О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1413

София, 24.03.2025 г.

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 4046 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 3483/12.08.2024г., подадена от А. С. Ш., чрез процесуалния представител адвокат Е. П. от АК-К., срещу решение № 92/12.07.2024г. по в. гр. д. № 46/2024г. на Кърджалийския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 559/12.12.2023г. по гр. д. № 1351/2022г. на Кърджалийския районен съд, са уважени предявените от С. Н. М., Х. Н. Даггюл, П. Н. А. и Н. Н. И. срещу касатора искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване за установено спрямо А. С. Ш., че С. Н. М., Х. Н. Даггюл, П. Н. А. и Н. Н. И., са собственици на 250/627 идеални части от новообразуван поземлен имот с кадастрален № 384, кадастрален район 303, целия с площ 627 кв. м. по плана на новообразуваните имоти по § 4, на зона за земеделско ползване № 5 в землището на [населено място], код по ЕКАТТЕ 40909, общ. К., обл. К., одобрен със Заповед № РД-09-46 от 21.02.07г. на Областния управител на Област К., ведно с южната част от изградената в него през 1956г. масивна сграда със застроена площ 61 кв. м., Р. 129,50 кв. м., състояща се от дневна, трапезария, кухня, склад, баня с тоалетна и коридор на първия етаж и три спални, кабинет, баня с тоалетна, коридор и тераса на втория етаж, при граници и съседи на новообразувания поземлен имот: имот [№] на [община]; имот [№] на [община]; имот [№] на [община]; имот [№] на [община] и осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху недвижимите имоти, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 124, т. 1, рег. № 5132, дело № 123/22г. на нотариус Л. Т. с рег. № 774 на НК и са присъдени сторените по делото разноски.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат отхвърлени със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Може ли съдът да разгледа и се произнесе по иск на непредявено основание и служебно да установи нова фактическа обстановка, различна от твърдяната и приетата от страните и съда в първоинстанционното производство;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

3.Кой е решаващият индивидуализиращ белег на недвижимия имот, обект на спорното право и по какви критерии съдът следва да установи идентичност на процесиите поземлен имот и жилищна сграда.

По тези въпроси, касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 88 от 04.05.2016г. по гр. д. № 4229/2015г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 222 от 27.03.2018г. по т. д. № 505/2017г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 338 от 27.03.2018г. по гр. д. № 706/2017г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 16 от 09.03.2016г. по гр. д. № 6670/2014г. на ВКС, І г. о.; решение № 473 от 13.02.2013г. по гр. д.№ 1146/2011г. на ВКС.

4.Когато владелецът на един наследствен имот не е от кръга на наследниците, призовани към наследяване, длъжен ли е да манифестира намерението си да свои този имот пред наследниците и приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС? Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с Тълкувателно решение №11/2012г. от 21.03.2013г. на ВКС, ОСГК; решение №152/15.10.2019г. по гр. д. № 4181/2018г. на ВКС, I г. о.; решение №2/11.05.2016г. по гр. д. №3532/2015г. на ВКС, II г. о.

5.Съществува ли процесуалната възможност съдът да обсъди и възприеме в правните си изводи единствено текста на писмените заключения на вещите лица по съдебни експертизи, макар и частично кредитирани, без да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, преди приемането на същите експертизи. Следва ли съдът да назначи и служебно съдебна експертиза или да постави допълнителна такава, която да отговори на поставените въпроси, след като не кредитра дадените в заключението отговори; Касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на решение №59/24.04.2020г. по гр. д. № 3624/2019г. на ВКС, ІV г. о.

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба С. Н. М., Х. Н. Даггюл, П. Н. А. и Н. Н. И., чрез процесуалния си представител адвокат Д. Д. от АК-К., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника А. С. Ш., че ищците С. Н. М., Х. Н. Даггюл, П. Н. А. и Н. Н. И. са собственици на процесния недвижим имот както и да бъде осъден ответника да предаде на ищците владението и да бъде отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение, с № 124, т. 1, рег. № 5132, дело № 123/2022г. на нотариус Л. Т. с рег. № 774 на НК и район на действие КРС.

