Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 16 от 07.04.2017 г., постановено по т. д. № 5412/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е отменено частично решение № 5811 от 11.07.2016 г. по т. д. № 19127/2014 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма] против Т. Х. С. и И. Г. С. искове за установяване, че двамата ответници дължат солидарно на банката - ищец сумата 61 229.09 евро - главница по договор за кредит от 19.05.2008 г. и допълнителни споразумения от 24.03.2010 г. и 06.06.2013 г., сумата 8 873.34 евро - договорна лихва за периода от 19.05.2012 г. до 15.05.2014 г., сумата 1 073.87 евро - неустойка за периода от 11.04.2014 г. до 15.05.2014 г., и сумата 274.91 евро - заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 16.05.2014 г. до окончателното плащане, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 2348/2014 г. на Районен съд - Плевен; Отхвърлени са предявените от [фирма] против Т. Х. С. и И. Г. С. евентуални искове за осъждане на ответниците да заплатят на банката - ищец посочените в заповедта за изпълнение суми на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ; Присъдени са разноски на ответниците по чл. 78, ал. 3 ГПК. При постановяване на въззивното решение е констатирано, че решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете на [фирма] против Т. С. и И. С. за част от вземанията по заповедта за изпълнение, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане на [фирма] към П. И. К..

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и е заявено искане решението да бъде отменено изцяло или частично с произтичащите от това последици.

Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил закона като е приел за неравноправна и е обявил за нищожна цялата клауза на чл. 7 от договора за кредит, а не само частта от нея, предвиждаща възможност за кредитора да определя периодично размера на Б.. Излага доводи, че обявяването на клаузата на чл. 7 за нищожна и в частта, с която е уговорено ясно какъв е размера на лихвата към датата на сключване на договора, има за последица лишаване на кредитора от правото да получи възнаграждение съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ и не кореспондира с мотивите за неравноправност - липса на яснота как ще се формира новия базов лихвен процент и как ще се променя лихвата по кредита. Позовава се на необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за неравноправен характер и нищожност на чл. 20.2 от приложимите към договора общи условия, уреждащ заплащането на санкционираща лихва (наказателна надбавка според терминологията на договора) и предпоставките за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем при допусната забава в плащането на главница и/или на лихви над 90 дни.

При условията на евентуалност в жалбата се сочи, че дори да се приемат за правилни изводите за нищожност на клаузата от общите условия, уреждаща предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост, въззивният съд неправилно е отхвърлил исковете и по отношение на непогасените вноски по кредита, които са отразени в извлечението от счетоводни книги по чл. 417, т. 2 ГПК и са станали изискуеми преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Като твърди, че заявлението и исковата молба съдържат достатъчно данни за точния размер и за момента на настъпване на падежа на изискуемите до датата на заявлението вноски, касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е отхвърлил исковете изцяло, вместо да ги уважи частично до размер на падежиралите преди започване на заповедното производство вноски по кредита.

В представено с касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК /приложима редакция преди изменението на ГПК от ДВ бр. 86/20167 г./.

Ответниците по касация Т. Х. С. и И. Г. С. - чрез назначения по делото особен представител адв. Ц. Д. - У., изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 25.09.2017 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за установено от фактическа страна, че: На 19.05.2008 г. е сключен договор за ипотечен банков кредит между [фирма] и Т. С. и И. С. в качеството на кредитополучатели, с който банката - ищец е предоставила на ответниците - физически лица кредит в размер на 64 000 евро със срок на издължаване 360 месеца и падежна дата 23-то число на месеца. В чл. 7 на договора е уговорено, че кредитополучателите ще заплащат лихва по кредита, формирана от Б. за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Д. Уют”, като към датата на сключване на договора Б. е 4.19 %, стандартната надбавка е 2.60 % или общият лихвен процент е 6.79 %. Договорът е сключен при действието на общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица, в чл. 20.2 на които е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, а остатъкът се олихвява с договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта. Отпуснатият кредит е усвоен от кредитополучателите на 23.05.2008 г., след което между страните са подписани допълнителни споразумения от 24.03.2010 г. и 06.06.2013 г. за промяна на лихвения процент съответно на 6.79 % и 7.29 %. С допълнителното споразумение от 24.03.2010 г. - чл. 4.2, е уговорен нов погасителен план с гратисен период и е постигнато съгласие при неплащане на две поредни погасителни вноски банката да начислява сторнираната наказателна лихва, дължима от кредитополучателите. С писма от 28.03.2014 г. и 24.03.2014 г., съдържащи отбелязване за връчване на адресатите на 11.04.2014 г., банката - ищец е отправила до двамата ответници изявления за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. На 16.05.2014 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на [фирма] за задълженията на Т. С. и И. С. по договора за кредит от 19.05.2008 г. Образувано е производство по гр. д. № 2348/2014 г. на Плевенски районен съд, по което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължими от двамата ответници, при условията на солидарност, суми по кредита - главница, лихви, разноски и такси. Заповедта е оспорена от ответниците с възражение в срока по чл. 414 ГПК и в рамките на преклузивния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК банката - кредитор е предявила специалния установителен иск по 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането, съединен в условията на евентуалност с осъдителен иск за солидарно осъждане на ответниците да заплатят отразените в заповедта парични суми. Според неоспореното от страните заключение на назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, към датата на подаване на заявлението непогасените задължения на ответниците по договора за кредит възлизат на 61 229.09 евро - главница, 8 873.34 евро - договорна лихва, 4 964.83 евро - наказателна лихва, и 274.92 евро - такси; Последната погасителна вноска по кредита е направена на 11.06.2013 г.; Към датата на предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК непогасените задължения по кредита са в размер на 61 229.09 евро - главница, 11 653.25 евро - договорна лихва, 1 066.89 евро - наказателна лихва, и 539.13 евро - заемни такси.

Изхождайки от възприетата фактическа обстановка по спора, Софийски апелативен съд е достигнал до изводи, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск е процесуално допустим, но неоснователен. За да разреши спора, въззивният съд е съобразил направените с отговора на исковата молба възражения на ответниците за неравноправност на клаузата чл. 7 от договора за кредит, на чл. 4.2 от допълнителното споразумение към договора от 24.03.2010 г. и на чл. 20.2 от общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на [фирма]. Изразил е становище, че ответниците Т. С. и И. С. попадат под приложното поле на Закона за защита на потребителите /З./ и се ползват от предвидената в него закрила срещу неправноправни клаузи в потребителските договори, какъвто характер има сключеният между страните договор за банков кредит. Поради това разрешаването на спора за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение е поставено в зависимост от произнасянето по възраженията за неравноправен характер на оспорените договорни клаузи.

При произнасянето по възражението за неравноправен характер на клаузата на чл. 7 от договора за кредит въззивният съд е подложил на преценка съдържанието на самата клауза, с която е уговорен начина на формиране на лихвата по кредита, и относимата към нея т. 24.3 от общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, в която е предвидено право за кредитора да променя едностранно базовия лихвен процент /Б./ и таксите при наличие на някое от условията, изброени в б.”а” - б.”ж”, като уведоми по подходящ начин кредитополучателите за извършената промяна. Прието е за безспорно между страните, че клаузите на чл. 7 и т. 24.3 ОУ не са индивидуално договорени, а са изготвени предварително от банката и ответниците - кредитополучатели не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Като е взел предвид фактите по делото и се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 146 З., в частност - на практиката в решение № 95/01.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивният съд е направил извод, че клаузите на чл. 7 от договора и т. 24.3 ОУ са неравноправни и поради това нищожни съгласно чл. 146 З. поради това, че не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс/валутен курс и др. ще се формира новия базов лихвен процент, и липсата на конкретна методика води до възможност кредиторът произволно да променя размера на лихвите по кредита. Съдът е изразил становище, че доколкото определянето на базовия лихвен процент е въз основа на методика на банката, като част от вътрешните й правила, която не е публично известна и достъпна, нито е станала достояние на кредитополучателите към момента на подписване на договора, то двете клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 и т. 10 З., тъй като поставят изпълнението на задълженията на банката в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля и позволяват на кредитора да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Неравноправността на двете клаузи е мотивирана и със съображения, че в тях не е предвидено задължение за банката - кредитор да намалява Б. при намаляване на посочените в т. 24.3 ОУ индекси, което води до несъответствие с общото изискване за добросъвестност при двустранния и възмезден договор за банков кредит, както и че начинът, по който в чл. 7 е формулиран механизма на формиране на дължимата лихва, води до увеличаване цената на услугата при липса на договорена възможност потребителят да се откаже от услугата - чл. 143, т. 12 З..

По отношение на клаузата на т. 4.2 от допълнителното споразумение въззивният съд е приел, че тя е индивидуално уговорена от страните и не покрива критериите за неравноправност, уредени в З..

За основателно е счетено възражението на ответниците за неравноправен характер, обуславящ нищожност по чл. 146 З., на клаузата на т. 20.2 от общите условия към договора за кредит. В частта относно предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост оспорената клауза е приета за неравноправна на основание чл. 143, т. 19 З. с мотив, че текстът й не съдържа конкретизация на размера на непогасената част от главницата и/или лихвата, при чиято забава в плащането над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. Въззивният съд е счел, че така, както е формулирана, уговорката в т. 20.2 дава възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава на плащанията на каквато и да било, макар и незначителна с оглед интереса на кредитора, част от дължимите главница и/или лихва и е във вреда на потребителя, тъй като води до несъответствие с общото изискване за добросъвестност и до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. В останалата й част клаузата е квалифицирана като неравноправна на основание чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 З. с мотив, че предвижда при обявена предсрочна изискуемост остатъкът от кредита до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред да се олихвява с договорния лихвен процент, определен по посочения в чл. 7 на договора начин, увеличен с наказателна надбавка от 10 % пункта, а чл. 7 от договора, регламентираща договорната лихва, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 З..

В зависимост от изводите за неравноправен характер на клаузите на чл. 7 от договора и т. 24.3 ОУ и т. 20.2 ОУ въззивният съд е приел, че неравноправните клаузи са нищожни съгласно чл. 146 З. и не са породили правни последици, поради което предприетото въз основа на тях изменение на лихвата по кредита, начисляване на наказателна лихва и обявяване на кредита за предсрочно изискуем не са произвели действие и банката - ищец не е доказала да има към ответниците изискуемо вземане в претендираните размери, възникнало на предявеното основание. С оглед на изложеното и след отмяна на първоинстанционното решение предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск е отхвърлен като неоснователен.

Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и поддържаният в условията на евентуалност иск, квалифициран с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ, за осъждане на ответниците да заплатят отразените в заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК парични суми. Изложил е съображения, че поради нищожност на клаузата на т. 20.2 ОУ изявлението на банката - ищец за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е породило правни последици, а съобщаването на предсрочната изискуемост на ответниците с връчване на препис от исковата молба по делото няма правно действие. Посочил е, че извън хипотезата на настъпила предсрочна изискуемост искът би бил основателен за вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания с настъпил падеж към датата на подаване на исковата молба в съда, но поради липса на ангажирани от ищеца доказателства за броя на неплатените месечни погасителни вноски за главница, договорена лихва и заемни такси с настъпил падеж в периода до исковата молба, евентуалният осъдителен иск също следва да бъде отхвърлен.

По допускане на касационното обжалване:

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл280, ал. ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, нямат характер на правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Ако уговорката за заплащане на договорна възнаградителна лихва в конкретен размер и правото за едностранна промяна на лихвата се съдържат в един и същ договорен текст, допустимо ли е за се обяви за недействителен целият текст, включително и в частта относно заплащането на договорната възнаградителна лихва; 2. Като се има предвид разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, която предвижда възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, необходимо ли е, за да се упражни кредиторовото право, в договора за кредит освен дните на забавата, да се посочи и конкретен непогасен размер на вземането; Или с други думи, ще бъде ли неравноправна по смисъла на чл. 143 З. клауза от договора за банков кредит поради това, че не е посочен размер на непогасената част, а само дни забава, и как се определя несъщественото изпълнение на задълженията по договор за банков кредит”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в други влезли в сила решения - решение № 1353/28.02.2017 г. по гр. д. № 11642/2015 г. на Софийски градски съд, решение № 6165/21.07.2016 г. по гр. д. № 5206/2015 г. на Софийски градски съд и решение № І-35-50/19.04.2013 г. по гр. д. № 41362/2011 г. на Софийски районен съд, а вторият въпрос е решен в противоречие с практиката в решение № 8848/07.12.2016 г. по гр. д. № 20395/2014 г. на Софийски градски съд и със задължителната практика в решение № 92/16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 23/24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 99/01.02.2013 г. по т. д. № 610/2011 г. на ВКС, І т. о., и Постановление № 3/29.03.1973 г. на Пленума на ВС. Относно въпроса по т. 2 е аргументирано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол - да е от значение за изхода на делото. Въззивният съд е отхвърлил предявените от касатора евентуално съединени искове, след като е направил извод, че обективираното в заповедта за изпълнение парично вземане не е установено по размер поради това, че включва в съдържанието си договорна лихва, определена съобразно приетите за нищожни съгласно чл. 146 З. клаузи на чл. 7 от договора за кредит и чл. 24.3 от общите условия към него. Доказано е и твърдението на касатора, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос в противоречие с практиката във влязлото в сила като необжалвано решение № 1353/28.02.2017 г. по гр. д. № 11642/2015 г. на Софийски градски съд. В цитираното решение е прието, че съдържащата се в договор за банков кредит клауза, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - Б. с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на Б., но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 и нищожна съгласно чл. 146 З. само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на Б., но не е нищожна в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща Б. и договорна надбавка в определен размер, която представлява дължимата от кредитополучателя цена по договора за кредит - чл. 430, ал. ТЗ. Поради констатираното противоречие въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изменението на ГПК от ДВ бр. 86/2017 г./ по прецизирания от касационната инстанция, в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: Констатираната от съда нищожност по чл. 146 З. на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза на договора уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер. Другите две решения на Софийски градски съд и Софийски районен съд, на които се е позовал касаторът във връзка с въпроса по т. 1, не съдържат произнасяне по идентичен на разрешения в обжалваното решение правен въпрос и обективираната в тях практика не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Вторият въпрос в изложението, макар да е относим към предмета на спора, е насочен към оспорване правилността на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл. 20.2 ОУ, уреждаща предпоставките за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, и за произтичаща от това неоснователност на исковете поради ненастъпване на твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост. Предвид разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, че в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не преценява дали изводите на въззивния съд по съществото на спора са законосъобразни, формулираният в т. 2 въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а следва да бъде обсъден в производството по чл. 290 ГПК.

В отговора на касационната жалба особеният представител на ответниците по касация е направил искане за задължаване на касатора да предплати полагащото му се възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Извършената служебна проверка по делото сочи, че възнаграждението за особения представител не е внесено, поради което касаторът следва да бъде задължен да го предплати в срока за внасяне на държавната такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 07.04.2017 г., постановено по т. д. № 5412/2016 г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2, в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 793.28 лв. /две хиляди седемстотин деветдесет и три лв. и двадесет и осем ст./, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията производството ще бъде прекратено.

След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.

ЗАДЪЛЖАВА [фирма] в едноседмичен срок от уведомяването да внесе по сметката на ВКС сумата 4 537.09 лв. - възнаграждение за особен представител, дължимо на адв. Ц. Д. - У. за производството пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: