Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - София срещу решение № 1319/01.03.2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 7146/2016 г., с което е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-22221415010735-091-001/04.04.2016г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София. Доводите на касатора са за неправилност на съдебния акт заради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Според него в противоречие с процесуалния закон съдът е ценил изолирано заключенията на приетите автотехнически експертизи. Настоява, че са доказани с доказателствените източници от извънсъдебната фаза на производството презумпционните предпоставки на чл. 177, ал. 3 ЗДДС на дължимото познание на субекта на отговорността за невнасянето на дължимия ДДС по облагаемата доставка. Иска отмяна на обжалваното решение, а имплицитно и отхвърляне на оспорването срещу РА. Претендира деловодни разноски.
Ответникът по касация – [фирма], чрез повереника си адв. В. изразява становище за неоснователност на жалбата. Иска присъждане на деловодни разноски за касационната съдебна инстанция.
Заключението на прокурора е за неоснователност на жалбата.
Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:
С обжалваният пред АССГ ревизионен акт е осъществена по отношение на [фирма] отговорност по чл. 177 ЗДДС за данъчен период м. 08.2014 г., като е определен размер на отговорността за данъчното задължение 35 000 лева и на закъснителна лихва в размер 5 483.14 лева. Отговорността е обвързана с упражнено от РЛ право на приспадане на данъчен кредит в размер 35 000 лева за данъчен период м. 08.2014 г. по фактура № 38/13.08.2014, издадена от [фирма] с предмет лек автомобил Л.Р.С констатациите на администрацията от продажната цена в размер 210 000 лева с ДДС са платени по банков път на 14.08.2014 г. 78 140 лева, като частично плащане по фактура № 38. [фирма] е адресат на влязъл в сила РА № Р-22221514003388-091-001/19.08.2015 г., като установения с него резултат за д. п.м. 08.2014 г. ДДС за внасяне 143 320.21 лева не е внесен от доставчика до издаването на РА за осъществяване на отговорност по чл. 177 ЗДДС. Заради отликата на цената по сделката за продажба на МПС от определената с оценителна експертиза пазарна цена от 132 853 лева е прието, че у получателя по доставката е съществувало знание, че начисленият ДДС няма да бъде внесен от получателя. Към този извод е насочено и установяването за цена на придобиване на вещта от [фирма] 83 333.33 лева без ДДС по договор от 06.08.2014 г., а при първоначалната му продажба като нов цената му е 199 648.51 лева по фактура № 0000921487/28.11.2012 г. с издател [фирма].
За да отмени РА, първостепенният съд е приел, че не е осъществена предпоставката по чл. 177, ал. 3, т. 2 ЗДДС, за да се предположи знанието на получателя, че доставчикът му няма да внесе данъка, тъй като липсва твърдяната от администрацията значителна отлика на цената на доставката от пазарната. Възприел е посочения от експерта по повторната автотехническа експертиза размер на пазарната цена към 13.08.2014 г. на процесния автомобил – 222 635 лева с ДДС. Като значителна е определил разликата от пазарните условия на предходната сделка с цена 83 333.33 лева без ДДС, като разликата е съществена и съпоставена с оценката на вещото лице от извънсъдебната фаза на производството. Отбелязал е този факт като значим за прилагането на чл. 177, ал. 5 ЗДДС без това да е предмет на делото. Оспореният съдебен акт е правилен.
Систематичното място на чл. 177 ЗДДС в озаглавената „Правомощия на органите по приходите и предотвратяване на данъчни измами“ глава XXV от ЗДДС и заглавието на самата разпоредба определят създадения с нея институт като средство за преодоляване на злоупотреби с ДДС чрез създаване на отговорност на лица различни от платците на данъка.Отговорността е на получателя по облагаемата доставка. Фактическият ѝ състав включва обективни елементи /чл. 177, ал. 1 ЗДДС/: дължим и невнесен от друго лице данък; ползван от получателя данъчен кредит, свързан пряко или косвени с дължимия и невнесен данък, както и субективен интелектуален елемент /чл. 177, ал. 2 ЗДДС/ – съществуващо или дължимо познание у лицето, че данъкът няма да бъде внесен. Знанието се предполага при кумулативното осъществяване на предпоставките на чл. 177, ал. 3, т. т. 1 и 2 ЗДДС – дължимият данък не е ефективно внесен като резултат за периода от които и да е предходен доставчик по облагаема доставка с предмет същата стоки или услуга /по което не се спори/ и облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отличава от пазарната. Администрацията се е концентрирала до последната хипотеза на чл. 177, ал. 3, т. 2 ЗДДС, обвързана с ценови разлики.
В отлика от ревизиращите органи по приходите административният съд не се е доверил безкритично на заключението на САТЕ. Процесуалната му дейност по оценка на заключенията е съобразена с правилото на чл. 202 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Съдът е съпоставил двете приети в хода на съдебното дирене заключения с това от ревизионното производство, както и с представените от жалбоподателя поръчки на нови автомобили към 13.08.2014 г. Обсъдил е ползваните от вещите лица методи и информационни източници. Съобразил е обстоятелството, че първата регистрация на автомобила е от 03.2013 г., което влияе на периода на експлоатация до 13.08.2014 г., като при определяне на нов коефициент на физическо изхабяване би се стигнало до разлика и в определената от експерта в ревизионното производство цена.
Ответникът в първоинстанционното производство не е упражнил по отношение на повторната САТЕ процесуалните си права по чл. 200, ал. 2, изр. 2 и ал. 3 ГПК – да постави въпроси на вещото лице и да оспори заключението му, а касационната жалба не е средство за поправяне на тези му процесуални пропускания.
Неотносим към избраната от органите по приходите хипотеза на чл. 177, ал. 3, т. 2 ЗДДС е доводът за осъществено частично плащане по облагаемата доставка. Ако тезата е била, че това е действителната цена, то е следвало да се заяви частична симулация относно цената. А и макар извън ревизирания период, плащането е сторено изцяло.
В съответствие с правилата на доказателствената тежест административният съд е приел за неосъществени правните последици на фактите, за които носещата доказателствената тежест приходна администрация /арг. чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/ не е провела убедително доказване. Без да е доказана съществената разлика от пазарната на цената по облагаемата доставка, за която е упражнено правото на приспадане, не е осъществена едната от презумпционните предпоставки по чл. 177, ал. 3 ЗДДС, а отсъствието на субективния елемент на отговорността по чл. 177 ЗДДС изключва законосъобразността на акта за осъществяването ѝ.
Незаконосъобразно е и установеното с РА задължение за лихви за забава. С РА е осъществена отговорност за данъчен деликт по чл. 177 ЗДДС. Субектът на отговорността по чл. 177 ЗДДС не е отговорно трето лице по смисъла на чл. 14, т. 3 и чл. 16 ДОПК, на което настоява в решението си ДДОДОП, тъй като няма задължение за внасяне на данъка на носител на задължението или на лице задължено да удържа и внася данъци. Затова и отговорността на делинквента не е солидарна. Законът не създава солидарна отговорност /арг. чл. 121 ЗЗД/, а и задължението на получателя по облагаемата доставка е различно от това на платеца на невнесения данък /вж. чл. 122, ал. 1 ЗЗД/ - отговорността му е доколкото е ползвал право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък. Затова и отговорността по чл. 177 ЗДДС в отлика от тази по чл. 16, ал. 3 ДОПК не обхваща по необходимост лихвите.
Дължимо е оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение.
При този изход на спора на ответника по касация се дължат деловодни разноски. Те са в доказан размер 6 500 лева – платено адвокатско възнаграждение. Предвид направеното възражение по чл. 161, ал. 2 ДОПК и с оглед фактическата и правната сложност на делото справедливият размер на възнаграждението за репариране от касатора е 4 500 лева.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1319/01.03.2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 7146/2016 г.
ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София да заплати на [фирма] деловодни разноски в размер 4 500 лева. Решението е окончателно.