О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2420
гр. София, 18.09.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 972 по описа за 2023 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Т. Д. К. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. Т. Б. срещу решение № 5 от 20.01.2023 г. по в. т. дело № 191/2022 г. на Апелативен съд - В. Т. Втори граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № Р-13 от 11.05.2022 г. по т. дело № 92/2020 г. на Окръжен съд – В. Т. и Т. Д. К. е осъден да заплати на „ДДД Е. К. ЕООД, [населено място] сумата 19 170 лв. - направени разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт Т. Д. К. е осъден да заплати на „ДДД Е. К. ЕООД на основание чл. 145 ТЗ сумата 149 497,19 лв. - обезщетение за причинена имуществена вреда под формата на липса на касова наличност, в качеството му на управител на дружеството за периода от 03.10.2017 г. до 14.04.2020 г., ведно със законната лихва върху същата, считано от 22.05.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 17 541 лв. - разноски по водене на делото пред първата инстанция.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по недопустима искова молба, съдържаща противоречиви и взаимоизключващи се твърдения относно правопораждащите за ищеца факти и обстоятелства. Поддържа евентуално становище за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като излага следните доводи: мотивите на съдебното решение са очевидно необосновани и не почиват на надлежно ангажирания по делото доказателствен материал и установената въз основа на него фактическа и правна обстановка; недопустимо с акта си по същество въззивният съд е обявил за първи път на страните, че изключва от доказателствения материал по делото ангажираните от ответника по иска, допуснати и приети от първоинстанционния съд за относими и допустими доказателства в подкрепа па възраженията му срещу ищцовата претенция; изводите на съда са направени при бланкетно, непълно обсъждане на доводите, твърденията и възраженията на страните и на събраните доказателства, включително не са обсъдени констатациите в заключението по съдебно-счетоводиата експертиза; въззивният съд е приложил в обратен смисъл разпоредбата на чл. 145 ТЗ във вр. с чл. 45, ал. 2 ЗЗД при липса на елементите от фактическия състав за реализиране на специалната отговорност за управленски деликт; въззивната инстанция изцяло е игнорирала относимите към спора разпоредби на чл. 28 ЗСч и § 1, т. 5 от ДР па ЗСч, както и на подзаконовите нормативни актове, които уреждат по изричен начин процедурата по инвентаризация на търговски дружества.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради недопустимост, евентуално на основание чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне от въззивния съд по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
Материалноправни въпроси:
1. Какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 145 от ЗЗД и следва ли всички те да са налице кумулативно, за да бъде уважена ищцовата претенция? /раздел III, б. А, т. 1.1. от изложението/
2. Може ли да бъде уважена претенция по чл. 145 от ТЗ при неустановено по делото кумулативно наличие на всички елементи от фактическия състав на управленския деликт? /раздел III, б. А, т. 1.2. от изложението/
3. При положение, че презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД е надлежно оборена от ответника по иск по чл. 145 от ТЗ, следва ли ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на субективния елемент от фактическия състав на управленския деликт - вината на управителя, за да бъде ангажирана отговорността на последния? /раздел III, б. А, т. 1.3. от изложението/
4. При преценка на вредата като елемент от фактическия състав на чл. 145 от ТЗ следва да се направи безспорен извод дали счетоводството на дружеството е водено редовно и дали то отговаря на действително осъществените стопански операции? /раздел III, б. А, т. 1.4. от изложението/
Касаторът твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие с решение № 99/09.12.2019 г. по т. д. № 2823/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 29/23.07.2019 г. по т. д. №1212/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о.,
Процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивно решение, постановено по нередовна искова молба? /раздел III, б. Б, т. 1.1. от изложението/
2. Може ли съдът да постанови акт по същество на спора и да даде защита на спорно материално право, което не е надлежно, ясно и непротиворечиво посочено от ищеца? /раздел III, б. Б, т. 1.2. от изложението/
3. Какви са правомощията на въззивната инстанция при констатирана в хода на въззивното производство нередовност на исковата молба? /раздел III, б. Б, т. 1.3. от изложението/
4. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе е решение по същество по нередовна искова молба без да е процедирал по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК? /раздел III, б. Б, т. 1.4. от изложението/
5. При констатирането на нередовности на исковата молба, длъжен ли е въззивният съд да процедира по начина, указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като даде на ищеца указания за отстраняване на констатираните нередовности? /раздел III, б. Б, т. 1.5. от изложението/
6. Когато нередовността на исковата молба е по чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде изрични указания на ищеца за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за нейната редовност, след което да даде на ответника нов срок за отговор на база направените от ищеца уточнения? /раздел III, б. Б, т. 1.6. от изложението/
По отношение на посочените шест процесуалпоправни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с решение № 50040/01,03.2023 г. по гр. д. № 1820/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 2/22.04.2020 г. по гр. д. № 1153/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 142/14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. па ВКС, I т. о., т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 5 от Тълкувателно решение № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1 /2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 7 от Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 60032/28.06.2021 г. по т. д. № 352/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 305/02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, IV г. о.
