Производството по делото е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Б.П, [населено място], [жк], [улица], чрез процесуален представител, против Заповед №8121К-8485/30.11.2017г. на министъра на вътрешните работи, с която служебното правоотношение на жалбоподателя е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т 4 от ЗМВР (ЗАКОН ЗА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) – по собствено желание.

Жалбоподателят навежда доводи за незаконосъобразност на заповедта, като постановена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречаща на материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона.

Моли оспорената заповед да бъде отменена. Подробни съображения излага в жалбата и в писмена защита. Претендира разноски.

Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуален представител оспорва жалбата. Съображения излага в писмени бележки. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Върховният административен съд, състав на Пето отделение като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, намира от фактическа страна следното:

На 10.11.2017г. Пунев подава чрез директора на ОДМВР –София заявление до министъра на вътрешните работи вх.№517р-16999/10.11.2017г., с което моли служебното му правоотношение на длъжност началник сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР София, да бъде прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР по собствено желание, считано от 11.12.2017г.

Директорът на ОДМВР –София е запознат със заявлението на 10.11.2017 г. видно от отбелязване върху същото.

Няма данни кога заявлението е получено от органа по назначаването.

С. З рег.№1204р-7825 от 14.11.2017г. от Б.П до министъра на вътрешните работи, чрез директора на ОДМВР София, служителя е отправил искане до органа по назначаването за обезсилване и прекратяване действието на подписаното от него заявление за прекратяване на служебното правоотношение с МВР на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР поради несъответствие между неговото съдържание и окончателната му воля и желание.

С. З №8121К-8485/30.11.2017г. на министъра на вътрешните работи на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение на гл. инспектор Б.П - началник сектор към отдел ОП при ОДМВР София, по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта.

Заповедта за прекратяване е връчена на служителя на 11.12.2017г., като на стр. 1 от заповедта същия изрично е отбелязал, че не е в платен годишен отпуск и в болнични.

На 07.12.2017г. Б.П подава заявление вх.№517р-18447/07.12.2017г. до Началник отдел ОП за ползване на платен годишен отпуск в размер на 2 дни за 2014г. от 07.12.2017г. до 08.12.2017г. включително.

С докладна записка от 14.12.2017г. на началник отдел ОП при ОДМВР София, директора на ОДМВР София е уведомен за представен на 12.12.2017г. около 16.00ч. болничен лист от служителя Б.П/чрез лице, явяващо се син на Пунев/, на който лист е вписано, че същия служител се намира в отпуск по болест от дата 08.12.2017г. до 31.12.2017г.

По делото е приет като доказателство болничен лист за временна неработоспособност №Е20176428594 от 11.12.2017г., според който лицето е в отпуск. 12.2017г. до 31.12.2017г.

По делото са представени и приети като доказателства експертно решение №68/08.02.2018г. на ЦЕЛК; експертно решение №597/03.05.2018г. на НЕЛК; уведомление изх.№6326/26.03.2018г. по описа на НЕЛК; уведомление изх.№Ц-121/24.01.2018г. по описа на ЦЕЛК при МИ –МВР; Заявление рег.№1204р-7825 от 14.11.2017г. от Б.П до министъра на вътрешните работи, чрез директора на ОДМВР София.

При така установените факти настоящият състав на Върховния административен съд, Пето отделение, стигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и от лице, за което административният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспорената заповед на министъра на вътрешните работи е издадена от компетентен орган, при спазване изискванията за форма.

Не се кредитират от настоящия състав доводите в жалбата за допуснати от административния орган съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на приложимите материалноправни разпоредби. Спорът между страните касае две обстоятелства:

-прекратено ли е служебното правоотношение на оспорващия през време на отпуск.

-налице ли е оттегляне на подаденото от служителя заявление до министъра на вътрешните работи вх.№517р-16999/10.11.2017г. за прекратяване на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР служебното му правоотношение по собствено желание, считано от 11.12.2017г.

При преценка на приетия доказателствен материал по делото поотделно и в неговата съвкупност съдът приема, че в процесния случай не е налице нарушение разпоредбата на чл. 229 от ЗМВР, съгласно която служебното правоотношение на държавните служители в МВР не може да бъде прекратено през време на отпуск освен в случаите по чл. 226, ал. 1, т. 1, 3, т. 7, букви "а" и "к" и т. 8, както и когато са осъдени на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер.

Действително, представения от жалбоподателя болничен лист за временна неработоспособност №Е20176428594 от 11.12.2017г., според който Пунев е в отпуск. 12.2017г. до 31.12.2017г., е официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила/след издаване на оспорения акт болничния лист е потвърден в производство по реда на чл. 112 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО)/, но в конкретния казус поведението на жалбоподателя, изразено в неуведомяване на административния орган от момента на подаване на заявление вх.№517р-16999/10.11.2017г., до момента на връчване заповедта за прекратяване на правоотношението му на 11.12.2017г. за това, че в този период служителя е в състояние на временна неработоспособност и следва да се намира на лечение във второ УНГ отделение /съгл. епикриза №21693/2017г.-постъпил на 08.12.2017г. и изписан на 11.12.2017г./, и изпълняване на служебните му задължения в този времеви интервал /с изключение на периода 07.12.2017г. до 08.12.2017г. включително, за който на лицето е разрешен платен годишен отпуск/, е в противоречие с установения в чл. 4, ал. 3 от АПК принцип за законност в административния процес, според който субектите на административния процес са длъжни да упражняват своите права и свободи, без да вредят на държавата и обществото и на правата, свободите и законните интереси на други лица. Горното се потвърждава от съдържанието на докладна записка от 14.12.2017г./неоспорена от жалбоподателя/, според която процесния болничен лист е бил представен в ОДМВР едва на 12.12.2017г. около 16.00ч./обстоятелство също неоспорено от Пунев/ а лицето се е явило на работа на 11.12.2017г., на която дата му е връчена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Няма данни по делото жалбоподателя да е предприел действия за уведомяване на органа по назначаване/ нито прекия си ръководител/ за обстоятелството, че се намира в състояние на временна неработоспособност както до датата на издаване на оспорения акт-30.11.2017г., така и до момента на връчване на този акт-11.12.2017г. Болничният лист е представен едва на дата 12.12.2017г. Предвид изложеното не може да се приеме, че административния орган е следвало да установи пречки за връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение още повече, че преди издаване на оспорения акт Пунев е разполагал с документи/ напр. цитираната по-горе епикриза/ или е могъл да се снабди с такива от съответното болнично заведение, които да представи на органа и да удостовери състоянието се на временна неработоспособност.

На следващо място, в жалбата оспорващия сочи, че при връчване на оспорената заповед собственоръчно изписал, че се намира в болничен. При преглед на съдържанието на обективираното изявление от жалбоподателя на стр. 1 от оригиналния екземпляр от оспорената заповед, връчен на Пунев, същото не следва да се тълкува изолирано, а съобразно цялостния прочит на доказателствения материал, при което и съобразно казаното по-горе релевантния факт е не какво точно е изписал оспорващия, а дали служителя в момента на това изявление действително се е намирал в отпуск и законосъобразно и добросъвестно ли е упражнил правата си.

По отношение твърдението на оспорващия за оттегляне на заявлението до министъра на вътрешните работи вх.№517р-16999/10.11.2017г. за прекратяване на служебното му правоотношение по собствено желание, чрез подаване на Заявление рег.№1204р-7825 от 14.11.2017г., съдът приема, че предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса не се доказа по делото от оспорващия това да е сторено преди издаване заповедта за прекратяване на служебното правоотношение и съответно нейното връчване на служителя. П. З. рег.№1204р-7825 от 14.11.2017г. е изготвено и подписано от Б.П и макар в същото да е записан регистрационен номер в ОДМВР София, няма положен печат на съответната структура на МВР, като същевременно не са представени други доказателства, от които да е видно, че този документ действително е представен в ОДМВР София, и че такова волеизявление на служителя в МВР е достигнало до органа по назначаване –министъра на вътрешните работи преди издаване и връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Не се кредитират твърденията на оспорващия, че поставените резолюции върху заявлението за прекратяване с дати 20.11.2017г. и 23.11.2017г. имат отношение към Заявление рег.№1204р-7825 от 14.11.2017г., тъй като от прочита и съдържанието им подобна връзка не се установява.

Предвид горното, настоящият състав на върховния административен съд приема, че в процесния случай са осъществени материалноправните предпоставки по чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР. Налице е изрично волеизявление на служителя за прекратяване на служебното му правоотношение по собствено желание от точно определена дата-11.12.2017г., с което административния орган изцяло се е съобразил при законосъобразно упражняване на правото му съгласно приложимата материалноправна уредба.

Противно на тезата на оспорващия заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е мотивирана - посочено е заявлението на служителя за от 10.11.2017г., съдържащо искане за прекратяване правоотношението с МВР по собствено желание, което фактическо основание изложено от административния орган в тази хипотеза е достатъчно.

Неоснователни са възраженията за противоречие на обжалваната заповед с целта на закона. Не се установява от доказателствата приети по делото, оспореният административен акт да е издаден с цел, различна от целите на непосредствените нормативни актове, в приложение на които същия е издаден. Правомощията на органа по назначаването са упражнени с цел постигане сигурност в отношенията между служителя в МВР и органа по назначаване, при което държавната служба в МВР да се осъществява само от служители с необходимата мотивация.

По изложените съображения следва да бъде постановено решение, с което жалбата на Б.П, против Заповед №8121К-8485/30.11.2017г. на министъра на вътрешните работи се отхвърли като неоснователна.

Предвид изхода на спора и съобразно претендираните и доказани разноски, с оглед на факта, че ответната страна е представлявана от юрисконсулт в съдебното производство, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК вр. ТР №3/13.05.2010г. на ОС на колегиите на ВАС, и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 144 АПК, на ответника следва да се присъдят разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.

Воден от горното, Върховният административен съд, пето отделение,

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б.П, [населено място], [жк], [улица], против Заповед №8121К-8485/30.11.2017г. на министъра на вътрешните работи.

ОСЪЖДА Б.П [ЕГН] да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата 100 (сто) лева разноски по делото за настоящата инстанция.

Решението може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните.