О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1753
София, 08.04.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4593 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. А., чрез адв. Г. Г. против решение № 464/24.07.2024 г. по в. гр. д. № 422/2024 г. на Окръжен съд Враца, с което като е отменено частично решение № 90/11.04.2024 г. по гр. д. № 687/2023 г. по описа на Районен съд Оряхово, е отхвърлен предявения от касатора срещу Районен съд Козлодуй, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 950,00 лв. –обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на гр. дело № 792/2022 г. по описа на Районен съд Козлодуй, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 7.11.2023 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението като поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, въпреки установените отделни продължителни периоди на бездействия по делото от страна на съдията - докладчик, въззивният съд неправилно е приел, че не е налице необосновано забавяне на производството пред първата инстанция, като този му извод е в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2б ЗОДОВ и на стандартите и практиката на ЕСПЧ по приложение на чл.6, ал.1 КЗПЧОС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г. о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о. по следните въпроси: 1/ Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл.2б ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; 2/ Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл.2б ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция и 3/ Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил нормата на чл.2б ЗОДОВ в противоположен на нейния основен смисъл – да противодейства на необоснованите забавяния при разглеждане и решаване на делата.
Насрещната страна–Районен съд Козлодуй, чрез административния си ръководител Г. П.-С., е депозирала отговор, в който заявява становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на изложените от касатора доводи за неправилност на решението.
За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от ищеца срещу Районен съд Козлодуй иск по чл.2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 950,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на гр. дело № 792/2022 г. и да постанови друго, с което да отхвърли иска, въззивният съд е приел следното от фактическа страна: делото е образувано на 18.07.2022 г. по искова молба на А. А. А. срещу ОДМВР В. и е разпределено на съдия Ж. Д.-А.; на 19.07.2022 г. е разпоредено връчване на препис от исковата молба и доказателства на ответника; на 10.08.2022 г. е постъпил отговор на исковата молба, с който е поискано привличане на трето лице-помагач на страната на ответника и е предявен обратен иск; в з. з. на 30.09.2022 г. предявеният обратен иск е оставен без движение за внасяне на дължимата държавна такса по него; на 13.10.2022 г. указанията са изпълнени; с определение от 25.11.2022 г. е конституиран „АЕЦ К.“ ЕАД като трето лице-помагач на ответника, приет е за разглеждане предявения срещу него при условията на евентуалност обратен иск, постановено е изпращане на препис от исковата молба по обратния иск на третото лице-помагач; на 06.02.2023 г. е подаден отговор от „ААЦ К.“ ЕАД както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалния иск; с определение по чл.140 ГПК от 9.08.2023 г. съдът е изготвил проект за доклад на делото, произнесъл се е по доказателствените искания на страните и е насрочил делото за разглеждане в о. с.з. за 19.09.2023 г.; на посочената дата е проведено открито съдебно заседание, в рамките на което са събрани допуснатите доказателствени средства и делото е обявено за решаване; на 7.11.2023 г. е постановено решение; последвали са молби по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението;
При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна следното: с приемане на нормата на чл.2б ЗОДОВ е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС, като посочените в ал.2 на чл.2б ЗОДОВ критерии, въз основа на които съдът следва да направи преценка дали е допуснато нарушение са общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Посочил е, че доколкото се защитава право, предвидено в чл.6, §1 от Конвенцията, приложими са и следва да се съобразяват и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, според която разумността на срока на едно производство зависи от конкретни обстоятелства, като факторите, които винаги се вземат под внимание, са сложността на случая, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните административни и съдебни органи. При прилагане на първия критерий за преценка разумността на срока, въззивният съд е приел, че продължителността на делото пред първата инстанция – от депозиране на исковата молба до постановяване на съдебното решение е 1 г. и 4 м., като този период не може да бъде приет като „неразумен срок“ за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики, а именно: предявени два главни и два акцесорни обективно съединени искове, привличане на трето лице-помагач на ответника, приет за съвместно разглеждане обратен иск, значителен обем писмени доказателства, допусната съдебно-счетоводна експертиза. От друга страна, макар и спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по глава X. „Бързо производство“, тъй като предметът му е не е свързан с лишаването на ищеца от правото на труд и съответно от възможността да реализира трудов доход, а се претендира заплащането на още 10% от