2.1. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск? /раздел III, б. Б, т. 2.1. от изложението/ – противоречие с решение № 111/07.06.2019 г. по гр. д. № 2629/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о.
2.2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора? /раздел III, б. Б, т. 2.2. от изложението/
2.3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ответникът провежда защитата си срещу иска? /раздел III, б. Б, т. 2.3. от изложението/
Касаторът твърди, че посочените процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с решение № 177/31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д, № 1649/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 546/01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 170/06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, II г. о.
2.4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи? /раздел III, б. Б, т. 2.4. от изложението/ – противоречие с т. 3 от Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленум на ВС, решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о.
3.1. Следва ли съдът, преди да постанови акта си по същество па спора, да обяви на страните, че изключва от доказателствения материал по делото събрани в хода на производството доказателства? /раздел III, б. Б, т. 3.1. от изложението/ - противоречие с решение № 50175/26.10.2022 г. по гр. д. № 4676/2021 г. на ВКС, IV г. о.
4.1. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на своите фактически и правни изводи? /раздел III, б. Б, т. 4.1. от изложението/
4.2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни? /раздел III, б. Б, т. 4.2. от изложението/
4.3. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда? /раздел III, б. Б, т. 4.3. от изложението/
Относно посочените три процесуалноправни въпроса касаторът твърди, че са решени в противоречие с т. 3 от Постановление № 1/13.VII. 1953г. на Пленума на ВС, решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д.№ 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д, № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 546/01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о.
5.1. За да се установи вредата като елемент от фактическия състав на чл. 145 от ТЗ следва да се установи дали счетоводството на дружеството е водено редовно и дали то отговаря на действително осъществените стопански операции? /раздел III, б. Б, т. 5.1. от изложението/ - противоречие с решение № 125/15.01,2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о.
Ответникът „ДДД Е. К. ЕООД чрез процесуален представител адвокат А. Б. Й. /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решението е допустимо, не е очевидно неправилно и въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа становище, че съдът правилно е приложил разпоредбата на чл. 145 ТЗ, в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС и при съобразяване с установените по делото факти. Процесуалноправните въпроси също са разрешени в съответствие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба релевира и доводи за правилност на въззивното решение, като поддържа, че ответникът по иска не е доказал твърденията си, че процесната сума е изразходвана за ищцовото дружество. Видно от несъответствията в приложените от ответника по иска документи, и предвид липсата на разходно-оправдателни документи, сумите не са изразходвани за целите и нуждите на дружеството. По отношение на РКО излага становище, че представянето им в съдебното производство е преклудирано, същите не фигурират в нито едни счетоводен документ, включително и в касовата книга, защото не са издадени своевременно, а за целите на съдебното производството. Подробни съображения са изложени в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че „ДДД Е. Б. ЕООД и Т. Д. К. са били съдружници в „ДДД Е. К. ООД; Т. К. е бил управител на дружеството от 30.09.2015 г.; с решение от 09.10.2017 г. „ДДД Е. Б. ЕООД е изкупило дружествените дялове на К. и е станало едноличен собственик на капитала на „ДДД Е. К. ЕООД; на основание същото решение К. е продължил да бъде управител на „ДДД Е. К. ЕООД; с решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 13.03.2020 г. Т. К. е освободен като управител и е избран нов управител - Д. А. К.; това решение е вписано в Търговския регистър на 22.04.2020 г.; на 23.04.2020 г. е взето решение на едноличния собственик на капитала на „ДДД Е. К. ЕООД за ангажиране на имуществената отговорност на бившия управител за причинени на дружеството имуществени вреди чрез предявяване на иск по чл. 145 ТЗ.