От фактическа страна е прието за установено, че ищците С. Н. М., Х. Н. Даггюл, П. Н. А. и Н. Н. И. са сестри и наследници на М. Н. М. (починала на 17.01.2022г.), която е живяла в процесния имот на семейни начала с ответника А. С. Ш..

Посочено е, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот с условие № 82, т. II, рег. № 2901, дело № 381 от 2004г. на нотариус Калин Д., с рег. № 020 на НК и район на действие КРС, през 2004г. М. Н. М. е закупила от родителите си Н. Х. М. и Ю. И. М. 1/2 идеална част от дворно място от 500 кв. м., извън регулацията на [населено място], в местността „ЙЕРЕНЛИК“- землището на [населено място], ведно с южната част от построената в него през 1956г. едноетажна масивна жилищна сграда, обособена като самостоятелно жилище със застроена площ 57,40 кв. м., състоящо се от две стаи, кухня, предверие и баня, една стая в северозападната част на сградата, със самостоятелен вход от юг, със застроена площ 8,10 кв. м., при граници на имота: изток - път за [населено място], югозапад - главен път № 5 Р.-Подкова, север - имот на М. М. М. и имот на С. Р., юг - имот на М. Х. Х., при условие, че продавачите ще ползват пожизнено до смъртта на всеки един от тях една стая от имота, предмет на продажбата. Установено е, че продавачите починали, съответно единият от тях през 2010г., а другият - през 2011г.

Констатирано е, че с н. а. №124, т.1, рег.№ 5132, дело № 123/2022г. на нотариус Л. Т. с рег. [№] на НК и район на действие КРС, ответникът А. С. Ш. е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот: 250/627 идеални части от новообразуван поземлен имот с кадастрален № 384, кадастрален район 303, целия с площ 627 кв. м. по плана на новообразуваните имоти по § 4, на зона за земеделско ползване № 5 в землището на [населено място], код по ЕКАТТЕ 40909, общ. К., обл. К., одобрен със Заповед № РД-09-46 от 21.02.07г. на Областния управител на Област К., ведно с южната част от изградената в него през 1956г. масивна сграда, със застроена площ 61 кв. м., Р. 129,50 кв. м., състояща се от дневна, трапезария, кухня, склад, баня с тоалетна и коридор на първия етаж и три спални, кабинет, баня с тоалетна, коридор и тераса на втория етаж, при граници и съседи на новообразувания поземлен имот: имот [№] на [община]; имот [№] на [община]; имот [№]2 на [община]; имот [№] на [община].

От приетите по делото писмени доказателства е установено, че на 01.02.2022г. (14 дни след смъртта на М. М.) ответникът А. С. Ш. е подал молба - декларация за признаване правото му на собственост и с нотариален акт №124, т.1, рег.№ 5132, дело № 123/2022г. на нотариус Л. Т. е бил признат за собственик по давностно владение върху процесния недвижим имот.

Установено е, че на 05.08.2004г. на М. Н. М. е издадено разрешение за строеж за обект „тавански етаж“ към съществуваща сграда в м. „Йеренлик“, общ. К., като в обяснителната записка е посочено, че по искане на инвеститора се предвижда проектиране на следните помещения : 2 спални на кота 2, спалня, кабинет и баня на кота 3, като на кота 0 има изградени помещения със следното съдържание: дневна- 13,5 кв. м.; кухня и трапезария- 24,0 кв. м.; тоалетна с мивка; склад. Предвидено е над трапезарията и дневната изграждането на нова бетонова плоча и нов двускатен покрив. Посочено е, че съгласно обяснителната записка, първият етаж се запазва такъв, какъвто е бил с намиращите се там помещения, като върху тях е било предвидено изграждането на бетонна плоча.

Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза е налице частична идентичност на описания в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот с условие № 82, т. II, рег. № 2901, дело № 381 от 2004г. на нотариус Калин Д., с рег. № 020 на НК и район на действие КРС и нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение №124, том I, рег. № 5132, дело № 123/2022г. на нотариус Л. Т. с рег. № 774 на НК и район на действие КРС, поземлен имот - вещото лице е посочило, че след влизане в сила на Плана на новообразуваните имоти по §4 за зона за земеделско ползване №5, в землището на [населено място], код по ЕКАТТЕ 40909, [община], област К., одобрен със Заповед №РД-09-46 от 21.02.2007г. на Областния управител на Област К., за 1/2 идеална част от дворно място извън регулацията на [населено място], в местността „ЙЕРЕНЛИК“ - землището на [населено място] с площ 500 кв. м. били отредени 250/627 идеални части от новообразуван поземлен имот, с кадастрален №384, кадастрален район 303, целият с площ 627 кв. м. Посочено е също така, че според заключението тъй като посочените граници на имота в двата нотариални акта са различни, не може да се твърди за пълна тяхна идентичност, както и че е налице е сходство в двата поземлени имота, предмет на процесните нотариални актове.

Въззивният съд е посочил също така, че според вещото лице първоначално изградената през 1956г. жилищна постройка, част от която била обособена като самостоятелно жилище със застроена площ 57,40 кв. м, състоящо се от две стаи, кухня, предверие и баня и една стая в северозападната част на сградата, със самостоятелен вход от юг, със застроена площ 8,10 кв. м. не съществувала понастоящем-според вещото лице съществуващата в имота жилищна сграда представлявала масивна двуетажна жилищна сграда, със застроена площ 61 кв. м., Р. 129.50 кв. м., състояща се от жилищни помещения, баня с тоалетна, коридор и тераса на втория етаж, с вътрешно стълбище, която била изградена значително след 1956г. Вещото лице е изготвило скица на описаните в нотариалните актове поземлени имоти, като е нанесъл един върху друг двата имота с нанесени данни по двата нотариални акта, в която е установена единна, обща постройка - жилищна сграда.

Посочено е, че според събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите М. А. А. и М. Б. А., съседи, наследодателката на ищците М. Н. М. и ответникът А. С. Ш. живеели на семейни начала, без да имат сключен граждански брак. А. Ш. имал сключен брак с друга жена, не бил разведен. Ответникът имал регистрация като наемател в общината на нейния адрес. Имал издадено от М. пълномощно да тегли пари от Турция, да прехвърля и купува имоти, което два дни преди смъртта си тя оттеглила. Къщата била на родителите й, които й я прехвърлили, а през 2004г. тя я надстроила с един етаж нагоре, запазвайки 1-я етаж от каменна зидария. Въпреки, че М. М. се разболяла от рак, А. Ш. я тормозел, изгонил я от къщата и тя отишла в [населено място] или [населено място], където починала. М. постоянно работела в чужбина - в Германия, в К.. Изпращала пари. Не плащала на майстори за къщата, защото племениците й я направили. Новата част на къщата била построена върху каменната зидария на старата част. М. им споделяла, че А. нищо не вложил в къщата.

Посочено е, че според показанията на свидетеля И. И. О., племенник на наследодателката на ищците М. М., къщата била на леля му, която я закупила от родителите си през 2004г. Къщата била едноетажна, а в последствие след надграждане, извършено с нейни пари, станала двуетажна. Тя и А. Ш. живеели в къщата заедно, но той я е тормозел. Заявява, че последната една седмица от живота си леля му била болна и на легло. Десет дни преди да почине, тя избягала от къщата заради тормоз от страна на ответника. Последният имал пълномощно от леля му, което тя анулирала по-късно. Заявил, че новата къща била изградена върху старата, надградена след 2004г., с бетонна плоча между 1-я и 2-я етаж. Посочил в показанията си, че леля му участвала в строежа.

Посочено е, че според показанията на свидетеля Н. Г. Н., същият познава А. и М. като мъж и жена от 1985-86г. В началото живеели в стара къща, на един етаж, която не била в добро състояние и в нея живеели и родителите на М.. Двамата - А. и М. работели в К., в Германия. Посочил в показанията си, че провел разговор с А., в който във връзка с новата къща свидетелят дал съвет на ответника да отиде в „Изграждане и населени места“ да му дадат план, разрешително за строеж и т. н. Заедно с М. участвали като семейство в изграждането й. Нямало караници и не е чувал той да се оплаква от нея или обратното. Не е виждал племениците на М. да са строили къщата. Всичко те сами си правели. Не е чул сестрите й да имат претенции към къщата. А. му споделил след смъртта на М., че бил ограбен и той го посъветвал да подаде жалба. Споделил, че му откраднали пари, бижута, карта на М.. Жалбата била срещу сестрите на М., тъй като той им оставил ключ, когато заминал с нея в болницата. След смъртта й му трябвали пари и така разбрал. В показанията си посочил, че новата къща била построена от основи, а старата къща била почти съборена. Не било възможно върху старата да се построи новата. Посочил, че повече от 30 години познавал А., не знаел да има друг граждански брак и деца. Заявил, че е свидетел при съставянето на констативния нотариален акт.

Посочено е, че според показанията на свидетеля Ф. М. Х., приятел на ответника, същият познавал А. и М. като мъж и жена, като съпрузи. През 1994-95г. те заминали за К. и след това за Германия. Къщата била прехвърлена на М. от родителите й, но старата къща представлявала виличка и се нуждаела от доста ремонт. Те двамата започнали да градят новата къща, като ползвали основите на старата. Едната с другата къща нямали нищо общо. Не е чувал други хора да са участвали в изграждането. Двамата закупували строителните материали. Не му било известно да е имало скандали помежду им. Уважавали се един друг. Не знаел за претенции за къщата от страна на сестрите на М.. Посочил, че А. имал един развод и деца. Едно от момичетата на А. известно време живеело при тях двамата и приемало М. като майка.

Посочено е, че според показанията на свидетеля Х. Н. Б., колега на ответника, А. и М. живеели на съпружески начала. Старата къща представлявала развалина, изградена от стари тухли и дървета. Освен А. и М., в нея живеели и родителите на М.. Двамата работели в Германия и в К.. Посочил, че А. е трудолюбив, скромен и грижовен човек. Споделял, че сключили с М. брак в К. и имал намерение да събори старата къща и да изгради нова къща. Строителството и документацията водел А.. Не е чувал къщата да е строена от племенниците на М.. Не е виждал никой от роднините й да идва в къщата, да има претенции, ключове. Никой освен тях не живял в къщата.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно ТР № 11 от 21.03.2013г. по т. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. С тълкувателния акт е разяснено също, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.

Изложил е също така и съображения, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Изтичането на срока не е достатъчно, за да настъпи вещноправният ефект на давността; необходимо е владелецът да се позове на нея. То може да стане с предявяване на иск за собственост, възражение по такъв иск, насочен срещу владелеца, както и при снабдяването с констативен нотариален акт по чл. 587, ал. 2 ГПК (чл. 483, ал. 2 ГПК - отм.).

Прието е, че с оглед ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, ищците - наследници по закон на М. М., носят доказателствената тежест за оборване доказателствената сила на нотариалния акт на ответника като те следва да проведат пълно обратно доказване, което, с оглед твърденията им, се свежда до опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Съобразено е при това, че ищците се легитимират като наследници на М. М., придобила правото на собственост върху процесните имоти - земя и сграда, по силата на договора за покупко-продажба от 04.05.2004г. Прието е, че ответникът не е придобил процесните имоти - земя и сграда, на основание придобивна давност, тъй като обективният елемент на владението се изразява в упражняване на фактическата власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота като на собственик. Съобразено е, че от 2004г., когато наследодателката на ищците М. М. е придобила имотите по силата на прехвърлителна сделка до смъртта си на 17.01.2022г., М. М. е била в тяхно владение.

Прието е за установено от показанията на свидетелите М. А., М. А. и И. О., че М. е работила в чужбина и е изградила със свои собствени средства надградения втори етаж на жилищната сграда, намираща се в имота; това обстоятелство е установено и от даденото на нея разрешение за строеж.

Прието е, че заключението на вещото лице в частта му, с която е прието, че не е налице пълна идентичност на имотите - земя и сграда, описани в двата нотариални акта, е необосновано. Посочено е, че са вътрешно противоречиви установените от вещото лице обстоятелства, че „след влизане в сила на Плана на новообразуваните имоти по §4 за зона за земеделско ползване №5, в землището на [населено място], код по ЕКАТТЕ 40909, [община], област К., одобрен със Заповед №РД-09-46 от 21.02.2007г. на Областния управител на Област К., за 1/2 идеална част от дворно място извън регулацията на [населено място], в местността „ЙЕРЕНЛИК“ - землището на [населено място] с площ 500 кв. м. били отредени 250/627 идеални части от новообразуван поземлен имот, с кадастрален №384, кадастрален район 303, целият с площ 627 кв. м.“, и направения краен извод, че „налице е частична идентичност на описания в двата нотариални акта поземлен имот... тъй като посочените граници са различни“. Изложени са съображения, че няма разлика в описанието на поземления имот и същия, съгласно отреденото с Плана на новообразуваните имоти, съвпада като квадратура/идеални части, с описаните в нотариалния акт, с който ответникът се легитимира като собственик, с този, описан в нотариалния акт, с който наследодателката на ищците го е придобила чрез покупко-продажба.

По отношение на извода на вещото лице, че не е налице идентичност на описаните в двата нотариални акта жилищни сгради, тъй като изградената през 1956г. жилищна постройка, част от която била обособена като самостоятелно жилище със застроена площ 57,40 кв. м. понастоящем не съществувала, съдът е приел, че и в тази му част заключението е необосновано, с оглед останалите доказателства по делото. Изложени са мотиви, че от събраните гласни доказателства категорично е установено, че вторият етаж на сградата е построен върху съществуващия първи етаж, описан в нотариалния акт за собственост на наследодателката на ищците, след изграждането върху него на бетонна плоча, което е видно и от даденото в този смисъл разрешение за строеж и приобщената по делото обяснителна записка като е прието, че към момента сградата съществува във вида и описанието й така, както е посочена в нотариалния акт за собственост, издаден на ответника. Допълнително са изложени съображения, че дори къщата да е била изградена изцяло наново, то това отново не поражда право на собственост на ответника, тъй като съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея.

Формиран е решаващ извод, че ответникът не е придобил процесните имоти на оригинерно основание придобивна давност, тъй като до смъртта си на 17.01.2022г. наследодателката на ищците е живяла в тях, ползвала ги е и ги е владяла, без ответника по иска да е отблъсквал владението й, поради което не са налице предпоставките на чл. 79 ЗС. Изложени са допълнителни мотиви, че нито с отговора на исковата молба, нито по какъвто и да е друг начин в хода на процеса ответникът е оспорил твърденията на ищците. Посочено е, че е изслушан в съдебно заседание, проведено на 08.11.2023г. по реда на чл. 176 ГПК, като е заявил, че към настоящия момент владее и ползва имота и сградата, но не е твърдял, че ги е владял, отблъсквайки владението на техния собственик в период от 10 години преди това; както и твърдял, че заминали с М. М. за Германия през 1989г., поради което по делото не е доказано упражняването на фактическа власт върху имотите от страна на ответника с действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по формулирания от касатора в изложението първи въпрос, тъй като обжалваното решение обективира произнасянето на съда по искова претенция с надлежно заявено от ищците фактическо основание. Исковата молба, въз основа на която е образувано производството, съдържа изложение на фактически твърдения за реализиран в полза на ищците годен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС (наследствено правоприемство) при посочване на осъществилото се в полза на наследодателката им придобивно основание (договор за покупко-продажба, сключен през 2004г.). Именно при съобразяване на тези фактически твърдения, произнасяйки се по тяхната основателност и приемайки същите за доказани, въззивният съд е постановил решението си. При произнасянето си по легитимацията на ответника по иска въззивният съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС е съобразил, че при надлежно изявена от страна на ответника воля (обективирана в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК) да се ползва от правните последици, които законът свързва с изтекла в негова полза придобивна давност при наличието на нотариален акт, легитимиращ предявилите иска лица като собственици на претендирания от ответника имот, същият следва и да проведе успешно доказване на елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, което в конкретния случай не е сторено, тъй като по делото не е доказано упражняването на фактическа власт върху имотите от страна на ответника с действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец. Както последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, оспорването на нотариалния акт по чл.587 ГПК може да се изразява както в доказването на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Приема се също, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, било констативни, било за правна сделка, оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание (решение №140 от 12.10.2017г. по гр. д.№4536/2016г. на І г. о. на ВКС; решение №128/12.01.2018г. по гр. д.№412/2017г. на ІІ г. о. на ВКС). С тази практика на ВКС и при извършеното от първоинстанционния съд в същия смисъл разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд изцяло се е съобразил. Изложеното от съда, че дори къщата да е била изградена изцяло наново, то това отново не поражда право на собственост на ответника, тъй като съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, представлява само допълнителен мотив, а не решаващ такъв.

Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. В конкретния случай, доколкото производството е образувано по искова претенция за собственост, основанието на същата винаги е свързано с приложението на императивни материалноправни норми, тъй като според чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Иначе казано, установените в законодателството способи за придобиване на право на собственост са уредени по начин, който не позволява отклоняване на правните субекти от тях, и в този смисъл уредбата е от императивен порядък, който обуславя необходимостта, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност (чл. 5 ГПК), решаващият съд, във всеки стадий на процеса - първа, въззивна или касационна инстанция, служебно да обезпечи правилното й приложение независимо от наличието или липсата на позоваване от страните.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по вторият от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси - относно задължението на съда да изложи мотиви по направените доводи и възражения на страните и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. В съответствие с тези изисквания и с трайно установената практика на ВКС мотивите към обжалваното решение са изчерпателни и съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Следва да се отбележи също кака, че въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен от касатора правен въпрос, тъй като въззивният съд не се е отклонил от посочената в изложението практика на ВКС, а с оглед преценката на конкретните факти, установени по делото, е направил извод за идентичност на имотите, отразени в процесните нотариални актове. Както ВКС приема в своята практика, ако съдът прецени, че може да основе изводите си за идентичност на недвижим имот на данни, съдържащи се в представените по делото писмени и гласни доказателства без да назначава експертиза, той разполага с това правомощие, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът следва да прецени всички доказателства по делото в тяхната съвкупност (решение №121/14.06.2016г. по гр. д.№6282/2015г. на І г. о. на ВКС). Експертните заключения пък съдът е длъжен да прецени в съвкупност с останалите, събрани по делото доказателства и въз основа на този анализ да приеме дали да възприеме констатациите на вещото лице или не.

Четвъртият формулиран от касатора въпрос също не може да обоснове допускането на касационното обжалване. Практиката на ВКС (решение № 291/09.08.2010г. по гр. д. № 859/2009г. на ІІ г. о., решение № 12/ 19.02.2014г. по гр. д.№ 1840/2013г. на ІІ г. о. и др.) е константна, че за да промени държанието във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота (interversio possessionis), която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Законосъобразно въззивният съд е приложил задължителните указания на ТР № 1/06.08.2012г. по т. д. № 1/2012г. на ОСГК, според които поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Следователно, след като основанието, на което е придобита фактическата власт върху имота, признава правата на собственика, презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена. В такъв случай, за да придобие по давност правото на собственост, упражняващият фактическата власт следва да превърне с едностранни действия държането си във владение, като извърши действия, с които по явен и недвусмислен начин отрече владението на собственика и доведе същите до знанието му. Тези указания не се отнасят само до хипотезите на владение на идеална част от съсобственик, а изобщо до придобиване на собствеността върху чужд имот посредством владение, в който смисъл е и установената практика на ВКС. Това е така, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато поради неведение засегнатият собственик не е могъл да се брани. Във всички случаи, при които е установено наличие на основание за упражняване на фактическата власт върху имота, упражняващият фактическата власт има качеството „държател“ и за да направи владението си явно, следва да демонстрира спрямо собственика намерението си за това. Предвид приетите за установени данни от значение за спора, въззивният съд правилно е приложил тези постановки на задължителната практика на ВКС. В същия смисъл е и казуалната практика по чл. 290 ГПК, която приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, при което предприетите действия по ремонтиране на имота, самостоятелното му ползване не обуславят извод за манифестиране на своене, доведено до знанието на собственика или съсобственика (решение № 41 от 26.02.2016г., гр. д. № 4951/2015г. на І г. о.). При това следва да се отбележи, че в хипотеза, при която няколко лица упражняват фактическа власт върху един недвижим имот, основанието, на което тази фактическа власт се упражнява от всеки един от тях може да бъде различно, т. е. фактическата власт да е установена от всеки един от тях на различно правно основание. Въззивният съд е приел, че за да бъде придобито правото на собственост по давност от лице, живеещо на съпружески начала със собственика на един имот, следва то да установи по отношение на този имот самостоятелна фактическа власт, отричайки правата на собственика върху целия или върху идеална част от имота, като е необходимо да се докаже противопоставяне на намерение за своене, а такива доказателства в случая липсват. Тъй като касаторът е живеел на съпружески начала с притежаващата идеална част от имота М. Н. М., осъществяваните от него фактически действия върху имота следва да бъдат определени като търпими. Както последователно приема ВКС в своята практика, лице, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, в резултат на съвместно (брачно или извънбрачно) съжителство упражнява само т. нар. “търпими действия“ върху имота, а не е негов владелец. Поради това установената от такова лице фактическа власт върху имота не може да доведе до придобиването му по давност, независимо колко време е продължила. В този случай допуснатото да ползва имота лице може да установи владение и впоследствие да се позове на придобиване на имота по давност, само ако извърши действия, с които ясно да демонстрира пред собственика, че отрича неговите права и има намерение за в бъдеще да държи имота само за себе си (в този смисъл решение №53 от 04.02.2025г. по гр. д.№4858/2023г. на І г. о. на ВКС и посочените в него актове). С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил.

Отговор на последния формулиран в изложението въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 202 ГПК, според която съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда наред с всички събрани по делото доказателства. Дори експертиза да е била допусната и заключението - прието, за съда не съществува задължението да възприеме безкритично всяко заключение на вещо лице (решение № 191 от 24.04.2012г. по гр. д. № 157/2011г. на І г. о. на ВКС). Той го обсъжда и преценява на общо основание заедно с другите доказателства по делото (решение №115/02.06.2014г. по гр. д.№163/2014г. на І г. о. на ВКС). Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата (решение №142/20.06.2017г. по гр. д.№3673/2016г. на ІV г. о. на ВКС и посочените в него решение № 113 от 28.02.2011г. по гр. дело № 1062/2010г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. дело № 1814/2009г. на ІV г. о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е ценил заключението на изслушаната по делото СТЕ с оглед всички приети по делото писмени и гласни доказателства като е изложил подробни мотиви защо намира същото за необосновано. В този смисъл следва да се приеме за неоснователно твърдението на касатора за произнасяне от страна на въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС по поставения въпрос, която касае хипотеза, когато събраните доказателства не са достатъчни и не дават категорични отговори на поставените към вещото лице въпроси, в който случай съдът следва да назначи служебно експертиза или допълнителна такава.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма.

При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите, относими към производство по предявения иск за собственост, както и с трайно установената практика на ВКС.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от последните разноски в настоящото производство, а именно сумата общо от 7200 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 92/12.07.2024 г. по в. гр. д. № 46/2024г. на Кърджалийския окръжен съд, по касационната жалба на А. С. Ш..

ОСЪЖДА А. С. Ш., с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на П. Н. А., ЕГН [ЕГН], С. Н. М., ЕГН [ЕГН], Х. Н. Даггюл, ЕГН [ЕГН] и Н. Н. И., ЕГН [ЕГН], сумата 7200 лв. разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: