Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба вх. № 2882 от 02.03.2020 г. от община Казанлък, представлявана от кмета Г. С., чрез процесуалния си представител адв. М. С. от АК отм. а Загора, против въззивно решение № 13 от 09.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1518/2019 г. на Окръжен съд – С. З, ІІ граждански състав, с което като е отменено решение № 580 от 28.08.2019 г. по гр. д. № 581/2019 г. на Казанлъшкия районен съд, са уважени предявените от М. П. Г. от [населено място] срещу касатора община Казанлък, искове с правно основание чл. 74, ал. 1 КТ – за обявяване за частично недействителна, поради противоречие със закона клаузата за срок в допълнителни споразумения № 76/25.01.2016 г., № 324/29.12.2016 г. и № 283/29.12.2017 г. към трудов договор, сключени между М. П. Г. и кмета на община Казанлък, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ; за признаване за незаконно уволнението на ищеца, на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ и неговата отмяна; възстановяване на заеманата преди уволнението му длъжност – „изпълнител - огняр”; както и присъждането на обезщетение за принудителна безработица поради незаконното уволнение в размер на 4 192, 20 лв., със законните последици. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното въззивно решение, с което са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради вероятната недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на спора и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са: относно допустимостта на иска по чл. 74 КТ за признаване на недействителност на клауза „срок“ на трудовия договор при наличието на законовата фикция на чл. 68, ал. 5 КТ, както и след като трудовото правоотношение е прекратено, поради изтичане на срока; когато съдът е обявил недействителност на клаузата за „срок на договора“ на основание чл. 74 КТ като се е произнесъл с диспозитив, приложима ли е разпоредбата на чл. 75, ал. 1 и ал. 2 КТ и тази недействителност действа ли назад и на какво основание при добросъвестност на работника; допустимо ли е съдът при произнасяне по установителния иск за нищожност на клауза на трудовия договор по чл. 74 КТ да се основава на законовата фикция по чл. 68, ал. 5 КТ и дължи ли съдът нарочно произнасяне с диспозитив като обявява недействителност на клаузата за срок на трудов договор на основание чл. 68, ал. 5 КТ; длъжен ли е съдът служебно да приложи законовата фикция по чл. 68, ал. 5 КТ, при условие, че ищецът не я е посочил като основание в исковата молба, а изрично е сезирал съда с установителния иск по чл. 74 КТ; в случай, че всеки последващ срочен договор се предшества от нарочна молба от работника/служителя, може ли да се приеме, че работникът не се е съгласил със срочността на договора/в контекста на правото на свободното договаряне между страните/. Поставен е и процесуалноправен въпрос с твърдението, че е обусловил изхода на делото и е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: може ли съдът по иск за отмяна на незаконно уволнение да се произнася по основания за незаконност на уволнението, които не са посочени в исковата молба. Позовава се и представя съдебна практика в тази насока, с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи – решение № 167 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 6368/2013 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 397 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 2870/2013 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 790 от 29.07.2011 г. по гр. д. № 148/2010 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 459 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г., ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.Пва се и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, поради недопустимост на предявения и разгледан иск по чл. 74 КТ и очевидна неправилност с твърдението, че въззивното решение е постановено „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, тъй като съдът не е съобразил действителните отношения между страните по трудовия договор като не е съобразил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба М. П. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Т. от АК отм. а Загора, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 74, чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че в случая ищецът Г. е работил по трудово правоотношение с ответника - община Казанлък на длъжност „домакин и шофьор“ – лагер Несебър, съгласно сключен трудов договор №30/02.05.2001г., за определен срок. С допълнително споразумение № 69/01.10.2013 г., на основание чл. 119, във вр. с чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, страните са се споразумели за изменение на трудовия договор на ищеца, считано от 01.10.2013 г. – от длъжност „изпълнител домакин“, лагер Несебър, на длъжност „изпълнител огняр“, сграда [улица], за неопределено време. С допълнително споразумение № 76/25.01.2016 г. към трудов договор, на основание чл. 119, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, във връзка с решение № 12/16.12.2015 г. на Общински съвет – Казанлък и ПМС № 66/28.03.1996 г., страните са изменили трудовия договор, като такъв за определен срок, считано от 26.01.2016 г. до 31.12.2016 г. От ЛТД на ищеца, се установява, че липсва молба от него до работодателя за сключване на трудов договор за определен срок. С допълнително споразумение № 324/29.12.2016 г., към трудов договор, сключено на основание чл. 119, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, във връзка с решение № 12/16.12.2015 г. на Общински съвет – Казанлък и ПМС № 66/28.03.1996 г., между страните по делото се изменя трудовия договор, считано от 31.12.2016 г. до 01.01.2018г., с място на работа несписъчен състав. Преди сключването на допълнителното споразумение е налице молба от ищеца Г. за започване на работа на позиция „огняр в сграда на [улица]и домакин на л-р Несебър. С допълнителното споразумение № 283 от 29.12.2017г., страните са постигнали съгласие трудовият договор да е със срок от 02.01.2018г. до 02.01.2019г. В ЛТД на ищеца е налице молба за започване на работа на длъжност „огняр“ в сградата на [улица]. Със заповед № 46/31.12.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, е прекратено трудовото правоотношение с М. Г., считано от 02.01.2019 г., поради изтичане на уговорения срок на трудовия договор. От заключението на изслушаната съдебно-счетоводната експертиза е установено, че обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, за периода 02.01.2019г. до 30.06.2019г., възлиза на сумата от 4 192, 20 лева.

При тези фактически данни, въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ, трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. Обявяването на недействителността може да стане както в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение и обезщетение. Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ предвижда, че трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен при изрично желание на работника или служителя, изразено писмено. Това означава, че освен документираното желание на работника или служителя, изразено писмено, съгласно изискванията на чл. 119 КТ за промяна на съдържанието на трудовото правоотношение, е необходимо и съставянето на отделен документ, който да съдържа изричното желание на работника, трудовият договор за неопределено време да се промени в договор за определен срок, както и че това желание следва да е доброволно изразено и да не е формирано под непозволено въздействие на работодателя. По делото липсва изрично изразено желание в писмен вид, изходящо от работника за промяна на трудовото му правоотношение от безсрочно в срочно, преди сключване на оспорените допълнителни споразумения към трудовия договор. Съдът е приел, че преди подписване на допълнително споразумение № 76/25.01.2016 г. към трудов договор, за изменение на трудовия договор, като такъв за определен срок, считано от 26.01.2016 г. до 31.12.2016 г., от ЛТД на ищеца, липсва изявление от него до работодателя за сключване на трудов договор за определен срок. Преди сключването на допълнително споразумение № 324/29.12.2016 г., към трудов договор, с което се изменя трудовия договор, считано от 31.12.2016 г. до 01.01.2018г., с място на работа несписъчен състав, също не е налице изрично изразено желание за сключване на срочен трудов договор. Това се установява от приложената в ЛТД, молба от ищеца Г. от 14.12.2016г. Преди подписване на последното допълнителното споразумение № 283 от 29.12.2017г., със срок от 02.01.2018г. до 02.01.2019г., също липсва изрично изразено желание на работника за сключване на срочен трудов договор, видно от молба от 15.12.2017г. от ищеца, находяща се в ЛТД. Въз основа на изложеното възивният съд е приел, че допълнителните споразумения, сключени между работника и работодателя, с които трудовият договор се превръща от безсрочен в срочен са съставени в нарушение на повелителната норма на чл. 67, ал. 3 КТ. Съдът е приел, че началното сключване на срочен трудов договор за определено време е допустимо в две групи от случаи, уредени в чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ. Първата група, уредена в чл. 68, ал. 3 КТ включва две хипотези - едната е с оглед на видовете работи, за изпълнението на които се сключват срочните трудови договори, а именно - временни, сезонни и краткотрайни, а втората хипотеза е приложима при сключване на срочни трудови договори независимо от естеството или характера на работата, с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или ликвидация предприятия. Втората група от случаи, при които е допустимо сключване на срочни трудови договори за определено време е уредена в чл. 68, ал. 4 КТ, съгласно който по изключение срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 за срок най-малко от една година може да се сключи за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя, но това е допустимо само по изключение, дефинирано в § 1, т. 8 ДР на КТ. Съгласно легалното определение изключение по смисъла на чл. 68, ал. 3 КТ, е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Посочените разпоредби са императивни, поради което следва да се приеме за задължително изискването на § 1, т. 8 ДР на КТ обуславящите срочността на трудовия договор обстоятелства да са вписани в трудовия договор. В конкретния случай, в допълнителните споразумения не са посочени конкретни причини, представляващи изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ, поради което съдът е приел, че не е налице условието по изключение, визирано в посочената разпоредба при сключването им. Позоваването на ПМС № 66/28.03.1996 г., не може да бъде прието като основание за сключване на срочен трудов договор, тъй като не се посочват изрично причините, които представляват посоченото в ал. 4 на чл. 68 КТ изключение. Тези причини трябва да са ясно и недвусмислено посочени в допълнителното споразумение, а не да се извличат от други актове, чрез тълкуване или предположения, какво точно е имал предвид работодателя.

Въз основа на изложеното от фактическа и правна страна, въззивната инстанция е приела, че клаузата в допълнителните споразумения към трудовия договор на ищеца, относно срока на трудовото правоотношение е в нарушение на КТ, тъй като не е установено наличие на конкретно основание за срочност. Безспорно е, че изпълняваната от ищеца длъжност „огняр“, в сграда [улица] на О. К е съществувала преди сключване на допълнителните споразумения към трудовия договор и продължава да съществува след изтичане на срока и прекратяване на договора. Тази длъжност няма характер на временна, сезонна или краткотрайна по смисъла на чл. 68, ал. 3 КТ, а се касае за работа с постоянен характер. В трудовия договор не са посочени конкретни причини, обуславящи срочността, съгласно чл. 68, ал. 4 КТ, във връзка с § 1, т. 8 от ДР на КТ, поради което съгласно чл. 68, ал. 5 КТ, недействителната клауза в Допълнителните споразумения за срок, се замества с такава за неопределено време. Предвид разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ, съгласно която трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля е недействителен, следва да се признае за установено, че клаузата за срок в допълнително споразумение № 76/25.01.2016 г. към трудов договор, допълнително споразумение № 324/29.12.2016 г., към трудов договор и последното допълнителното споразумение № 283 от 29.12.2017г. са недействителни. Предвид недействителността на клаузата за определен срок на посочените по – горе допълнителни споразумения, същите следва да се считат за безсрочни, поради което прекратяването на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, с изтичане на уговорения срок е в нарушение на закона, поради което и издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена, а предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ като основателни следва да бъдат уважени.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.

Поставените от касатора правни въпроси във връзка с приложението на чл. 74 КТ, посочени по-горе, са важни, но разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, за да е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като за да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочените правни въпроси трябва да допринасят за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед промени в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони /т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая разпоредбите, съдържащи се в чл. 74 КТ, са ясни и не предполагат противоречиво прилагане от съдилищата. Освен това във връзка с прилагането им съдебната практика е трайна и безпротиворечива, Съгласно нея недействителността като правен институт в трудовото право урежда основанията за недействителност, реда за нейното обявяване, правните и последици и възможността за саниране. Според разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. В трудовото право не са уредени отделни основания за нищожност и унищожаемост на договорите, а се използва общото понятие недействителност. В посочената по-горе разпоредба са посочени четири основания за недействителност на трудовия договор. Страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването и не бъде връчено на страните. От момента на обявяването се проявяват правните последици на недействителността. Съдът обявява недействителността по реда за разглеждане на индивидуалните трудови спорове. Обявяване недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По същия ред се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по трудовото правоотношение работодателят от една страна и работникът или служителят от друга имат правен интерес от обявяване недействителността. Съгласно установената съдебна практика, страните по трудовия договор имат правен интерес да искат прогласяване на недействителността му по време на действие на трудовото правоотношение/решение № 319 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. ІV г. о. и решение № 320 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2420/2014 г. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Когато трудовият договор е прекратен, правният интерес от иска за недействителност на трудовия договор или негова клауза произтича от уреждане на отношенията във връзка с прекратеното трудово правоотношение – има преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратен трудовият договор, съответно за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност или за дължимостта на трудови възнагражедения, обезщетения или други престации по трудовото правоотношение/решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4848/2014 г. ІV г. о. ВКС/. Следователно, тъй като по тези правни въпроси е налице установена съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд, по тях не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният правен въпрос от процесуално естество - може ли съдът по иск за отмяна на незаконно уволнение да се произнася по основания за незаконност на уволнението, които не са посочени в исковата молба, е обуславящ за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС, както твърди касатора. В случая съдът не се е произнесъл по основание за незаконност на уволнението, непосочено в исковата молба, напротив в нея е посочено основанието на предявените искове като подробно са изложени фактите и обстоятелствата, от които произтича спорното право. Въз основа на тях съдът е уважил предявения иск по чл. 74 КТ за недействителност на клаузи в допълнителните споразумения към трудовия договор на ищеца, относно срока на трудовото правоотношение, като е приел, че те са в нарушение на КТ, тъй като не е установено наличие на конкретно основание за срочност. В тази връзка е приел, за безспорно е, че изпълняваната от ищеца длъжност „огняр“, в сграда [улица] на О. К е съществувала преди сключване на допълнителните споразумения към трудовия договор и продължава да съществува след изтичане на срока и прекратяване на договора. Тази длъжност няма характер на временна, сезонна или краткотрайна по смисъла на чл. 68, ал. 3 КТ, а се касае за работа с постоянен характер. В трудовия договор не са посочени конкретни причини, обуславящи срочността, съгласно чл. 68, ал. 4 КТ, във връзка с § 1, т. 8 от ДР на КТ, поради което съгласно чл. 68, ал. 5 КТ, недействителната клауза в допълнителните споразумения за срок, се замества с такава за неопределено време. Предвид разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ, съгласно която трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля е недействителен, съдът е признал за установено, че клаузата за срок в процесните допълнителни споразумения към трудовия договор на ищеца, са недействителни и същите следва да се считат за безсрочни, поради което прекратяването на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, с изтичане на уговорения срок е в нарушение на закона, поради което и издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена, следователно съдът се е произнесъл по основанията за незаконност на уволнението, посочени в исковата молба. В този аспект е и посочената от касатора практика на ВКС, на която приетото от въззивния съд е в съответствие, а не в противоречие.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Това е така, тъй като съдът се е произнесъл по предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, заявени с исковата молба, в частност за ищеца е налице правен интерес от предявяването на иска по чл. 74 КТ, по изложените по-горе съображения, поради което въззивното решение е валидно и допустимо.

Не е налице и релевираното от касатора основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК/очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:

В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280 ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Както се посочи по-горе, във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280 ал. 1, т. 1-3 ГПК. В конкретния случай това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че постановявайки решението си, с което е уважил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът не е съобразил в конкретния случай действителните правотношения между страните по трудовия договор с оглед разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, а именно - при тълкуване на договорите да се търси действителната обща воля на страните. По съществото си обаче тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно, при служебно извършената проверка настоящият състав на ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед на горното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че по поставените въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 13 от 09.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1518/2019 г. на Окръжен съд – С. З, ІІ граждански състав, по касационна жалба вх. № 2882 от 02.03.2020 г. от община Казанлък, представлявана от кмета Г. С..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: