Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 26, ал. 5 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗА ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ) (ЗГВРСНР).
Образувано е по касационна жалба на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" (ГВРС) при Националния осигурителен институт гр. С. срещу решение № 1131/22.02.2019 год. постановено по адм. дело № 12592/2018 год. по описа на Административен съд – София град, с което e отменено по жалба на Д.Д разпореждане № 4506-40-1868/11.07.2018 год. на директора на Фонд "ГВРС" относно отказ за изплащане на гарантирано вземане по Заявление-декларация № 4502-21-1971/24.04.2018 год. като незаконосъобразно. Преписката е върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, в частност разпоредбата на чл. 26 и сл. от ЗГВРСНР.
Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 1 и т. 3 от АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването.
Ответникът Д.Д в писмени бележки оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14 дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производството е разпореждане № 4506-40-1868/11.07.2018 год. на директора на Фонд "ГВРС", с което е отказано изплащане на гарантирано вземане по заявление-декларация № 4502-21-1971/24.04.2018 год. на Десподова с мотив, че възложената със заповед №ЗГ-5-21-00400622/16.04.2018 год. на директора на ТП на НОИ - София град проверка при работодателя „Мир-Плевен“ ЕООД /в несъстоятелност/, по реда на чл. 5, ал. 1 от Наредба за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя, не може да бъде извършена и съответно да бъде направена преценка за правото на лицето.
След анализ на съвкупния доказателствен материал първоинстанционният съд намира, че изведените от органа причини за отказ, обусловени от невъзможност за контакт с управителя на дружеството – работодател поради неоткриването му на известните за кореспонденция адреси и декларация на синдика за липса на предавани документи, се явяват неоснователни. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба решаващият съд извежда наличието на противоречие между фактическите и правни установявания в оспорения акт.
Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно.
Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.
Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 от АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите посочени в чл. 146 от АПК. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон.
Началото на производството е сложено със заявление-декларация № 4502-21-1971/24.04.2018 год. за отпускане на гарантирано вземане по реда на чл. 25 от ЗГВРСНР, към която са приложени доказателства, че трудовото правоотношение на Десподова с работодателя „Мир-Плевен“ ЕООД, в несъстоятелност /обявена на 18.05.2016 год./ е прекратено от 21.12.2015 год. и служебна бележка за дължимите и неизплатени суми.
Съгласно чл. 4 от ЗГВРСНР (Изм. - ДВ, бр. 102 от 2017 год.) право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя, независимо от срока му и от продължителността на работното време. В предходни свои редакции в посочената разпоредба са се съдържали норми, които са уреждали права на обезщетение за неплатени трудови възнаграждения за работници, чието трудово правоотношение не е било прекратено към датата на вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, съответно е било прекратено през последните три месеца преди вписване на решението по несъстоятелността. С измененията на чл. 4 от ЗГВРСНР е налице нова материалноправна норма, която има действие за напред, а нейното съдържание се изгражда и от разпоредбата на §41 от ПЗР на Закон за пазарните и финансови инструменти, който добавя към хипотезата, че в случаите когато е налице прекратено трудово правоотношение в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР се гарантират само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015 год. Изменението на чл. 4 от ЗГВРСНР е в сила от 22.12.2017 год., а това по §41 ПЗР на ЗПФИ от 16.02.2018 год. Съответствие на обжалвания акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал. 1 от АПК), когато вече е действал и §41 от ПЗР на ЗПФИ. Придаденото обратно действие на чл. 4 от ЗГВРСНР касае всички вземания за начислени, но неизплатени трудови възнаграждения за периода след 31.01.2015 год.
Правилна е преценката на първоинстанционния съд съобразно, която посочените в процесния отказ факти не обуславят основание за отказ от изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя. Административният орган не излага мотиви по какъв начин невъзможността да се извърши проверка по определен нормативен ред отнема правото на жалбоподателя да му бъде изплатено такова обезщетение.
Неоснователни са наведените в касационната жалба доводи за изместване предмета на спора от решаващия съд, предвид изложените мотиви относно предвидената в закона възможност за спиране на производството установена в разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ЗГВРСНР. В мотивите на първоинстанционния съдебен акт е пояснено, че фактическата обстановка може да се отнесе към хипотезата за спиране на производството съгласно чл. 26, ал. 2, т. 2 от ЗГВРСНР, но не и отказ и прекратяване. Доводите на съда са развити в производството по преценка законосъобразността на обжалвания акт, с оглед дадените указания по тълкуването и прилагането на закона, предвид връщане на преписката за ново произнасяне. Доказването в административния процес е дейност по издирване и установяване на правнозначимите факти. Установяването на съществуването или несъществуването на фактическите основания, посочени в административния акт е в тежест на административния орган. Той трябва да установи и изложи вярната фактическа обстановка, при което да обоснове от правна страна реда и начина, по който тя рефлектира върху правото на лицето за гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя по чл. 4 ЗГВРСНР.
Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация като формираните изводи се основават на събраните доказателства.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1131/22.02.2019 год. постановено по адм. дело № 12592/2018 год. по описа на Административен съд – София град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.