Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УП България 4“ЕООД срещу решение № 260100 от 02.06.2021 г. по в. т. д. № 103/2021 г. на Варненски апелативен съд. С това решение е потвърдено решение № 260187 от 14.08.2020 г. по т. д. № 1830/2019 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от дружеството против „Енерго-П. П“ АД искове за заплащане на сумите 45 772, 45 лв. и 51 380, 24 лв., представляващи дължима преференциална цена за произведена и доставена електрическа енергия за м. септември 2016 г. и м. октомври 2016 г., както и на сумите 13 146, 87 лв. и 14 757, 53лв., представляващи обезщетения за забавеното им плащане за периода от 01.01.2017г. до 04.11.2019г., ведно със законната лихва след тази дата, като в полза на ответника „Енерго-П. П“АД са присъдени направените по делото разноски. Решенията са постановени при участие на „Национална електрическа компания“ ЕАД в качеството на подпомагаща страна на страната на ответника „Енего-П. П“ АД.

В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното решение поради постановяването му при наличие на предпоставките по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК за спиране на делото – наличие на висящ преюдициален правен спор по обжалване на решения на КЕВР №СП-1/15.10.2020г. и №СП-2/15.10.2020г. Отказът да бъде спряно производството от страна на въззивния съд се интерпретира от касатора и като допуснато от него процесуално нарушение, обуславящо неправилност на постановения от него въззивен акт. Оплакванията си за неправилност на решението касаторът основава и на твърденията си за неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон - чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ вр. с пар. 17 ПЗР на ЗИДЗЕВИ. Поискано е атакуваното решение на апелативния съд да бъде допуснато до касационен контрол и след отмяната му да бъдат уважени предявените от касатора искове. Претендират се разноските, направени от дружеството за всички съдебни инстанции.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 2 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото въпросите: 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17 ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 2а. Ако отговорът е положителен, то в обхвата на косвения съдебен контрол, съдът длъжен ли е да вземе предвид всички възражения относно незаконосъобразността на административния акт и следва ли служебно да провери налице ли са всички основания за незаконосъобразност на административния акт, предвидени в чл. 146 АПК?; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17 ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ех lege) правомощие на съда?; 4. Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху ИАА и/или да спре търговски спор на основание чл. 229 т. 4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?. Твърди се, че възприетата от въззивния съд липса на преюдициалност на административното производство по обжалването на административен акт, който е елемент от фактическия състав на търговското правоотношение е извод, който е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в опр.№410/27.09.19г. по ч. т.д.№1813/19г. на първо т. о., опр. №10/06.01.21г. по ч. т.д.№2479/20г. на второ т. о., опр. №25/10.01.13г. по ч. гр. д.№795/12г. на четвърто г. о., опр. №340/22.07.19г. по ч. т.д.№1250/19г. на първо т. о., опр.№456/03.08.15г. по ч. т.д.№1826/15г. на второ т. о. и опр.№40/18.01.18г. по ч. т.д.№2586/17г. на първо т. о. – основание за допускане по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Същият допълнителен критерий се сочи и по отношение на втория и третия от въпросите, като се цитира решение №67/10.04.14г. по гр. д.№5615/13г. на първо г. о. на ВКС. Тези и останалите два въпроса касаторът счита, че, освен че са обусловили правната воля на съда, са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Приложимостта на така посочения допълнителен критерий на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК обосновава с липсата на съдебна практика, постановена от Върховния касационен съд в подобни хипотези.

Ответникът по касация „Енерго-П. П” АД и третото лице-помагач на същия – „Национална електрическа компания” ЕАД в писмени отговори оспорват наличието на законоустановените предпоставки за провеждане на селекцията, а по същество считат изложените в касационната жалба оплаквания, доводи и искания за неоснователни по подробно изложени съображения, като молят същата да бъде оставена без уважение. Ответникът претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно в производството, че ищецът е производител на електрическа енергия от собствен възобновяем източник - вятърна електроцентрала, като на 30.08.2011г. с ответника бил сключен договор за изкупуване на произведената от него електрическа енергия за период от 12 години след датата на въвеждането му в експлоатация, при цени на изкупуване – определените в Решение №Ц-18/20.06.11г. на ДКЕВР, при разграничаване на цената до достигане на 2250 пълни ефективни часа на работа и след това; до влизането в сила на изменението на чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ от 24.07.2015г. цялото изкупувано количество електроенергия е било заплащано по тези цени.Констатирал е, че след влизане в сила на изменението произведеното в рамките на определеното от КЕВР нетно специфично производство количество електроенергия за м. септември 2016г. ответникът е заплатил на ищеца по преференциална цена, а за произведените над него 218, 300 МВтЧ ищецът издал фактура за плащане по цена за излишък на балансиращия пазар от 16, 2693 лв./МВтЧ – т. е. за сума 4261, 91 лв., която също му била заплатена от ответника; впоследствие за същото това количество електроенергия ищецът издал дебитно известие за плащане по преференциална цена /сумата 45 772, 45 лв./; за м. октомври ищецът издал фактура за плащане на цялото количество произведена електроенергия по преференциална цена /сумата 56 314, 44 лв./, от която постъпило плащане от страна на ответника в размер на 4934, 20 лв. /по цена за излишък/.Тъй като извършените от ответника плащания били основани на приетия максимален обем на нетно специфично производство на електрическа енергия, определен в решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, съдът е констатирал, че в хода на производството с влязло в сила решение на административния съд същото е било отменено по реда на административното обжалване в приложимата му към правоотношението част, определяща праговете на нетното специфично производство /т. 2.7 и т. 2.8/ ; след постановяването на първоинстанцонното производство с последващи решения №СП-1/15.10.202г. и №СП-2/15.10.2020г. на КЕВР са определени идентични с отменените т. 2.7 и т. 2.8 от Решение №СП-1/31.07.2015г. на КЕВР размери на нетно специфично производство на ел. енергия. Като спорен съдът е определил въпроса дали произведеното количество ел. енергия над нетното специфично производство от 1907 КВтЧ, определено в т. 2.7 от Решение №СП-1/2015г. следва да бъде заплатено по преференциална цена от 191 лв. по т. 7, респ. т. 8 от Решение Ц-18/20.06.2011г. на КЕВР или по цената за излишък на балансиращия пазар. За да разреши този въпрос, съдът е стъпил на законовата рамка, установена в интерес на обществените отношения и ограничаваща договорната свобода в отношенията между частноправните субекти по повод производството и изкупуването на електроенергия. Посочил е, че правоотношението между страните е възникнало при действието на новия Закон за енергията от възобновяеми източници, предвиждащ изкупуването на произвежданата от такива източници електроенергия по неизменни в рамките на срока на действие на договорите за изкупуване преференциални цени, каквито са определените в Решение №Ц-18/20.06.11г. на ДКЕВР, както и възможност за договаряне продажбата на произведени количества на свободния и балансиращ пазар. Прието е, че с изменената през 2015г. разпоредба на чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ пазарът на електроенергия от възобновяеми източници е променен, като е ограничен обемът на изкупуваното по преференциални цени количество ел. енергия от възобновяеми източници с въвеждането на праг, определен като „нетно специфично производство“, до което крайният снабдител е задължен да изкупи произведената електроенергия по преференциални цени, а остатъкът – по цени за излишък на балансиращия пазар. Съдът е посочил, че както в отмененото Решение №СП-1/31.07.2015г., така и в подлежащото на предварително изпълнение Решение №СП-1/15.10.2020г., при запазване разграничението според годишни часове работа, КЕВР е определила съответните обеми на нетно специфично производство според специфичните критерии, характерни за съответния вид производство.Съдът е отказал да сподели доводите на ищеца /въззивник/, които е намерил, че са основани на интерпретация на изменението на закона, която влиза в противоречие с него. Намерил е посоченото изменение в ЗЕВИ за приложимо и към заварените правоотношения /каквото е и процесното/, доколкото липсва изрична регламентация в обратен смисъл. От изложеното въззивният състав е заключил, че на основание чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ преференциалната цена е дължима до достигане размера на нетното специфично производство, определено в решението на КЕВР, а за останалите произведени количества, които го надхвърлят, се дължи изкупуване по цена за излишък на балансиращия пазар.Тъй като ответникът е извършил плащане на изкупеното от него, произведено от ищеца за м. септември и м. октомври 2016г., количество електроенергия в съответствие с приетото по изложените съображения за дължимо, съдът е направил извод, че той е изпълнил точно задълженията си по договора. Наведените от въззивника доводи за наличие на основания за спиране на производството пред съда, въззивният съд е намерил за неоснователни, като се е позовал на предварителната изпълняемост на индивидуалните административни актове на КЕВР, въведена с императивната норма на чл. 13 ал. 9 ЗЕ. Цитирал е в тази връзка релевантна съдебна практика на ВКС. За да остави без уважение искането на въззивника за упражняване от съда на основание чл. 17 ГПК на инцидентен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт съставът е изложил аргументи, че за да се осъществи косвен съдебен контрол е необходимо поставеният въпрос да е с преюдициално значение за разрешаването на гражданско-правния спор и административният акт да се противопоставя на страна, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.Посочил е, че отмяната на решението на КЕВР не може да доведе до отпадане на императивния законов критерий за лимит, до който плащането е по преференциална цена, съответно - да се дължи такава за цялото произведено и доставено количество електроенергия; че административният акт има само декларативен, но не и конститутивен характер и подлежи на предварително изпълнение, което е приключило с издаването на фактурите за произведено и доставено количество електроенергия, като към момента на произвеждането и доставянето на електроенергията с решението на КЕВР от 31.07.2015г. е било оповестено нетното специфично производство, послужило за определянето на количеството платима по преференциална цена електроенергия.Във връзка с тези изводи съдът е посочил, че, тъй като оспореният административен акт е породил действие спрямо претендираните права на ищеца, осъществени в предходен период от време, липсва връзка на преюдициалност, налагаща проверка за законосъобразност на Решения №СП-1 и СП-2 от 15.10.2020г.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на сочените в изложението на касатора основания.

По наличието на предпоставката на чл. 280 ал. 2 предл. 2 ГПК, твърдението за което е основано на аргументи на касатора, изведени от задължителните указания в Тълкувателно решение №1/09.07.2019г. по тълк. д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Основание за недопустимост на съдебното решение е постановяването му при наличие на абсолютна процесуална пречка за разглеждането му, какъвто би бил случаят, при който висящността на един преюдициален за производството правен спор препятства упражняването на правото на иск за времето до разрешаването му. Между двете дела следва да е налице връзка на обусловеност, от която зависи пряко изхода на обусловеното производство, като несъобразяването на изхода по обуславящото води съответно до недопустимост или неправилност на първото.

В случая ищецът е поддържал в производството пред първата инстанция наличие на такава преюдициалност във връзка с обжалването пред административния съд на Решение №СП-5/28.03.2019г. на КЕВР, по което е било образувано адм. д.№4422/19г. по описа на АССГ. Направеното на основание тези твърдения искане за спиране е оставено без уважение от състава, което следва да бъде споделено, но по различни от посочените от окръжния съд съображения /че същото подлежи на предварително изпълнение/. Посоченото административно дело касае решение на КЕВР, което е неотносимо към настоящата хипотеза. Видно от исковата молба, ищецът се е позовал на Решение №Ц-18/20.06.2011г. на ДКЕВР, в чиито т. 7 и т. 8 са определени преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия, произвеждана от вятърни електрически централи, работещи до 2250 часа /191 лв./МВтЧ/ и над 2250 часа /173, 06 лв./МВтЧ/, както и на издаденото след изменението на чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ Решение №СП-1/31.07.2015г. на КЕВР, с чиито т. т.2.7 и 2.8 за тези електроцентрали е определен обема на нетното специфично производство – съответно – 1907 кWh и 2 139 kWh. Твърдейки, че последното в частта по тези две точки е незаконосъобразно, ищецът се е позовал на висящото адм. д.№8493/15г. по описа на АССГ, приключило в тази инстанция с невлязло в сила решение за отмяната му. При тези обстоятелства искането за спиране до приключването с влязло в сила решение по друго административно дело, по което е обжалвано друго решение на КЕВР, изначално не е подлежало на уважаване, тъй като изобщо липсва връзка на преюдициалност между двете производства. Доколкото са били налице индикации за наличие на относимо към повдигнатия пред него спор друго административно дело по обжалването на визираното от ищеца решение на КЕВР, във връзка с което съдът е следвало да извърши и служебно преценка дали е налице основание за спиране по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, пред въззивната инстанция тази пречка за движението на делото е била вече отпаднала, тъй като след постановяването от окръжния съд на първоинстанционното решение, решението на АССГ за отмяната на Решение №СП-1/31.07.2015г. е влязло в сила с постановяването на решение №3312/04.03.20г. по адм. д.№14112/18г. по описа на Върховен административен съд, с което то е потвърдено.

Пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивника-ищец отново е направил искане за спиране на производството, като отново се е позовал на неотносимо към спора висящо административно производство – по адм. д.№1719/21г. по описа на АССГ, имащо за предмет проверка на законосъобразността на Решение №СП-5/28.03.2019г., въпреки че във въззивната си жалба е навел оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е обсъждал обстоятелства във връзка с това решение, което сам въззивникът е счел за неотносимо. И това искане е оставено без уважение от състава на Варненски апелативен съд по съображения от разпоредбата на чл. 13 ал. 9 ЗЕ. Искане за спиране на производството поради наличие на висящи административни спорове във връзка с обжалването на последващо приети /след отмяната на Решение №СП-1/31.07.2015г./ на КЕВР Решение №СП-1 и Решение №СП-2 от 15.10.2020г. въззивникът не е направил, както и не е представил доказателства за наличието на такива след направеното в отговора на въззивната жалба изрично позоваване от страна на ответника на тези решения. При тези обстоятелства /доколкото не е разполагал с данни за водено друго, освен соченото от въззивника, административно дело, което би имало значение за спора/ въззивният съд не е имал основание служебно да се произнася по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. В мотивите на решението си съдът е зачел настъпилите в хода на първоинстанционното производство и след приключването му факти по отмяната на Решение №СП-1/31.07.2015г. и постановяването на Решения №СП-1 и №СП-2 от 15.10.2020г., но не се е позовал на тях, за да мотивира крайния си извод. Изложил е съображения, че към момента на отмяната на Решение СП-1/31.07.15г. ответникът е бил изпълнил своевременно вмененото му по силата на закона /чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ и чл. 13 ал. 9 ЗЕ/ задължение да плати на ищеца изкупеното от него количество електроенергия - частично по преференциална цена и частично по цена за излишък на балансиращия пазар след достигането на обема от нетно специфично производство, определен с предварително изпълняемото Решение СП-1/31.07.15г. на КЕВР. Доколкото, с оглед изложеното, за въззивния съд не е съществувало задължението да спре образуваното по описа му производство по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, постановеното от него решение по съществото на спора не може да бъде определено като вероятно недопустимо, което да обуслови допускане на проверката му на основание чл. 280 ал. 2 предл. 2 ГПК.

По изложените съображения не може да бъде приет като обуславящ и първият от релевираните в хипотезата на чл. 280 ал. 1 ГПК въпроси, поставен в контекста на оплакването за недопустимост на въззивното решение. Поради това и с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКСнастоящият състав не следва да обсъжда наличието на допълнителен селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Останалите, поставени от касатора въпроси са във връзка с направеното след хода на устните състезания пред въззивния съд искане за извършване от въззивния съд на косвен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на Решения №СП-1 и №СП-2 от 15.10.2020г. В този смисъл и доколкото въпросите на касатора са формулирани в контекста на разпоредбата на чл. 17 ал. 2 ГПК, която въззивният съд е отказал да приложи, те се явяват като цяло относими, но не и обуславящи. За да се мотивира, съдът е посочил, че предпоставки за упражняването на такъв контрол от гражданския съд са административният акт да е от преюдициално значение за разрешаването на гражданско-правния спор и същият да се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Отрекъл е да е налице първата от тези две предпоставки, доколкото правоотношението между страните не се е развило при действието на тези две решения, а при действието на решение №СП-1/15г., което е предварително изпълняемо по силата на закона. Нито един от въпросите от 2-ри до 4-ти, по начина, по който са формулирани, не кореспондира с тези мотиви.Съставът на апелативния съд не е отказал да се произнесе по искането за упражняване на инцидентния контрол, поради това, че не е сезиран с иск /в какъвто контекст е поставен въпрос 3/, а поради липсата на предпоставката „преюдициалност“ за изхода от спора на оспорените пред него административни актове. Двата въпроса, обединени под общата номерация 2 са израз на поддържана от касатора теза, че са налице всички предпоставки за осъществяването на косвения контрол, включително, че административният акт е свързан с реализирането на спорни по делото права, докато съдът е отрекъл това да е така. Четвъртият въпрос, по начина, по който е формулиран /“административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационната връзка“/, би могъл да визира единствено Решение №СП-1/31.07.15г., доколкото съдът е признал на същото роля в регламентирането на правоотношението между страните, но по отношение на него касаторът не само че не е поискал да бъде осъществен косвения контрол, но и към момента на произнасянето на въззивния съд е бил осъществен вече пряк такъв от административния съд, с който на основание чл. 302 ГПК съдът е бил длъжен да се съобрази. Петият въпрос би имал значение за изхода на делото, ако е поставен в контекста на възприетото от въззивния съд предварително изпълнение на Решение №СП-1/31.07.15г на КЕВР, но не и по отношение на сочените в мотивите на изложението Решения №СП-1 и №СП-2 от 15.10.2020г., тъй като апелативният съд е приел, че именно този административен акт е породил /предварително/ правно действие.

По отношение на въпросите освен това не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато съответният правен въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Конкретни съображения в този смисъл, налагащи допускане на обжалваното решение до касационен контрол, страната не излага, а се позовава само на липса на съдебна практика.Същевременно както нормата на чл. 17 ал. 2 ГПК, така и тази на чл. 13 ал. 9 ЗЕ /уреждаща предварителното изпълнение на решенията на КЕВР/ са от императивен порядък, пределно ясни са и не се нуждаят от тълкуване.Освен това следва да бъде отчетен фактът, че към настоящия момент вече е налице формирана практика в аналогична на настоящата хипотеза - решение №60073/16.11.2021г. по т. д.№1184/20г. на ВКС Първо отделение, с което, освен че е потвърдена допустимостта на въззивното решение на Варненски апелативен съд, постановено по аналогичен казус, принципно по същество е прието, че със законодателните промени /чл. 31 ал. 5 ЗЕВИ – ДВ бр. 56/24.07.2015г./ се извършва корекция в приложимата схема за насърчаване на производителите на енергия от възобновяеми източници и се осигурява преход от непазарно към пазарно ориентирани схеми за насърчаване и интегриране на тези производители на свободния пазар; промените в уредбата са в публичен интерес и, доколкото налагат ограничения, следва да се тълкуват стриктно; отделните производители са ограничени от пределния обем до който законодателят в чл. 31 ал. 5 т. 1 ЗЕВИ с препращане към съответните решения на регулаторния орган, е гарантирал изкупуването на произведената електроенергия по преференциална цена, като при формирането й КЕВР е задължена да осигури баланс между интересите на енергийните предприятия и клиентите, а заплащането на произведената над нетното специфично производство електроенергия по преференциална цена би довело до поемане на неадекватно висока финансова тежест от потребителите на електроенергия.

Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд да постанови определение, с което да откаже допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.

При посочения изход на делото, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Енерго-П. П” АД разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 848 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260100 от 02.06.2021 г. по в. т. д. № 103/2021 г. на Варненски апелативен съд

ОСЪЖДА „УП България 4“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет. 4 да заплати на „Енерго-П. П” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] разноски за настоящото производство в размер на 4 848 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.