Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], чрез адв. К. срещу решение № 1227 от 29.05.2015 г. по адм. дело № 4007 по описа за 2014 година на Административен съд-Варна, с което е отхвърлена жалбата срещу ревизионен акт № Р-19-1400296-091-01 от 17.09.2014 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП В., потвърден с Решение № 726 от 08.12.2014 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - В. при ЦУ на НАП.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са развити подробни съображения в тази насока с позоваване на съдебна практика на ВАС и СЕС. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по същество, с което да се отмени изцяло РА като незаконосъобразен. В касационната жалба е направено особено искане на основание чл. 628 и сл. от ГПК за преюдициално запитване в Съда на Европейския съюз, за тълкуване на правото на Европейския съюз, като в проведеното съдебно заседание на 04.05.2016 г. процесуалният представител адв. Й. К. заяви, че това искане е при условията на евентуалност в случай, че съдът приеме, че аргументите, които са изложени в касационната жалба са неоснователни, т. е. в случай, че тези аргументи са основателни не е необходимо да се отправя запитване до Съда на Европейския съюз. Претендира се заплащане на направените по делото разноски.

Ответникът – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - В., при ЦУ на НАП, не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура, по отношение направеното искане от пълномощника на [фирма] за отправяне на основание чл. 628 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, вр. с чл. 267 ДФЕС на запитване до Съда на Европейския съюз, намира същото за неоснователно. В случая не е налице основание Върховният административен съд да отправи искане за преюдициално заключение до Съда на Европейския съюз, защото няма място за никакво съмнение относно начина, по който следва да бъде решен правният въпрос, касаещ приложението на разпоредбите на чл. 177, ал. 1 и ал. 2, както и на чл. 69, ал. 1 и чл. 70, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗДДС. Освен това в искането въобще не е посочено точно кои разпоредби от националната правна уредба и правото на общността следва да се тълкуват от СЕС. По същество, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна.

Предмет на оспорване пред първоинстанционния административен съд е бил РА, с който на дружеството установени задължения по ЗДДС, както следва:

- за периодите м. 11 и м. 12.2013 г., във връзка с отказан данъчен кредит на основание чл. чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС общо в размер на 1029.20 лв. главница и лихва от 790.84 лева;

- за периода м. 10.2013 г. начислен ДДС в размер на 11 930, 27 лв. заедно с лихви за забава от 1 019, 59 лв., по реда на чл. 177 от ЗДДС за получена доставка по фактура № 0110000001/30.10.2013 г., издадена от [фирма].

За да отхвърли жалбата като неоснователна съдът е изложил подробни мотиви, въз основа на анализ на данните от събраните в хода на ревизионното и съдебно производство доказателства, приложимите правни разпоредби, от което е извел извод за наличието на предпоставките, предвидени съответно в чл. 70, ал. 1, т. 2 и чл. 177 ЗДДС.

По отношение постановения отказ на ДК на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС по фактури за доставки от [фирма]. [фирма], [фирма] и [фирма] с предмет стоки от битов характер: кристални чаши, кухненска везна, спален комплект, кухненски уреди -мултикукър, чопър, ел. нож, кабел, калъф, геймпад, плейстейшън игра, „легло на краля“, ТВ/Аудио/Видео шкаф, съдът е приел, че не са ангажирани доказателства, че процесните стоки са използвани за извършване на облагаеми доставки или за друга дейност, която е в рамките на основната икономическа дейност на фирмата - условие за възникване право на данъчен кредиту поради което е приел отказът на ДК по РА за законосъобразен.

По отношение допълнително начисления ДДС, съдът е анализирал предпоставките за отговорността на ревизираното лице по чл. 177 от ЗДДС по доставка, предмет на фактура № 0110000001/30.10.2013 г., издадена от [фирма] и е извел извод за законосъобразност на РА и в тази обжалвана част. Решението е правилно.

Относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит по фактури, с предмет стоки от битов характер, за които не е доказано да са ползвани за икономическата дейност на дружеството, съдът правилно е приел, че ревизираното лице не е успяло да обори констатацията на органа по приходите.

Правото на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, като според посочената норма не е налице право на данъчен кредит когато стоките или услугите са предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето. При съобразяване със съдържанието на посочената правна разпоредба, съдът правилно е приел, че безспорно е установено, че процесните доставки не са безвъзмездни и стоките по тях са реализирани за дейности, различни от икономическата дейност на дружеството. Не са ангажирани доказателства, че дружеството - жалбоподател е придобило стоките за извършването на облагаеми доставки или за друга дейност, която е в рамките на основната икономическа дейност на фирмата, поради което не са налице материално-правните предпоставки за признаване право на данъчен кредит, както правилно е приел съдът. Предпоставките за приснаване на доставките с право на приспадане данъчен кредит са регламентирани в чл. 69 ЗДДС, а именно: когато стоките и услугите се използват за целите на извършените от регистрираното лице облагаеми доставки, свързани с икономическата му дейност. Предвид горното и на основание чл. 69, ал. 1, във вр. с чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС за ревизирания субект не е налице право на приспадане на данъчния кредит по процесните доставки с предмет битови стоки.

За отговорността на ревизираното лице по чл. 177 от ЗДДС по доставка, предмет на фактура № 0110000001/30.10.2013 г., издадена от [фирма] съдът е изследвал законовите изисквания на цитираната разпоредба, данните по делото, включително и клаузи от Устава на акционерното дружество-доставчик на което лицето И. Р. Р. е в качеството си и на изпълнителене директор на дружеството-доставчик и в същото време - едноличен собственик и управител на ревизираното дружество [фирма]. Съдът е обосновал правилни изводи, че търговската операция е осъществена между свързани лица по смисъла на §1, т. 3, б."д" от ДР ДОПК и това обосновава извод за "знание" у получателя, че дължимият ДДС не е внесен, факт който не е опроверган и до приключване на съдебния процес по обжалване на ревизионния акт. Едноличният собственик на капитала и управител на [фирма] и изпълнителният директор и представляващ [фирма] е едно и също лице - И. Р. Р.. Справката-декларация на [фирма] с вх.№193421302756302/14.11.2013 г. за отчетен период м. 10.2013 г., в която е отчетена процесната данъчна фактура, е подадена и предадена именно от посоченото лице И. Р.. Видно от платежно нареждане внесеният ДДС за м. 10.2013г. от [фирма] е в размер от 435 лв., а не в целия дължим размер от 11 930, 27 лв. Констатирано е още, че към датата на доставката - 30.10.2013 г. няма извършено плащане по сделката, предмет на фактурата. Съдът правилно е посочил, че установеният начин на плащане, при който приблизително еднакви суми се внасят, превеждат и теглят от свързани лица, при неоспорения факт, че в деня на продажбата цената не е платена, налагат извода, че ревизираното дружество [фирма], представлявано от лице, което същевременно представлява и управлява и доставчика и получателя, т. е. от едно и също физическо лице И. Р., в деня на сключване на договора знае, че дължимият ДДС няма да бъде заплатен от доставчика, но въпреки това в качеството си на едноличен собственик и управител на дружеството-получател е ползвало данъчен кредит в размер на 11 930, 27 лв. Всички представени документи по делото от [фирма] и на ревизираното дружество [фирма] са подписани именно от И. Р.. Посочените факти и обстоятелства установяват, че при получателя на доставката посочен в процесната фактури - [фирма] е било налице знание, че ДДС по процесната доставка няма да бъде внесен от неговия доставчик. При тези безспорни данни, правилно съдът е приел, че е налице основание по чл. 177 ЗДДС да се търси отговорност от получателя по доставката за невнесения данък. Цитираната разпоредба е специална спрямо общите разпоредби на ЗДДС, установяващи задължение на доставчика за заплащане на съответния ДДС. В нея е регламентирана солидарната отговорност на получателя по доставката за дължимия данък, при наличие на изчерпателно изброени условия.

Систематичното място на чл. 177 ЗДДС в гл. ХХV от с. з., определя отговорността за злоупотреби като средство за предотвратяване на данъчните измами. Цели се предотвратяване на загубата на данъчни приходи от неизпълнението на задължението на доставчика да внесе начисления данък върху добавената стойност, чрез натоварване и на други лица със задължението да внесат данъка. Принципът, установен с чл. 177, ал. 6 ЗДДС е, че отговорността се носи от прекия получател по доставката с невнесения данък, но ако той не бъде събран от него, се носи субсидиарна отговорност от всеки следващ получател по реда на доставките. Фактическият състав, пораждащ отговорността, включва обективни елементи - неизпълнение от доставчика на задължението да внесе начисления данък и упражнено право на приспадане от получателя, и субективен елемент - знание у получателя за това, че данъкът няма да бъде внесен /чл. 177, ал. 2 ЗДДС/.

Доказване на знанието следва да се осъществи по реда на чл. 117-120 от ДОПК, т. е чл. 177, ал. 3 от ЗДДС урежда хипотеза на презюмирано познание. При действието на чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с §2 ДР на ДОПК, процесуалната тежест да установи предпоставките на отговорността за злоупотреби, и в частност презумптивните предпоставки, е за приходната администрация.

С оглед разпоредбата на чл. 177 ЗДДС и предвид събраните в хода на производството доказателства, съдът намира тази доказателствена задача за изпълнена.

За да бъде приложен институтът на солидарната отговорност, е необходимо ревизиращият орган да докаже, че лицето е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен (чл. 177, ал. 2 ЗДДС).

По отношение на първата хипотеза - за категорично знание от страна на ревизираното лице, са налице представени доказателства от страна на ревизиращите: а именно свързаността изразяваща се в осъществени дейстдия от едно и също физическо лице, представляващ и двете дружества - доставчик и получател. Клаузи от Устава на акционерното дружество-доставчик, установяващи безспорните правомощия на същото лице И. Р. в качеството му на изпълнителен директор.

Действието на законовата презумпция, че регистрираното лице е било длъжно да знае, че дължимият данък няма да бъде внесен, е подчинено на категоричното доказване на кумулативните предпоставки по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС.

Съдът правилно е приел жалбата за неоснователна и я отхвърлил, за което решението следва да бъде оставено в сила.

В настоящия случай не е налице необходимост, респективно задължение за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Е. С, каквото се претендира от дружеството-касатор.

Настоящият спор не поражда съмнение относно приложимостта и действието на общностни разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол. Не е налице противоречие между национална и общностна правна разпоредба. Въпросите формулирани в искането са неотносими към установената по делото фактическа обстановка, не съдържат искане за тълкуване на конкретни правни разпоредби.

Принципът на допустимост на солидарната отговорност и съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО е потвърдена с Решение на Съда ЕО по дело С-384/04, където Съдът посочва, че чл. 21, ал. 3 от Шестата директива отм. , сега чл. 205 от Директива на Съвета 2006/112/ЕО, позволява законодателство, предвиждащо, че данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целия ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. В т. 59 и т. 61 в Решението по обединени дела С-439/04 и С-440/04 се уточнява, че преценката относно това дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че със своята покупка е участвало в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС, се извършва от националния съдия въз основа на обективни фактори. Съобразно приетото в Решение по дело С-271/06, при зачитане на принципа на пропорционалността, изискването данъчно задълженото лице да предприеме всяка разумна стъпка, която да осигури него самото, че предприетата от него сделка няма да има за последствие участие в отклонение от данъчно облагане, не противоречи на Общностното право.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав счита, че предметът на спора е напълно изяснен, значението и смисълът на разпоредбите са напълно ясни и небудещи съмнение, поради което приема, че не са налице основания по чл. 267 ДФЕС и предпоставките по чл. 629, ал. 3 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, поради което заявеното от касатора особено искане е неоснователно.

С оглед изхода на спора на ответната дирекция следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 780 лв., съобразно чл. 161 ДОПК, във вр. с чл. 8, ал1, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1227 от 29.05.2015 г. по адм. дело № 4007 по описа за 2014 година на Административен съд-Варна.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], представлявано от едноличен собственик на капитала и управител - И. Р. Р. да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер на 780 (седемстотин и осемдесет) лева.

Решението е окончателно.