допълнително възнаграждение – поощрение, което е изплащано на ищеца и на възнаграждение за положен извънреден труд. При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения, че е налице допусната забава в периода от м.01.2023 г. до насрочване на делото, въззивният съд е приел, че в действителност е налице един значителен период, в който се констатира бездействие на съдията-докладчик, а именно от 06.02.2023 г. – когато е приключила размяната на книжа по предявения срещу третото лице-помагач обратен иск до 9.08.2023 г., когато съдът е постановил определението си по реда на чл.140 ГПК за насрочване на делото. Приел е, че този период на забава не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство, като се е позовал на конкретно посочена практика на ВКС, според която релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство-от предявяване на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделни съдопроизводствени действия е без значение, както и че е възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на гаранцията за „разумен срок“, въпреки че отделните етапи на производството да са имали разумна продължителност, и обратното-при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай е налице втората хипотеза – допуснато е забавяне при насрочването на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед установените отклонения във връзка с предмета и страните по делото. Посочил е, че към момента съдебното производство не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което установеното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, за да се направи извод, че правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок е нарушено, доколкото забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. За неоснователни са приети заявените от въззиваемата страна – ищец в отговора на жалбата доводи, че след като останалите съдебни състави в Районен съд Козлодуй са приключили разпределените им идентични дела значително по-бързо от съдията-докладчик по процесното дело, това налагало извод, че последното е приключило в неразумен срок. В тази връзка въззивният съд е посочил, че по отношение на съдията – докладчик по конкретното дело са били налице обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото, а именно отсъствие от работа поради ползване на отпуск поради временна неработоспособност в размер на 85 календарни дни. Същевременно е посочил, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но така посоченият обективен факт, прави некоректно и неточно сравняването на развитието на конкретното производство с това по останалите дела, разпределени и разгледани от другите състави на съда. Относно доводът, че Районен съд Козлодуй следва да носи отговорност, тъй като не е предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията, възлагане на работата по делото на други съдии, командироване на съдии от други съдилища, въззивният съд е изложил, че макар и отсъствието на съдията поради отпуск за временна неработоспособност да е било продължително, то е било в различни периоди и не би могло да обоснове необходимост от предприемане на мерки като преразпределение на делата на останалите съдии от съда или командироване на съдии от други съдилища, каквито мерки обикновено се предприемат при продължително непрекъснато отсъствие на съдия.
При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на производство в разумен срок от първата инстанция, доколкото производство все още е висящо, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС.
Формулираните в изложението въпроси макар и да осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, доколкото са обусловили решаващата воля на съда, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С първото от посочените в касационната жалба решения е даден отговор на въпроса за приложението на чл.2б, ал.1 вр. чл. 8, ал.2 ЗОДОВ и във вр. с § 8, ал.2, предл.2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. ДВ, бр.98/2012 г.), а именно: какво е правното значение на шестмесечния срок по § 8, ал.2, предл.2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ за допустимостта на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и кои са допустимите доказателствени средства за установяване на началния момент на този срок. В обжалваното решение въззивният съд не е давал разрешение по тези въпроси, поради което сочената от касатора практика е неотносима и не удовлетворява допълнителния критерий. В конкретния случай, при съобразяване на изложените в исковата молба твърдения, въззивният съд е приел, че предявеният иск е за обезщетение на вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок по висящо производство, поради което допустимостта му не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл.8, ал.2 ЗОДОВ – да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. В мотивите на посоченото решение на ВКС е прието, че натовареността на съответната съдебна инстанция, както и периодите на съдебните ваканции, са ирелевантни за преценката дали следва да се ангажира отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тъй като последната е длъжна да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с натовареността и да организира съдебната система по начин, който може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок и ако такива не са взети или са неефективни, държавата, респ. - процесуалните й субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на дадените в съдебната практика на ВКС разрешения. В отговор на конкретните оплаквания, изложени в отговора на въззивната жалба, въззивният съд е посочил, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но установения по делото обективен факт - отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск поради временна неработоспособност, прави некоректно и неточно сравняването на развитието на конкретното производство с това по останалите дела, разпределени и разгледани от другите състави на съда, както и че това отсъствие, макар и продължително в един конкретен период /от 13.03.2023 г. до 15.05.2023 г./, не би могло да обоснове необходимост от предприемане на мерки като преразпределение на делата на останалите съдии от съда или командироване на съдии от други съдилища, каквито мерки обикновено се предприемат при продължително непрекъснато отсъствие на съдия. В тази връзка следва да се посочи, че в практиката на ЕСПЧ при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на „хронична претовареност“ на съдилищата, т. е. при която има текущ проблем, за който държавата е отговорна и внезапно или „временно натрупване на дела за разглеждане“, за което държавата няма да отговаря, дори и ако не е предприела никакви специални мерки – делото Foti и други срещу Италия. Освен това при прилагането на този критерий, ЕСПЧ взима предвид и какво е „в риск“ за жалбоподателя (делото Fridlender срещу Франция), като в практиката си е идентифицирал много видове дела, в които е необходима особена експедитивност на това основание, като сред тях са делата относно трудовата заетост на жалбоподателя, гражданско състояние, родителски права върху деца, образование, здравеопазване, собственост върху земя, обезщетения от пътнотранспортни произшествия и наказателните дела, особено когато обвиняемия е задържан, в които случаи се прилага и по-строг стандарт. Има и случаи (делото Х. срещу България), в които ЕСПЧ установява, че общата продължителност на производството е шест години и два месеца за три инстанции, че интервалите между някои заседания са били значителни, за което отговарят съдилищата, но същевременно приема, че интересът по делото, чиито предмет е било обезщетение за ползване на сграда за един месец, не е особено значим и поради това не е изисквал по-завишено внимание от страна на съдилищата и стига до извод, че чл.6, §1 от Конвенцията не е нарушен. В настоящия случай въззивният съд е приел, че конкретното дело не представлява значителен интерес за ищеца, доколкото то не е свързано с лишаването му от правото на труд и получаване на трудово възнаграждение, поради което макар е да е констатирано забавяне при насрочването на делото, то последното не обуславя извода за неразумна обща продължителност на съдебното производство пред първата инстанция. На следващо място, при прилагането на посочените фактори, ЕСПЧ приема, че дори и да са налице доказани случаи на забавяне, не е налице нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, при условие че общата продължителност на производството не е прекомерна предвид броя инстанции на производството по делото – делото Pretto срещу Италия, при което е имало забавяния от по няколко месеца в гражданско производство преди разглеждането на жалба и обявяване на решение по делото, но „въпреки че е съществувала възможност да бъдат избегнати тези забавяния, те не са достатъчно сериозни, за да обосноват заключение, че общата продължителност на производството /от три години и шест месеца/ е била прекомерна“.
По останалите два въпроса, които са във връзка с критерия обща продължителност на съдебното производство според предмета на делото, даденото от въззивния съд разрешение, не противоречи на съдебната практика на ВКС, на която се е позовал в мотивите си въззивния съд и според която релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделни съдопроизводствени действия е без значение, като е възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай е допуснато забавяне при насрочването на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения във връзка с предмета на делото и във връзка със страните по него. Отчитайки и факта, че производството не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, въззивният съд е приел, че така констатираното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, обуславащо извод за нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок. Във връзка с наведеното в касационната жалба твърдение, че и към момента на подаването й, въззивната жалба срещу постановеното от първата инстанция на 7.11.2023 г. решение все още не е администрирана, за което липсват данни, следва да се посочи, че предявяването на настоящия иск за обезщетение на вреди по висящо производство, не е пречка за предявяване на иск по чл.2б ЗОДОВ след приключване на производството с влязъл в сила съдебен акт.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението поради прилагане на нормата на чл.2б ЗОДОВ в противоположен на нейния основен смисъл – да противодейства на необоснованите забавяния при разглеждане и решаване на делата. Преценката на въззивният съд налице ли е основание за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2б ЗОВОД по висящото все още производство, е извършена въз основа на посочените в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ критерии и при съобразяване на стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 464/24.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 422/2024 г. по описа на Окръжен съд Враца.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: