Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" В. срещу решение № 842/15.04.2015г. на Административен съд Варна /АСВ/ по адм. д. № 3910 по описа за 2013 г., с което е прогласена нищожността на ревизионен акт №[ЕИК]/29.07.2013 година, издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В.. Инвокират се оплаквания за неправилност на решението заради противоречие с материалния закон и съществени процесуални правила. Изразява несъгласие с решаващите изводи на първостепенния съд за ограничена компетентност на възложилия ревизията орган по приходите до територията на И. Р. с последиците за действителността на РА при седалище на ревизираното лице в [населено място], обл. С.. Иска отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество, а евентуално при оставяне в сила на съдебния акт – изпращане на преписката на компетентния орган по реда на чл. 173, ал. 2 АПК. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация [фирма] в писмен отговор отрича основателността на жалбата.

Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за основателност на жалбата.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, настоящият съставна Върховния административен съд прие за установено следното:

С оспорения пред АС Варна ревизионен акт са установени в тежест на [фирма] задължения за корпоративен данък за 2011 г. в размер 27 016.36 лева с лихви за забава в размер 3 660.69 лева и за ДДС в общ размер 197 018.02 лева за данъчни периоди м. 10-12.2011 г. и м. 02, 05 и 06.2012 г. и за закъснителна лихва в размер 17 736.40 лева.

За да прогласи нищожността на РА първостепенният съд е приел, че ревизията е започнала въз основа на ЗВР от 1201855/17.05.2012 г., издадена от М. Т. П.. Тази заповед е изменена с последваща заповед на Б. С. С.. Според съда компетентността на П. и С. да издават заповеди за възлагане на ревизии, предоставена със заповед № Д739/01.06.2011 г. на директора на ТД на НАП В., е териториално ограничена до И. Р.. С позоваване на разпоредбите на чл. чл. 112, ал. 1 от ДОПК и чл. 11, ал. 1, т. 5 от ЗНАП /съдът е имал предвид чл. 11, ал. 1, т. 4 ЗНАП/ е обосновал извод за възможно ограничаване на предоставената компетентност за възлагане на ревизии до територията на отделно И. в обхвата на териториалната дирекция на НАП. Възлагането на ревизията от органа по приходите от И. Р. за данъчен субект със седалище на територията на област С. е извън компетентността му и има за последица нищожността на заключителния акт на ревизионното производство. Решението е неправилно.

В съответствие с разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и 7 от ЗНАП структурата на Националната агенция за приходите включва централно управление и териториални дирекции, като в последните могат да се създават дирекции, отдели и сектори. Различни териториални звена от териториалната дирекция не са предвидени.

Съответна на тази на устройствения закон е и уредбата на чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от ДОПК, обвързваща компетентността на органите по приходите за издаване на актове по кодекса с компетентната териториална дирекция, която за местните юридически лица, е тази по седалището им /чл. 8, ал. 1, т. 3 от ДОПК/. От съответната компетентна териториална дирекция следва да бъде и органът, натоварен от териториалния директор по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК с правомощието да възлага ревизии. Индивидуализирането в заповедта по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК на компетентния да възлага орган по приходите чрез длъжността, името на лицето, изпълняващо функциите на орган по приходите и мястото му на работа /когато това е И. на територията на компетентната териториална дирекция/ не ограничава териториалната компетентност на получилия правомощието до територията на И.. Без в структурата на агенцията да е включено структурно звено изнесено работно място, не се основава на закона разбирането на първостепенния съд за възможна териториална привръзка на компетентността по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК с такова звено /в този смисъл е и т. 1 от ТР № 5/22.06.2015 г. на ВАС по дело № 4/2014 г. на О. от I и II колегия/.

Мотивирайки извод за нищожност на оспорения ревизионен акт, административният съд не е извършил проверка за законосъобразността му в обхвата по чл. 160, ал. 2 от ДОПК. Ограничаването на обсега на съдебния контрол е в противоречие с процесуалните правила. Това опущение се преодолява по реда на чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК с отмяна на първоинстанционния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд. При новото разглеждане на делото преценката за законосъобразност на РА следва да се извърши в обхвата по чл. 160, ал. 2 от ДОПК.

По искането за присъждане на разноски ще се произнесе първоинстанционния съд - чл. 226, ал. 3 от АПК.

Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 842/15.04.2015г. на Административен съд Варна /АСВ/ по адм. д. № 3910 по описа за 2013 г.

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на Административен съд Варна. Решението е окончателно. Особено мнение: