Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Н. Н. от [населено място], чрез процесуалния представител адв. И. С., срещу решение № 260128, постановено на 28.04.2021 г. от Софийски окръжен съд, Първи въззивен граждански състав по в. гр. д.№689/2020г., в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с която е допуснато да се извърши съдебна делба между Е. Г. Д., Г. Б. Д. и К. Н. Н. на ПИ с идентификатор. .......по одобрените КККР на [населено място], при квоти 7/18 ид. части за Е. Г. Д., 4/18 ид. части за Г. Б. Д. и 7/18 ид. части за К. Н. Н..

В изложението се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материално-правни и процесуално-правни въпроси:

1.За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните по делото в мотивите си, както и длъжен ли е съдът да обсъди заключенията на вещите лица и да каже кои от тях възприема и кои не, като се мотивира при наличие на противоречия между двете експертизи – по първоинстанционното производство и по въззивното такова.

Навежда доводи, че е налице противоречие между заключението на в. л. П. П. и в. л. Д. В. относно авторството на подписа на завещанието по представения от ищците сравнителен материал. Поставя и въпроса при оспорване на заключенията на една от страните по делото и поискването на допускане на тройна експертиза предвид изложените противоречия между двете, длъжен ли е съдът да допусне такава.

Поддържа, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 145 от 12.11.2020 г. по гр. д.№256/2020 г. на III г. о. на ВКС; решение №91 от 27.08.2015 г. по гр. д.№321/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение №162 от 29.01.2019 г. по гр. д.№10/2018 г. на I г. о. на ВКС; решение №59 от 04.05.2018 г. по гр. д.№2137/2017 г. на I г. о. на ВКС; решение №137 от 11.10.2019 г. по гр. д.№ 4409/2018 г. на I г. о. на ВКС.

2.Следва ли въззивният съд да назначи нова или допълнителна съдебно-техническа експертиза за изясняване на въпроса относно идентичността между недвижимия имот, описан в завещанието и този, предмет на съдебната делба в настоящето производство, независимо от факта, че такава експертиза не е поискана от въззивника във въззивното производство, но по първоинстанционното производство приетата СТЕ е оспорена от ответника-въззивник и във въззивната жалба е направено възражение относно тази идентичност с изложени съображения за това; Може ли да се обоснове идентичност между недвижими имоти само на базата на отговор в съдебно заседание на вещото лице по СТЕ, че не може да ъсществува имот с този номер в други населени места в [община], при положение, че изобщо не е посочено местонахождението на имота в страната и не се касае само до [община].

Поддържа, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение №188 от 21.02.2020 г. по гр. д.№4295/2018 г. на I г. о. на ВКС; решение № 110 от 02.04.2020 г. по гр. д.№ 2152/2019 г. на III г. о. на ВКС; решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр. д.№ 2976/2019 г. на II г. о. на ВКС.

3.Води ли до нищожност на завещателното разпореждане неиндивидуализирането на завещания недвижим имот; когато същият е описан в завещанието само с планоснимачен номер и квартал – цифрово, без да бъдат посочени местонахождение, граници, адрес, местност, площ и т. н., а планоснимачния номер е различен от този на процесния недвижим имот, поискан за делба, както е и различен от всички планоснимачни номера на процесния имот по всички планове на града още от 1911 г. насам, налице ли е нищожност на завещателното разпореждане и може ли тълкуването на завещанието по смисъла на чл. 20 ЗЗД да поправи този недостатък на едностранната сделка.

Поддържа, че така поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №22 от 02.06.2017 г. по гр. д.№3786/2014 г. на II г. о. на ВКС.

4.Може ли чрез тълкуване на завещанието да се замени изричната воля на завещателя относно завещания недвижим имот, при положение, че същият не е индивидуализиран, а тълкуването да е разширително?

Поддържа, че така поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 35 от 30.03.2020 г. по гр. д.№118/2019 г. на II г..о на ВКС; решение № 32 от 31.03.2015 г. по гр. д.№ 485/2014 г. на II г. о. на ВКС; решение № 197 от 06.02.2017 г. по гр. д.№1085/2016 г. на I г. о. на ВКС.

5.Води ли до нищожност на завещанието фактът, че завещателят се е разпоредил с целия недвижим имот, при положение, че не е единствен собственик на същия; дали завещателното разпореждане, което има за предмет цялото недвижимо имущество на завещателя (за което не са събирани данни по делото), следва да се приеме за универсално или частно и има ли значение този факт относно неговата действителност.

Поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 268 от 29.09.2012 г. по гр. д.№ 410/2011 г. на ВКС; решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр. д.№ 1497/2009 г. на ВКС и ТР №3/2016 г. по тълк. д.№3/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Поддържа също така, че точното прилагане на закона в това отношение (ЗН и ЗЗД) е от съществено значение за защита на правото на собственост – придобиване правото на собственост на основание наследство по силата на закона и на основание завещателни разпореждания, нищожност на саморъчните завещания и тълкуването на волята на завещателя.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съделителите Е. Г. Д. и Г. Б. Д., двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. З. Ц. Т. от САК, изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Е. Г. Д. и Г. Б. Д. са предявили срещу К. Н. Н. иск за делба на процесния недвижим имот с твърдението, че Е. Г. Д. и К. Н. Н. са наследници по закон на Г. Н. Я. (починал на 14.12.1992 г.) и Р. Т. Я. (починала на 14.09.1989г.), които приживе са придобили правото на собственост в режим на СИО, докато Г. Б. Д. притежава право на собственост върху 1/3 от притежаваните от Г. Н. Я. 4/6 ид. части от имота по силата на саморъчното завещание на Г. Н. Я. от 04.03.1991г.

Поддържат също така, че със саморъчното завещание от 04.03.1991г. наследодателят Г. Н. Я. е завещал по 1/3 ид. част от своите 4/6 ид. части от имота и на дъщеря си Е. Н. – майка на съделителката К. Н. Н., както и на съделителката Е. Г. Д., също негова дъщеря.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК съделителката К. Н. Н. е изразила становище, че имотът е съсобствен само между нея и Е. Г. Д. при равни квоти. Оспорила е саморъчното завещание от 04.03.1991 г. като недействително по смисъла на чл. 19, ал. 2 ЗН с твърдението, че недвижимият имот не е бил в режим на СИО, тъй като Р. Я. е придобила дворното място по наследство от своите родители и Г. Я. не е можел да се разпорежда с целия имот, както е записано в завещанието (завещателят се е разпоредил с имущество, което не е притежавал). Твърдяла е също така, че имотът в завещателното разпореждане не е индивидуализиран – обектът на имущественото право е описан като 1/3 ид. част от дворно място, прилежащо на масивно складово помещение от 27 кв. м. и баня от 6 кв. м. в западната част на парцела, в парцел. ........, в кв.........., като този начин на индивидуализиране не дава възможност за извод, че предмет на завещателното разпореждане е процесния имот. Твърди също така, че саморъчното завещание не е написано саморъчно от завещателя.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид, че решението на първоинстанционния съд е обжалвано от К. Н. Н. с доводите, че дворното място следва да бъде допуснато до делба само между съделителите Е. Г. Д. и К. Н. Н. и с твърденията, че саморъчното завещание е недействително по смисъла на чл. 19, ал. 2 ЗН; че недвижимият имот не е бил в режим на СИО, тъй като дворното място Р. Я. е придобила по наследство от своите родители и Г. Я. не е можел да се разпорежда с целия имот, както е записано в завещанието; че имотът не е индивидуализиран с местонахождение, площ и граници, както и че се касае за коренно различен имот по планоснимачен номер; че приемайки че обозначението на имота се дължи на грешка и невнимание, първоинстанционният съд е подменил действителната воля на завещателя; че не е могла да представи на вещото лице допълнителен сравнителен материал, тъй като няма достъп до жилището на завещателя.

Въз основа на представения пред въззивния съд допълнителен сравнителен материал е допуснато изслушване на нова съдебно-почеркова експертиза, чието изпълнение е възложено на в. л. Д. В.. Допълнителен сравнителен материал е представен и от съделителите Е. Г. Д. и Г. Б. Д.. Заключението е оспорено от процесуалния представител на съделителката К. Н. Н. с твърдението, че е противоречиво и с искане за допускане на тройна експертиза, но това искане е отхвърлено от въззивния съд, като е прието, че предпоставките на чл. 201 ГПК не са налице.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено въз основа на представения по делото н. а. №......., т....., д.№....../1987 г., поправен с н. а.№. ....., т......, д. №......./1987г., че Р. Т. Я. и Г. Н. Я. са признати за собственици по давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място] – дворно място с площ от 542 кв. м., образуващо парцел. .., с пл.№.......в кв.......по плана на [населено място], с урегулирана площ от 460 кв. м. и без регулационни сметки за уреждане, ведно с построените върху това място масивна жилищна сграда на 54 кв. м. на един етаж, състоящ се от две стаи и кухня, мазета под етажа и масивно складово помещение от 27 кв. м.

За неоснователно е прието възражението, че недвижимият имот не е бил в режим на СИО по отношение на дворното място, както и че дворното място е било придобито от Р. Я. по наследство от нейните родители, а оттам и възражението, че Г. Я. не е можел да се разпорежда с целия имот, както е записано в завещанието. Взето е предвид, че съделителката К. Н. Н., чиято е доказателствената тежест да докаже тези свои твърдения, не е доказала същите при условията на пълно и главно доказване, а оттам – че констатациите по представените по делото нотариални актове, както и установената в чл. 19, ал. 3 СК отм. г. презумпция за съвместен принос в придобиването, не са оборени.

Въз основа на представените по делото удостоверения за наследници е прието за установено, че Р. Т. Я. е починала на 14.09.1989 г. и към момента на смъртта си е била в брак с Г. Я.. След смъртта си е оставила като наследници по закон съпруга си Г. Н. Я. и децата си Е. Г. Н. (починала на 09.07.2011 г. и оставила като наследник по закон дъщеря К. Н. Н.) и Е. Г. Д..

Прието е също така, че Г. Н. Я. е починал на 14.12.1992 г. и оставил като наследници по закон Е. Г. Н. (починала на 09.07.2011 г. и оставила като наследник К. Н. Н.) и Е. Г. Д..

Въз основа на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза съдът е приел, че по приложената скица № 1548 от 24.08.1987 г. на УПИ. ......., кв...........по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 45 от 12.01.1978 г., имотът е идентичен с имота по н. а. №....., дело №. ....../1987 г., както и с имот с идентификатор. ........по КККР на [населено място].

Взето е предвид, че Г. Я. на 04.03.1991 г. е направил саморъчно завещание, с което е завещал на внука си Г. Б. Д. масивно складово помещение от 27 кв. м. и баня от 6 кв. м. в западната част на парцела и 1/3 ид. част от дворното място в парцел. ........ в кв.. .........; на дъщеря си Е. Г. Н. е завещал от къщата източната стая, кухнята, находяща се под същата стая и мазе с изложение север-запад, ведно с 1/3 ид. част от дворното място; на дъщеря си Е. Г. Д. е завещал от къщата двете стаи на етажа с изложение югозапад и мазе с изложение югозапад, ведно с 1/3 ид. част от дворното място; находящите се в дворното място тоалетна, гараж и барака да бъдат за общо ползване, а ако едната от дъщерите му не желае да се подчини на разпореждането му, тогава имотът, упоменат в гореизложеното, да бъде притежание на другата.

Посочено е, че от заключението на съдебно-графическите експертизи, приети в първоинстанционното производство, е установено, че завещанието е написано и подписано от Г. Н. Я., както и че пред въззивния съд е приета почеркова експертиза, която дава заключение, че ръкописният текст в саморъчното завещание от името на Г. Н. Я. е изпълнен от него и подписът, положен от името на Г. Я. за завещател е положен от Г. Н. Я..

Последното заключение на съдебно-почеркова експертиза е кредитирано от съда, като е посочено, че в този смисъл е и приетото заключение по основната и допълнителната съдебно-графически експертизи на в. л. П. П.. Поради това въззивният съд е приел, че завещанието е валидно съобразно предписаната форма по чл. 25, ал. 1 ЗН и отразява волята на завещателя след неговата смърт.

За неоснователно е прието възражението, че завещанието е нищожно поради липса на предмет.

Изложени са съображения, че при спор относно това кой е завещаният имот, следва да се изследва действителната воля на завещателя, при което трябва да се вземат предвид всички обстоятелства и факти по делото като например цел на завещанието, връзка между отделните клаузи, характеристиката на имота, при което действителната воля на завещателя трябва да бъде изведена след като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във взаимна връзка и всяка една от тях се схваща в смисъла, който произтича от целия текст с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността.

Посочено е също така, че в определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя като се прилагат правилата на формалната логика.

Прието е, че в случая първоинстанционният съд е извършил такава преценка – в завещанието е посочен имот с пл.№........., като вещото лице К.Д. е пояснило, че не може да съществува имот с този номер в други населени места на територията на [община], поради което следва да се приеме, че завещанието касае имот с пл.№........, за който е отреден парцел. ....в кв.. ....по регулационния план на [населено място]. Прието е, че грешката относно номера на парцела – „V“ вместо действителния „III“ се констатира в скица от 29.07.1987г., така е посочено и в н. а. №...., т.. ., д. №...../1987г., поправен с н. а.№. ......., т...., д.№........./1987г., поради което е логично и завещателят да го запише по същия начин в завещанието.

Изложени са съображения, че завещанието не е произвело вещно-прехвърлителен ефект по отношение на описаното складово помещение, доколкото складовите обекти за принадлежност към жилищните обекти и като такива съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС следват главната вещ. С оглед на това е прието, че след смъртта на Г. Я. притежаваните от него 4/6 ид. части от правото на собственост върху складовото помещение е преминало на основание чл. 5, ал. 1 ЗН в равни дялове в имуществото на наследниците му по закон Е. Д. и Е. Н..

Прието е също така, че по отношение на поземления имот завещанието е породило правно действие като Е. Д., Г. Д. и Е. Н. са придобили по 4/18 ид. части от правото на собственост върху поземления имот, а след смъртта на Р. Я. дъщерите са придобили по 1/6 ид. част или общо по 7/18 ид. части от дворното място.

С оглед така изложените от въззивния съд съображения и при съобразяване на данните по делото, настоящият състав на I г. о. на ВКС приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси.

В практиката си по въпросите, касаещи допускането и обсъждането на експертизи, ВКС последователно приема, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства, както е предвидено в чл. 202 ГПК (в този смисъл и посоченото в изложението решение №91 от 27.08.2015г. по гр. д.№ 321/2015 г. на II г. о. на ВКС). Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Същото се отнася и за противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка една от тях (в този смисъл и посоченото в изложението решение №145 от 12.11.2020 г. по гр. д.№256/2020 г. на III г. о. на ВКС).

С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е изложил съображенията, поради които възприема заключенията на изслушаните по делото съдебно-почеркови експертизи, доколкото в случая заключенията им не са противоречиви, нито нещо различно се установява от останалите, събрани по делото доказателства.

Следва да се отбележи, че по делото не са представени други доказателства, касаещи авторството и автентичността на саморъчното завещание, поради което обсъждането на експертизите в съвкупност с останалите доказателства няма как да бъде извършено. В тази част поставеният от касатора първи въпрос може да бъде отнесен единствено към доказателственото значение на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, която обаче е обсъдена от съда в съвкупност с останалите доказателства и всички данни по делото, а именно представените по делото нотариални актове и скици. При това следва да се има предвид, че в завещанието имотът е описан по същия начин, както в н. а. №......., т.. .., д. №......../1987г., поправен с н. а.№. ........, т....., д.№........../1987г. и не е установено завещателят да е притежавал друг недвижим имот в [населено място], респ. имот със същия номер в друго населено място.

Действително в практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че когато във въззивната жалба са заявени оплаквания за необоснованост на определена фактическа констатация, въззивният съд може и служебно да назначи експертиза за установяване на съответния правнорелевантен факт, без при това да е необходимо въззивникът да е заявил искане за назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задача на вещото лице (в този смисъл посоченото в изложението решение №91 от 27.08.2015 г. по гр. д.№321/2015 г. на II г. о. на ВКС и разясненията, дадени в т. 3 на ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящия случай обаче не е налице подобна хипотеза. Въззивният съд е допуснал изслушване на нова съдебно-почеркова експертиза с оглед представения нов сравнителен материал в съответствие с трайно установената практика на ВКС. Искането за допускане на тройна експертиза е оставено без уважение, като е прието, че предпоставките на чл. 201 ГПК не са налице и това становище на въззивния съд съответства на данните по делото.

Пред първоинстанционния съд са изслушани основно и допълнително заключение на съдебно-почеркова експертиза, като и според двете заключения саморъчното завещание от 04.03.1991 г. е написано и подписано от наследодателя Г. Н. Я.. В същия смисъл е и заключението на изслушаната пред въззивния съд съдебно-почеркова експертиза. Поради това следва да се приеме, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд, като е взел предвид, че становищата на вещите лица не са противочериви, е отказал да допусне изслушването на тройна съдебно-почеркова експертиза.

Не е налице противоречие и с посоченото в изложението решение №137 от 11.10.2019 г. по гр. д.№ 4409/2018 г. на I г. о. на ВКС.

В това решение съставът на ВКС приема, че когато спорът се концентрира около това дали текстът на завещанието е написан от завещателя, разрешаването на този спор предпоставя по необходимост разрешаване на възникналия между страните спор за автентичността на представения сравнителен материал. Изложени са съображения, че осигуряването на сравнителен материал е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието, като при спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т. нар. „свободни“ сравнителни образци – такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор (не са съставени с оглед процеса) – писма, записки, дневници и др. Прието е, че когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал, простото твърдение на насрещната страна, че сравнителните образци – обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата – оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда. Преди да постави задача на графичната експертиза, съдът следва да уведоми страните кой сравнителен материал счита за достоверен и защо, а в случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице.

С така изразеното от ВКС становище въззивният съд изцяло се е съобразил, като е поставил на вещото лице задача да даде заключение за автентичността на оспореното саморъчно завещание въз основа на изследване на сравнителния материал представен от двете спорещи страни. Освен това с оглед представения пред въззивната инстанция нов сравнителен материал е назначена и нова съдебно-графическа експертиза.

При постановяване на обжалваното решение е съобразена и практиката на ВКС, според която дори представените като сравнителен материал документи да са били представени в копие, щом няма оспорване от страните на тяхното авторство и вещото лице ги е счело за годни за изследване, те могат да бъдат използвани като сравнителен материал при изготвянето на експертизата и съдът може да основе извода си за основателност или неоснователност на направеното оспорване на документа на такова заключение на съдебно-почеркова експертиза (в този смисъл посоченото в изложението решение №59 от 04.05.2018 г. по гр. д.№2137/2017 г. на I г. о. на ВКС).

В случая по делото като сравнителен материал са представени множество оригинали на сравнителни образци – писмо от 04.03.1991 г.; декларация от 26.08.1987 г.; ведомостите за заплати от ТП „Р. лен“, въз основа на които са изготвени основното и допълнителното заключение на в. л.П. П. в производството пред първоинстанционния съд. Въпреки направеното оспорване на представения от съделителите Е. Д. и Г. Д. сравнителен материал, едва в производството пред въззивния съд съделителката К. Н. е представила нови образци, които да бъдат изследвани. С оглед на това въззивният съд е допуснал изслушване на нова съдебно-почеркова експертиза, като за извършването на изследването съделителите Е. Д. и Г. Д. са представили още сравнителен материал в оригинал – оригинално удостоверение №ОВ Е 2068 от 08.02.1985 г.; лист в оригинал от класна работа на Е. Д., подписана на втората страница от завещателя Г. Я. като родител; бланка „Карти за фирми“ с дата 28.09.1945 г. Вещото лице Д. В. е изследвал саморъчното завещание като е използвал всички представени като сравнителен материал образци в оригинал и е дал категорично заключение, че завещанието е написано и подписано от Г. Я.. Посочил е, че само обекта (саморъчното завещание) е изследван от него в копие, като е пояснил пред съда, че методиката допуска да се работи по копие на обектите. С оглед на тези данни следва да се приеме, че по поставения в изложението първи въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението въпрос.

Според практиката на ВКС приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, като страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание. Дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице и съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе предвид и да обсъди както писменото заключение, така и дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото лице и неговите отговори на поставените от страните въпроси (решение №59/24.04.2020 г. по гр. д.№3624/2019 г., IV г. о. на ВКС). Именно с тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил, като е взел предвид детайлните устни разяснения на вещите лица, дадени в откритото съдебно заседание, и въз основа на тях, както и на писмения текст на заключението, е приел за доказана идентичността на завещания имот с процесния.

В соченото в изложението решение №188 от 21.02.2020 г. по гр. д.№4295/2018 г. на I г. о. на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза на иск, който е доказан по основание – прието е, че при наличието на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма данни за неговия размер и в тази хипотеза е длъжен, съгласно чл. 162 ГПК, да определи размера по своя преценка или като вземе предвид заключение на вещо лице, което може да назначи и служебно. Подобна хипотеза в настоящия случай обаче не е налице, поради това така даденото разрешение следва да се приеме за неприложимо по настоящето дело.

Не е налице противоречие със соченото в изложението решение №25 от 02.07.2020 г. по гр. д.№2976/2019 г. на II г. о. на ВКС. В това решение съставът на ВКС приема, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местоположение, граници, регулационен статут и площ, както и всички други данни и доказателства за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство, с което становище в настоящия случай въззивният съд се е съобразил. Прието е също така, че за индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, вкл. и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. С тази практика въззивният съд също се е съобразил, като е основал извода си за идентичност именно на заключението на изслушаната по делото експертиза, която е дала логично обяснение за съществуващото разминаване в номера на парцела. Още повече, че същото противоречие се констатира и по отношение на описанието на имота в н. а. №........, т.. ., д. №.../1987г., поправен с н. а.№. .., т...., д.№........./1987г., а съделителката К. Н. Н. не оспорва идентичността на процесния имот с описания в тези нотариални актове.

Не е налице твърдяното противоречие и с разрешението, дадено в решение №110 от 02.11.2020 г. по гр. д.№2152/2019 г. на III г. о. на ВКС, тъй като в случая не са налице противоречиви констатации в две единични експертизи – по делото е изслушано заключението само на една съдебно-техническа експертиза, чието становище по въпроса за идентичността е категорично.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия, поставен в изложението въпрос.

Както последователно ВКС приема в своята практика, при спор относно това, кой е завещаният имот, следва да се изследва действителната воля на завещателя, при което трябва да се вземат предвид всички обстоятелства и факти по делото като например цел на завещанието, връзка между отделните клаузи, характеристиката на имота, и всички други обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на завещателя относно предмета и вида на завещанието. Когато завещанието не е ясно досежно самия предмет на разпореждането следва да се извърши тълкуването му съобразно общите правила за тълкуване на юридическите актове – чл. 20 ЗЗД. С оглед характера на завещанието като едностранно волеизявление, то при тълкуването трябва да се търси действителната воля на завещателя като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. В този смисъл приложеното към изложението решение №22 от 02.06.2017 г. по гр. д.№3786/2014 г. на II г. о. и посочените в него решение, постановено по чл. 290 ГПК, №855/2010г. по гр. д.№1497/2009г., на ВКС, І г. о. и решение № 379/2010г. по гр. д.№40/2009г., І г. о. на ВКС.

Както е прието в решение №855/11.12.2010г. по гр. д.№1497/2009г. на I г. о. на ВКС, когато възникне спор относно това кой е завещаният имот, в определени случаи волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една с друга и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, но и от характеристиките на самия имот, притежаван от завещателя. Тълкуването не може да пренебрегне тези характеристики, тъй като се касае за обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на завещателя. Следва да се отчитат и други факти, които са от значение за изясняване на истинската му воля. Например – ако по делото е изяснен обемът на наследственото имущество, от този факт може да се направи извод дали едно завещание, съдържащо изброяване на конкретни имущества, е общо или частно. Ако е завещана “голямата нива”, чрез изясняване на вида и броя на земеделските земи, които се включват в наследството, може да се изясни коя от тях е имал предвид завещателят. Във всички случаи обаче, тълкуването, което се опира на характеристиките на вещта, следва да бъде такова, че да не оставя съмнение в действителната воля на завещателя.

С тези насоки при тълкуване волята на завещателя въззивният съд изцяло се е съобразил, доколкото по делото не се поддържа наследодателят Г. Н. Я. да е притежавал и друг недвижим имот от вида на посочения в завещанието.

По същите съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия, поставен в изложението въпрос – въззивният съд е тълкувал волята на завещателя според установените в съдебната практика критерии, при което не се установява от останалите доказателства по делото изричната воля на наследодателя да е заменена.

В соченото в изложението решение № 197 от 06.02.2017 г. по гр. д.№1085/2016 г. на II г. о. на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза, свързана с липсата на достатъчно данни за личността на ползващото се от завещателното разпореждане лице. Дадено е и общо тълкуване на начина, по който следва да бъдат тълкувани неясните завещателни разпореждания, като е прието, че действителната воля на завещателя следва да се разкрие чрез тълкуване на отделните клаузи в завещанието в тяхната връзка, като всяка от тях се схваща в смисъла, който произтича от целта на сделката – разпореждане с част или с цялото имущество на завещателя за след смъртта. С тези разяснения въззивният съд изцяло се е съобразил.

Съвършено различна е и хипотезата, разгледана в представеното с изложението решение №35 от 30.03.2020 г. по т. д.№ 118/2019 г. на II т. о. на ВКС – дадените в това решение разяснения по приложението на чл. 20 ЗЗД касаят хипотеза на сключен договор за наем, а както вече беше посочено по-горе, по отношение на начина, по който следва да бъде извършено тълкуване на завещание, е налице съответната трайно установена практика на ВКС, отчитаща особеностите на този вид сделка.

Същият извод следва да бъде направен и по отношение на представеното с изложението решение №32 от 31.03.2015 г. по т. д.№485/2014 г. на II т. о. на ВКС – касационното обжалване е било допуснато по въпрос, свързан с тълкуване на сключено между увреденото лице и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите извънсъдебно споразумение относно дължимостта и размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди и то в хипотеза, при която увреденото лице е заявило, че няма други претенции към застрахователя по повод претърпените вреди.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по петия, поставен в изложението въпрос.

Както вече беше посочено по-горе, изложените от въззивния съд съображения съответстват на тезата, развита в решение №№855/11.12.2010г. по гр. д.№1497/2009г. на I г. о. на ВКС.

Не е налице противоречие и с решение №268 от 29.09.2012 г. по гр. д.№410/2011 г. на I г. о. на ВКС, тъй като по настоящето дело между страните не е съществувал спор дали саморъчното завещание на Г. Я. е частно или универсално и това обстоятелство е ирелевантно за крайния изход на спора. Действително според трайно установената практика на ВКС завет на земеделски земи, които към момента на откриване на наследството все още не са възстановени, е недействителен, тъй като завещателят не е притежавал правото на собственост върху тези имоти към момента на своята смърт. Настоящата хипотеза обаче е съвършено различна – наследодателят е притежавал идеална част от имота, предмет на завещателното разпореждане, поради което е прието, че завещанието произвежда действие само до обема притежавани от наследодателя права.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, практиката на ВКС е трайна, непротиворечива и последователна. Разглежданият случай не сочи на такава особеност, която да налага отклоняване от така установената практика, респ. не поставя въпрос, по който до настоящия момент ВКС да не се е произнасял.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 260128, постановено на 28.04.2021 г. от Софийски окръжен съд, Първи въззивен граждански състав по в. гр. д.№689/2020г., в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с която е допуснато да се извърши съдебна делба между Е. Г. Д., Г. Б. Д. и К. Н. Н. на ПИ с идентификатор. .........по одобрените КККР на [населено място], при квоти 7/18 ид. части за Е. Г. Д., 4/18 ид. части за Г. Б. Д. и 7/18 ид. части за К. Н. Н..

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: