Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото В. Е. В., подадена чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. Е. П., срещу решение № 215/11.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 3373/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 3995/07.07.2020 г. по гр. дело № 14154/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), е уважен частично, предявеният от Е. В. А. срещу жалбоподателя, конститутивен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, а именно – отменено е дарението, извършено между страните с договор за дарение от. .. г., обективиран в нотариален акт №. .., том. .., рег. №. .., нот. дело №. ../... г. на нотариус с рег. №. .., вписан акт №. .., том. .., дело №. .../... г., вх. рег. №. .. на СлВп-София, до размер на 1/2 идеална част от дарения недвижим имот – апартамент № 10, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 4, заедно с принадлежащите му избено помещение № 10 и 5.106 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; в тежест на жалбоподателя са възложени държавна такса и разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост на обжалваната част поради пропускане на едногодишния преклузивен срок по чл. 227, ал. 3 от ЗЗД при предявяването на иска, както и оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е инкорпорирано в касационната жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли да се приеме, че е налице редовно уведомяване на ответната страна, задължена за издръжка, относно нуждата от такава на прехвърлителя, дарител на идеалната част от недвижимия имот – апартамент, при липса на реално връчване на нотариална покана на ответника, изпратена единствено на адрес на дружеството „Алианц“, върната при отбелязване, че е отказано получаването, без да е посочено лицето, което е отказало това, и без данни и доказателства, дали ответникът работи в това дружество към датата на връчването; 2) дължи ли надареният издръжка на дарителя и в кои случаи; следва ли съдът да изследва въпроса относно необходимостта от издръжка на ответника по касация, както и да вземе предвид конкретните данни по делото относно наличието на свободен недвижим имот, с право на пожизнено и безвъзмездно ползване от страна на същия, като ответникът не живее там, не се ползва от него и е можело да бъде отдаден под наем от самия него, като носител на правото на ползване; следва ли съдът да установи дали този наем, добавен към доходите на ответника по касация, би удовлетворил нуждите му от издръжка; 3) следва ли при определяне на нуждата от издръжка съдът да вземе предвид обстоятелството, че Е. В. не извършва разходи за живеенето си в друго жилище и няма данни да заплаща консумативи там; 4) следва ли съдът да установи наличие на непризнателност, която може да бъде оценена като „драстична“ по смисъла на ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС; и 5) следва ли да бъдат преценени всички обстоятелства относно имущественото положение както на ищеца, така и на ответника; следва ли съдът да събере доказателства относно семейното и имуществено състояние на ответника-касатор и да укаже чия е била доказателствената тежест за събирането им; представлява ли това съществено нарушение на процесуалноправните норми. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първите два въпроса – с решение № 275/26.03.2009 г. по гр. дело № 5837/2007 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/30.05.2018 г. по гр. дело № 1498/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 177/14.04.2011 г. по гр. дело № 209/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 172/16.05.2013 г. по гр. дело № 1203/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, третия въпрос – с решение № 526/03.02.2012 г. по гр. дело № 681/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и последните два въпроса – с ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС и решение № 163/19.06.2019 г. по гр. дело № 4903/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В изложението са посочени и определения по чл. 288 от ГПК, но същите не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От страна на касатора се сочи и очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, но без да се излагат каквито и да било съображения относно наличието на това основание по чл. 282, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид оплакванията за недопустимост се навежда и основанието по чл. 282, ал. 2, пр. 2 от ГПК, което в изложението се свързва и с първия от горните правни въпроси.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. А., чрез назначения му по реда на чл. 95 от ГПК процесуален представител адв. И. Я., е подал отговор на касационната жалба, в който излага доводи и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да намери за неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на предявения срещу него иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД поради неспазване на едногодишния преклузивен срок по чл. 227, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че съобразно твърденията в исковата молба, недаването на издръжка, което е основанието на иска, е настъпило през месец октомври 2017 г. и е узнато от ищеца с факта на неплащане на падежа на поисканата от него издръжка – пето число на същия месец, определен с нотариална покана до ответника. Съдът е установил и че искът е предявен на 16.04.2018 г., с оглед на което е приел, че това е станало в рамките на едногодишния срок по чл. 227, ал. 3 от ЗЗД. Намерил е също, че нотариалната покана, с която ищецът е поискал издръжка, е била връчена на адресата (ответника) при условията на отказ на 18.09.2017 г., на работното му място – в канцеларията на ЗК „А. Б“ на [улица]. В тази връзка апелативният съд е приел, че нотариалната покана е оформена от длъжностно лице – призовкар, надлежно е връчена при условията на отказ на получателя, като самоличността на лицето, отказало да я получи, е надлежно отразена от връчителя в разписката за връчване на нотариалната покана. Съдът е изтъкнал и че разписката за връчването е съставена от длъжностното лице в кръга на функциите му на връчител на нотариални книжа към кантората на нотариуса, като разписката е надлежно оформена, поради което съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК съставлява доказателство за извършените от него и пред него действия. Съдът е намерил и че материалната доказателствена сила на разписката не е оспорена от ответника в срока по чл. 131 от ГПК, а оспорването е по същество; с оглед това, съдът е приел, че нотариалната покана е била надлежно връчена на ответника на 18.09.2017 г. Намерил е също, че по делото не се твърди и не се установява, след дадения с поканата срок, от ответника да е била предложена издръжка на ищеца.

Така приетото от въззивния съд относно връчването на нотариалната покана на касатора-ответник и относно спазването от страна на ищеца на едногодишния преклузивен срок по чл. 227, ал. 3 от ГПК не води нито до извод за вероятна недопустимост на обжалваната част от решението, нито пък е в противоречие с което и да било от решенията на ВКС, посочени от страна на касатора, в които подобни въпроси не са обсъждани. Единствено в решение № 172/16.05.2013 г. по гр. дело № 1203/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е застъпено разбирането, трайно възприето в практиката на ВКС, че и самата искова молба, с която е предявен искът по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, има ролята на покана до ответника за даване на издръжка. При това положение, какъвто и отговор да даде настоящата касационна инстанция на първия правен въпрос, който е свързан с надлежното връчване на нотариалната покана, това не би довело до промяна на крайния резултат по делото както с оглед допустимостта на иска, така и по съществото на материалноправния спор по делото. Отделно от това, формулировката на този въпрос изхожда единствено от тезата на жалбоподателя, че нотариалната покана не му е връчена, докато въззивният съд е приел обратното – че тя му е връчена лично, при отказ да я получи. При това положение, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос освен, че е без никакво значение за изхода на делото, не е и обуславящ правните изводи в обжалваното решение, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване; не е налице и вероятна недопустимост на обжалваната част от въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

За да уважи иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото е установена непризнателност от страна на ответника, изразяваща се в отказ да предостави на ищеца-дарител издръжка, от която той се е нуждаел. С този свой решаващ извод апелативният съд е разрешил първата част от втория правен въпрос (дължи ли надареният издръжка на дарителя и в кои случаи) в пълно съответствие с константната практика на ВКС, намерила израз и в посочените от страна на касатора решения. Съгласно тази трайно установена практика, срещу полученото дарение дареният има само морално задължение за признателност към дарителя, което се трансформира в правно такова за даване на издръжка именно в хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД – когато дарителят има трайна нужда от издръжка и след отправено от него искане до дарения, последният откаже (изрично или мълчаливо) да му я дава; в случай, че необходимост от издръжка не възникне или такава не бъде поискана и отказана, задължението на дарения към дарителя си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция.

Също в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е разрешил и втората част от втория въпрос, като е изследвал дали ищецът-дарител е имал необходимост, т. е. – трайна нужда от издръжка, именно с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото. В тази връзка съдът е установил, че през 2017 г., когато ищецът е бил 76-годишен, неговото здравословно състояние силно се е влошило – той е бил хоспитализиран четири пъти по повод хронична артериална недостатъчност на крайниците и е претърпял оперативна интервенция, при която му е направен байпас на крака; бил е хоспитализиран двукратно и за кръвопреливания по повод кървене и установена желязодефицитна анемия. Съдът е установил също, че ищецът има учредено вещно право на ползване върху процесния апартамент, но е живял там до 2016 г., когато отношенията му с ответника – негов син и снаха му силно са се влошили, те му отнели ключа от апартамента и не го допускали да влиза там. В продължение на повече от две години ищецът живял при дъщеря си и зет си, които при нужда са го подпомагали и финансово. След това (през 2018 г.) ищецът се преместил да живее в[жк], като по делото не е установено чия собственост е имотът там. Съдът е установил също, че ищецът се издържа изцяло само с доходите от пенсията си в размер 273.33 лв. месечно; установил и че съгласно официалните данни на НСИ, линията на бедност за 2018 г. за едно лице в [населено място] е 558 лв. месечно, а за 2017 г. за страната средномесечно за един пенсионер са били необходими 413.50 лв., като за [населено място] разходите за живот са значително по-високи. Предвид установените обстоятелства, че ищецът е бил възпрепятстван да ползва процесния апартамент, тъй като ключът от него му е бил отнет от ответника, апелативният съд е намерил за неоснователни доводите на последния, че ищецът имал възможност да реализира доход от процесния имот. В обобщение въззивният съд е приел, че още от началото на 2017 г. нуждата на ищеца-дарител от средства за издръжка е нараснала значително, както поради обстоятелството, че той е бил лишен от ответника от възможността да ползва процесния имот, така и поради значителното и рязко влошаване на здравословното му състояние, което е обусловило нужда от допълнителни средства за лекарства и лечение.

Предвид така приетото от въззивния съд, последната част от втория въпрос, – че съдът следва да вземе предвид обстоятелствата дали дарителят-ищец може да ползва или да отдава под наем „свободен“ недвижим имот, върху който има пожизнено и безвъзмездно право на ползване, както и дали този наем заедно с другите му доходи би удовлетворил нуждите му от издръжка, също е некоректно формулирана и не съставлява правен въпрос, който да е обуславящ правните изводи в обжалваното решение.

В обобщение – по отношение на първите две части от втория въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, а в последната си част този въпрос не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

При установеното по делото, че единственият доход на ищеца от пенсията му е два пъти по-нисък от линията на бедност и че той е имал допълнителни разходи за лечение, то обстоятелствата, че той не е имал разходи за жилище и за консумативни разноски докато е живеел при дъщеря си и зет си, които са го подпомагали и финансово, очевидно не биха могли да променят извода на въззивния съд, че ищецът е имал трайна нужда от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, дори да бяха обсъдени в тази връзка. При това положение, третият правен въпрос формулиран от страна на касатора, също е без значение за изхода на делото и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.

Както се сочи от страна на самия жалбоподател, въззивният съд не е обсъдил последните два правни въпроса. Това е така, защото касаторът-ответник не е навеждал по делото възражение и твърдения, да не е имал достатъчно средства да дава поисканата му от ищеца издръжка, за което съдът не следи служебно (в този смисъл – решение № 82/24.06.2019 г. по гр. дело № 2911/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС). С оглед на това, и тези два правни въпроса не са обуславящи правните изводи в обжалваното решение и са без значение за изхода на спора по делото, респ. – не съставляват основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а сочените във връзка с тях, ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС и решение № 163/19.06.2019 г. по гр. дело № 4903/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС се явяват неотносима към настоящия случай практика на ВКС.

Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, тъй като за наличието на това основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК в изложението и касационната жалба не се излагат каквито и да било съображения – извън общите оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Касационната жалба на ответника В. В. е подадена чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. Е. П., поради което и съгласно чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК по жалбата не е внесена дължимата държавна такса в размер 30 лв. При това положение и с оглед изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати тази такса по сметка на ВКС.

По делото е постъпила и молба от 08.07.2021 г. от Националното бюро за правна помощ (НБПП), с която се иска в негова полза да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, както и да бъде издаден изпълнителен лист. Към молбата е приложено (в заверен препис) решение № СФ-4219-9353/2021 от 27.05.2021 г. на председателя на НБПП, с което на назначения на ищеца Е. А. по реда на чл. 95 от ГПК, негов служебен процесуален представител – адв. И. Я., въз основа на отчет № 4219/2021 г., съгласно чл. 39, във вр. с чл. 38 от ЗПП е определено адвокатско възнаграждение в размер 450 лв. за въззивното производство по делото; върху решението е направено и отбелязване, че възнаграждението е платено. При това положение и също предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 7 и чл. 81 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на НБПП и разноските за това адвокатско възнаграждение – съразмерно на уважената Ѕ част от иска, а именно – сумата 225 лв. Съгласно чл. 405, ал. 2, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК, компетентен да се произнесе по искането на НБПП за издаване на изпълнителен лист е първоинстанционният СГС, което той следва да направи след връщането на делото там.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 215/11.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 3373/2020 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е уважен в допустимата му част, като дарението от 29.09.1999 г. между страните е отменено до размер на 1/2 идеална част от дарения недвижим имот.

Въззивното решение не е обжалвано в останалата част.

ОСЪЖДА В. Е. В. с ЕГН [ЕГН] да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата 30 лв. (тридесет лева) – държавна такса за касационното производство по делото.

ОСЪЖДА В. Е. В. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Националното бюро за правна помощ сумата 225 лв. (двеста двадесет и пет лева) – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

Препис от определението да се изпрати на Националното бюро за правна помощ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: