид големия им размер, били сключени в писмена форма, необходима за тяхното доказване. Договорът за цесия се определял още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет бил прехвърлянето на вземане, което следвало да съществува към момента на сключване на договора и да било прехвърлимо (каквито по принцип били имуществените права). От съдържанието и на двата обсъждани договора за цесия било видно прехвърляне на съществуващи, а не на бъдещи вземания, които били конкретно описани и били принципно прехвърлими-(парични вземания), поради което така извършената външна проверка не давала основание въззивният съд да извлече порок нищожност на цесиите, а оттам да счете недействителни и подписаните след първата цесия седем допълнителни споразумения между „Б. Р. С“ АД [населено място] и кредитополучателите. Нищожност на цесиите не можела да се обоснове и от факта, че са били съобщени на длъжниците едва на 03. 05. 2018 година Като договори те били валидни и произвеждали действие между сключилите ги лица от момента на сключването, а на длъжниците и третите лица, били противопоставими от момента на надлежното им съобщаване от предишния кредитор, съгласно предвиденото в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.

Обстоятелството, че допълнителните споразумения били извършени преди съобщаването на първата цесия, не опорочавало същите като нищожни. Те били валидни, но имали действие за длъжниците, предвид горепосочената законова разпоредба, от датата на съобщаването им- 03. 05. 18 година. Договарянето на кредитополучателите с „Б. Р. С“ АД [населено място] не било нищожно и поради противоречие с нормата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗКИ. Цесионерът не бил кредитна институция, но и уговорките на контрагентите не представлявали дейност по кредитиране с привлечени средства, подчинена на специален лицензионен режим, а такава по събиране на вече дадени в заем парични средства. Измененията на условията по първоначалния кредит касаели размера му, който се увеличавал чрез капитализиране към редовната главница на: просрочената главница и просрочената лихва (по допълнително споразумение от 24. 03. 2009 година) и на горните елементи плюс просрочени такси-по останалите споразумения. Уговорени били също така периоди на облекчено погасяване-само за заплащането на лихва при това в размер под предварително уговорения в кредитния договор (4. 94 % фиксирана годишна такава според допълнително споразумение от 31. 05. 2010 година, 3. 13 % фиксирана такава според допълнително споразумение от 18. 04. 2011 година, 3. 28 % фиксирана годишна по допълнителното споразумение от 30. 11. 2011 година). Преценявайки съдържанието на споразуменията и обстоятелството, че са били подписвани по молба на кредитополучателите и поради изпитвани от тях временни затруднения във връзка с редовното погасяване на задълженията им по кредита, въззивният съд приемал, че споразуменията били сключени изцяло в рамките на свободната договорна воля на страните, в съответствие с дадената в чл. 9 от ЗЗД законова възможност за това, като не противоречали на добрите нрави. Съставът на Апелативен съд Бургас обаче установявал противоречие на уговорките на страните по допълнителните споразумения с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД (основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД), в частите, предвиждащи олихвяването на лихви, защото по време на подписването на допълнителните споразумения не съществувала такава наредба на БНБ, която да предвиждала олихвяването на изтекли лихви (независимо дали са за забава или възнаградителни), както повелявала цитираната норма. Налице бил „анатоцизъм“, който принципно утежнявал положението на длъжника, увеличавайки дълга му. Затова и предвид липсата на изрична правна уредба, която да го регламентира, анатоцизмът бил неприложим между банката и физическите лица, изтеглили кредит за лични нужди. Тъй като не се извършвало финансиране на търговска дейност, олихвяването на лихвите в случая не можело да намери оправдание и в чл. 294, ал. 2 от ТЗ, разрешаващ уговарянето на лихва върху лихва само между търговци. Не представлявало анатоцизъм обаче прибавянето на неплатената главница към редовната главница, т. к. тя не била лихва, а е и дължима. Не било анатоцизъм и прибавянето към главницата на таксите/комисионните по обслужването на кредита, т. к. те не били лихви. Според въззивният съд не било налице противоречие на останалите уговорки по допълнителните споразумения с други действащи императивни норми. Позоваването на З. в случая било неоснователно, т. к. с оглед размера си обсъжданият по делото кредит излизал извън приложното поле на нормативния акт. Размерът на заетата от И. И. К. и П. И. К. сума надхвърляло над два пъти установения в З. предел за приложимостта на защитата на нормативния акт към тях като потребители на банков кредит. Въззивният съд не намирал за приложима в случая и санкцията на чл. 146, ал. 1 от З., обявяваща за нищожни неравноправните клаузи, които не са индивидуално уговорени. Съдът не считал, че по делото са били налице данни, които да бъдат подведени под хипотезите, визирани в чл. 143, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 13 от З. за неравноправност на постигнатите уговорки: страните не били уговаряли автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за неговото прекратяване, а срокът, в който трябвало да стори това бил прекалено отдалечен от датата, на която изтичал срочният договор (т. 9); нямало данни на потребителите да е било наложено приемането на клаузи, с които не са имали възможност да се запознаят преди сключването на договора(т. 10); не били налице уговорки, позволяващи на Банката или „Б. Р. С“ АД [населено място] да промени едностранно условията на договора, касателно главницата въз основа на непредвидено в него основание (т. 11); нямало уговорки, позволяващи на търговеца да промени едностранно без основание характеристиката на стоката или предлаганата услуга (т. 12); с измененията не се предвиждало цената по сделката да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата, или да се дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването му. Освен това чрез плановете за погасяване на заема при предоговарянето му със споразуменията, кредитополучателите били получавали информация за крайната сума на възстановяване на кредита. В обобщение на това и тъй като първата цесия е съобщена на кредитополучателите след сключването на споразуменията, следвало да се приеме, че те произвеждали действие за тях занапред, т. е. за дължими до 03. 05. 2018 година следвало да се счетат неплатените в процесния по делото период главници, изчислени на база условията по първоначалния кредитен договор, а от 04. 05. 2018 година насетне, обявената за предсрочно изискуема главница следвало да се определи по размер при съобразяване измененията на първоначалните условия с всички сключени между „Б. Р. С“ АД [населено място] и кредитополучателите споразумения, като се изключи визираното в тях увеличение на главницата, предизвикано от олихвяването на изтеклите до момента на предоговарянето лихви (закъснителни и възнаградителни). Съобразно констатациите на вещото лице, направени в допълнителната експертиза пред Апелативен съд Бургас, това означавало, че считано от 12. 08. 2013 година до 03. 05. 2018 година И. И. К. и П. И. К. дължат солидарно на банката падежирали и непогасени вноски за главница по кредита от 05. 08. 2008 година в размер на 47 050. 62 швейцарски франка, а след 04. 05. 2018 година и към 01. 08. 2018 година още и предсрочно изискуема главница до края на договора в размер на 214 580. 88 швейцарски франка или общо 261 631. 50 швейцарски франка главница.

От договора за кредит било видно, че такси за управлението му са били начислявани до 10. 05. 2017 година, като за исковия период от 10. 08. 2015г. до 01. 08. 2018 година те са били в размер на 1748. 70 швейцарски франка. Към тях не следвало да се прибавят начислените от банката такси с основание „администриране на просрочен кредит“, т. к. заплащането им не е било уговаряно между страните, следователно нямало основание да се дължи. Горепосочената сума била дължима и не била погасена от кредитополучателите, поради което те следвало да бъдат осъдени да я заплатят.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. И. К. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по няколко групи правни въпроси. Първата от тях е за това валидно ли е обявяване на вземане по договор за банков кредит за предсрочно изискуемо от кредитор-цесионер, който е придобил вземането на основание договор за цесия; за това дали само юридическо лице-кредитна институция има право да обяви едно вземане по договор за банков кредит за предсрочно изискуемо по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ или това може да направи и дружеството-цесионер; за това цесионер, който е придобил вземане по банков кредит на основание договор за цесия има ли правото по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ или той следва да обяви предсрочната изискуемост И. И. К. по чл. 71 от ЗЗД и какви са предпоставките в този случай за обявяване на предсрочната изискуемост-следва ли цесионерът да черпи права и да се позовава на условията по договора за кредит по отношение на обявяването на предсрочната изискуемост или следва да се позове на чл. 71 от ЗЗД; за това може ли да се приеме, че вземането по банков кредит е обявено за предсрочно изискуемо, когато длъжникът е получил едновременно уведомлението за цесия на вземането и уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост, т. е. следва ли след цесия на дълга последователно да се уведомят длъжниците първо за извършената цесия и едва след това за обявяването на предсрочната изискуемост; за това банка, която е придобила вземане по „свой“ договор за банков кредит на основание обратна цесия от дружеството, което преди това е придобило вземането по същия кредит с предходно сключена цесия, има ли същите права на кредитор и може ли да обявява валидно предсрочната изискуемост на такова вземане по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Тази група въпроси обаче не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационен контрол. По отношение на тях е налице установена практика, съгласно която изискването на лиценз за банкова дейност е налице по отношение да действията по предоставянето на кредита. С предоставянето на сумата на кредитополучателите банката придобива вземане по отношение на тях за връщане на сумата, заедно с дължимото се по договора възнаграждение (възнаградителна лихва). В този смисъл тя може да извършва действия по управление вземането или по разпореждането със същото, както и да предприема действия по принудителното му събиране, като за валидното извършване на тези действия не се изисква наличието на изричен лиценз. С оглед на това банката има възможност да прехвърли това вземане на друго физическо или юридическо лице, като не се изисква това лице за притежава лиценз за извършване на банкова дейност. В този случай важи общото правило, че вземането преминава в цесионера, така каквото е към момента на прехвърлянето, заедно с всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности. Правото да бъде обявен кредита за предсрочно изискуем урежда преобразуващо право на кредитора, чрез едностранно волеизявление да внесе промяна в договорните отношения, като длъжникът загуби преимуществата на установения в негова полза срок за изпълнение. Същото цели да обезпечи кредитора срещу евентуална неплатежоспособност на длъжника, поради което има акцесорен и обезпечителен характер., Затова в случаите на прехвърлянето на вземането, правото преминава към цесионера и може да бъде упражнено от него. Упражняването на правото да се обяви договора за кредит за предсрочно изискуем може да бъде упражнено от цесионера, ако са налице предвидените в договора или закона предпоставки за това. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ има предвид обявяване на предсрочната изискуемост при наличието на уговорени в договора за кредит условия, а възможността да бъдат уговорени такива не е изключена от разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД (за последното решение № 200/18. 01. 2019 година, постановено по т. д. № 665/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Цесионерът има правото да обяви вземането за предсрочно изискуемо при наличието на предвидените в договора условия за това, като ако тези условия са налице изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост ще породи действие, като за това ще е без значение дали страните квалифицират условията като такива по чл. 71 от ЗЗД или по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Това важи и при обратната цесия, при която вземането се връща в първоначалния кредитор, който е и страна по договора за кредит. За да бъде упражнено правото да бъде обявено вземането за предсрочно изискуем у необходимо цесионерът да е придобил качеството на кредитор по отношение на длъжника. Затова за да бъде валидно упражнено правото е необходимо изявлението за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо да е достигнало до длъжника едновременно с уведомлението за цесията или след това.

Втората група въпроси е за това действителни ли са и пораждат ли действие за длъжника по банков кредит допълнителни споразумения, сключени с дружеството-цесионер, придобило вземане по банков кредит от банка, в случай, когато допълнителните споразумения са сключени преди длъжникът да е получил уведомлението за извършената цесия; за това пораждат ли правно действие допълнителни споразумения към договора за банков кредит, сключени между кредитополучател-длъжник по кредита и цесионер, придобил вземане по банков кредит от банка, когато уведомяването за извършената цесия е извършено не от цедента, а от цесионера и то след датата на сключване на допълнителните споразумения и респективно от коя дата тези споразумения пораждат правно действие и за това какъв следва да е петитумът на предявен осъдителен иск от дружество-цесионер, придобило вземане по банков кредит на основание договор за цесия-дали претенциите на такъв ищец са основателни, ако той основава правата си на договора за кредит. Включените в тази група въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване. По отношение на последния въпрос то съдът е съобразил, че ищецът по такъв иск, както в настоящето производство,, цесионерът следва да обоснове претенциите си както на сключения договор за кредит и на сключените допълнителни споразумения, така и на сключените договори за прехвърляне на вземанията. В случаите на прехвърляне на вземания прехвърленото вземане не се погасява и на негово място не възниква ново, на друго правно основание. Прехвърленото вземане продължава да съществува като възникнало на първоначалното основание за това, като се променя само неговия носител. Що се касае до допълнителните споразумения, то ако те се отнасят до прехвърленото вземане и са сключени между цесионера и длъжника, те са валидни и пораждат предвиденото от закона действие. Без значение в този случай е дали длъжникът е бил уведомен за извършеното прехвърляне по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Последното цели да уведоми длъжника, кой е действителния му кредитор и че от този момент изпълнението на стария кредитор няма да има погасителен ефект. Преди уведомлението длъжникът може да изпълни валидно на стария кредитор, но ако е узнал по за прехвърлянето и извърши изпълнение на новия кредитор това изпълнение също ще има погасителен ефект. С оглед на това предприетите действия по предоговаряне на вземането с новия кредитор, извършени преди уведомлението, както и сключените въз основа на тези действия допълнителни споразумения ще са валидни и ще породят правно действие от момента на сключването им или от посочения в тях момент.

Третата група правни въпроси е за това има ли законова забрана за сключване на договор за цесия между банка (цедент) и търговско дружество (цесионер) с предмет договор за банков кредит, когато вземането не е обявено за предсрочно изискуемо и за това има ли дружество-цесионер, което няма лиценз за дейност като кредитна институция, което е придобило вземане по банков кредит (от банка цедент) да предоговаря условията на придобитото вземане, като сключва допълнителни споразумения към първоначалния договор за кредит (сключен от банката с кредитополучателите) и такива споразумения имат ли самостоятелен характер или са акцесорни към договора за кредит. Тази група въпроси по съществото си преповтаря въпросите включени в първите две групи, поради което изложените по-горе съображения важат и за тях, като те не обуславят допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГК И. И. К. твърди, че въззивното решение на Апелативен съд Бургас е постановено в противоречие с практиката на СЕС и по конкретно сочи решение на СЕС (първи състав) от 26. 01. 2017 година по дело C-421/2014 година (B. P. SA срещу J. G. G.), решение на СЕС (първи състав) от 14. 032013 година по дело C-415/2011 година (M. A. срещу C. d’E. de C., T. i M. (C.)), решение на СЕС (първи състав) от 21. 02. 2013 година по дело C-472/2011 година (B. P. B. Z. срещу C. C. и V. C.) и решение на СЕС (втори състав) от 20. 09. 2017 година по дело C-186/2016 година (R. P. A. и др. срещу B. R. SA), но без да формулира конкретен правен въпрос в това отношение. Липсата на такъв въпрос, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановена по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение е съобразено с дадените в посочените решения на СЕС тълкувания относно неравноправния характер на клаузите, задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и условията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

В останалата част от изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. И. К. е посочил, че решението на Апелативен съд Бургас противоречи на определени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, но без да формулира конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и да обоснове връзката му с настоящето производство, като посочи как точно този въпрос е разрешен от въззивния съд. Липсата на такъв въпрос, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановена по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. В случая би могло да се приеме, че по този начин К. обосновава приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а именно очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на И. И. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 63/18. 08. 2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 94/2020 година, по подадената против него от И. И. К. касационна жалба с вх. № 106 794/02. 10. 2020 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 63/18. 08. 2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 94/2020 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.