Предвид осъществената абсолютна процесуална предпоставка по чл. 147, ал. 2 връзка с чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявената претенция за присъждане на обезщетение за причинените на ищцовото дружество от действията на управителя през периода 03.10.2017 г. – 22.04.2020 г. вреди – липса на касова наличност, отразена счетоводно като дебит по сметка 501 „Каса“ за периода до 31.03.2020 г., формирана от сумите, изтеглени от банковата сметка на дружеството и получени в брой постъпления от дейността на дружеството, въззивната инстанция е приела предявеният иск с правно основание чл. 145 ТЗ за допустим.
За да направи извод, че представеният по делото Акт /протокол/ за касова наличност от 23.04.2020 г. е антидатиран, съдебният състав е кредитирал показанията на свидетелите Д. Н. и С. С. като ясни, последователни, подробни и кореспондиращи помежду си, дадени без заинтересованост на свидетелите и и въз основа на тях е приел, че Т. К. не е присъствал на сочената в акта дата в седалището на ищеца в [населено място], където е извършена проверка на касовата наличност. По отношение на показанията на свидетелите С. П. и Л. Т. – участници в комисията, назначена от едноличния собственик на капитала на „ДДД Е. К. ЕООД, въззивната инстанция е посочила, че не могат да се считат за безпристрастни и същите противоречат на неопроверганите показания на свидетелката П. К., че е предала на дружеството оборотната ведомост по счетоводна сметка 501, която е цитирана от комисията в протокола с дата 23.04.2020 г., едва на 22.05.2020 г. Въззивният съд е заключил, че по делото не е доказано проверката на касовата наличност да е извършена в присъствието на ответника по иска, който се е разпореждал със средствата от касата и не е имало друго материално отговорно лице /МОЛ/.
Независимо от допуснатото нарушение на ЗСч, в решението е прието, че касовата наличност е в размер на сумата 3 484 лв., внесена в касата лично от Т. К., а размерът на липсващите парични средства е 149 497,19 лв.
Изводът за доказаност на оспорването от ищеца на представените от ответника по иска с отговора на исковата молба счетоводни документи е аргументиран с обстоятелството, че документите са издадени след 31.03.2020 г., предвид факта, че счетоводител на дружеството от 01.04.2020 г. е Л. Т., както и с оглед признанието на свидетелката П. К., че последният, изготвен от нея документ по договор за абонаментно счетоводно обслужване с дружеството, е на 31.03.2020 г. В решението е посочено, че документите не са представени на дружеството при поискването им наред с другите счетоводни документи, предадени от свидетелката К. по нейни признания на 22.05.2020 г., което поставя под съмнение съществуването им към него момент.
За да направи извод, че за дружеството не са настъпили вреди в резултат на твърдяното противоправно поведение на ответника по иска, изразяващо се в неправомерно, без знанието и съгласието на едноличния собственик на капитала изтегляне на парични средства от сметките на дружеството за лични нужди и невнасянето им в касата, както и невнасянето в касата суми от постъпления от дейността на дружеството, въззивният съд е изложил следните съображения: 1/ по делото не е установено ответникът по иска да е теглил средства от банковите сметки на дружеството, предвид липсата на данни за съществуващи ограничения в тегленето на парични суми от банкови сметки на дружеството, за изискване на съгласуване на тегленето с друго лице и пр.; 2/ не е доказано сумите да са изтеглени и разходвани за лични нужди на ответника; 3/ не е установено, че изтеглените суми и получените в брой суми от клиенти не са внесени в касата. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивната инстанция е констатирала, че всички теглени суми и приходи от клиенти са били заприходени /отчетени/ по сметка 501 „Каса“.
Изводът за ангажиране на отговорността на ответника по иска на основание чл. 145 ТЗ за причинена имуществена вреда на „ДДД Е. К. ЕООД, изразяваща се в реално липсваща касова наличност /липса на парични средства/ – несъответствие между документалното и фактическото състояние на имуществото на дружеството към релевантния за спора момент, е аргументиран със следните съображения:
1/ Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че касовата наличност за исковия период е формирана само от изтеглени от банковата сметка на дружеството парични средства и получени от клиенти суми в брой, отчетени с фискално устройство; всички изтеглени от банковата сметка суми са осчетоводени в приход на сметка 501 „Каса в лева“ за съответната дата и година, при което следва да са били налични към него момент; салдото по сметка 501 „Каса“ към 31.12.2019 г. и началното салдо към 01.01.2020 г. е 128 863,65 лв.; салдото по сметка 501 „Каса“ към 22.04.2022 г. е в размер 152 981,19 лв. /147 907,19 лв. /крайно салдо към 31.03.2020 г./ + 2 300 лв. /изтеглени от банковата сметка на дружеството през периода 01.04.-22.04.2020 г. суми/ + 2 774 лв. /получени през същия период в брой от клиенти суми//.
2/ Ответникът по иска не е доказал твърденията си, че със средства от касовата наличност е извършил плащания в периода м.11.2017 г. - 10.04.2020 г. за погасяване на задължения на ищцовото дружество към трети лица. Ангажираните от ответника писмени доказателства – разходни касови ордери /РКО/ и гласни доказателства, събрани в първоинстанционното производство за установяване основанието на плащане по РКО, са преклудирани. Съдебният състав е съобразил, че предадената на ищеца от майката на ответника - свидетелката К., която е обслужвала счетоводно ищеца през исковия период, счетоводна документация не е съдържала процесните РКО, нито съществуването им е било отразено във вторични счетоводни документи; свидетелката К. е включила РКО в паричния поток, приложен към отговора на исковата молба, по настояване на ответника по иска, като не е виждала преди това тези РКО и не са й били предоставени към сочените в тях дати на издаване; сумите по РКО не са намерили счетоводно отразяване в документите на дружеството - не са отчетени за периода, за който се сочат за изплатени. Предвид обясненията на вещото лице в съдебно заседание на 26.10.2022 г., че касовите ордери се издават в един екземпляр, ако трябва да са в повече екземпляри, то само един е оригиналът, а другите са химизирани копия и оригиналът винаги се съхранява в счетоводството на дружеството, въззивната инстанция е приела, че след като ответникът по иска е разполагал с оригиналите на РКО, той е имал възможност и е бил длъжен да ги представи с отговора на исковата молба, като съответно изложи и фактите, които цели да установи с тях, но вместо това той е настоявал да бъде задължен ищецът да представи документите, за които е бил наясно, че не са в негово държане, и позовавайки се на непредставянето им, е поискал приобщаването им по негова инициатива. Поради това съдебният състав е заключил, че ответникът по иска не може да черпи процесуални права от собственото си противоправно поведение и процесните РКО не следва да бъдат ценени като доказателство по делото, нито следва да бъдат ценени свидетелските показания, които са приети за относими и допуснати за изясняване на обстоятелства във връзка с РКО.
3/ Възражението на ответника по иска, че със средства от касовата наличност е погасено задължение към бивши собственици, т. е. че на основание заповед № К-015/10.10.2017 г. на 22.04.2020 г. е разпределена печалба от предходни години в размер 32 093,63 лв., като счетоводно това било отразено с мемориален ордер 4/20, е прието за неоснователно въз основа на следните аргументи: не са приети решения на едноличния собственик на капитала на „ДДД Е. К. ЕООД за разпределение на печалба, както за конкретни години, така и с натрупване; Т. К. не е бил компетентен да издава заповеди след 13.03.2020 г. поради прекратяване на мандатното му правоотношение, защото във вътрешните отношения с дружеството именно от тази дата той е престанал да има качеството управител.
4/ За да приеме за неоснователно възражението на ответника по иска, че като управител на „ДДД Е. Б. ЕООД и „ДДД Е. В. Т. ЕООД е издал заповеди № ВТ-009 и № Б-012, двете от 01.04.2020 г., за преустановяване воденето и за приключване на счетоводната касова наличност на тези дружества и за разчитането на касовата наличност към „ДДД Е. К. ЕООД, т. е. че е извършено обединяване на касите на трите дружества, които са свързани лица и имат идентичен предмет на дейност, въззивният съд е изложил следните съображения: Т. К. не е бил компетентен да издава заповеди след 13.03.2020 г. поради прекратяване на мандатното му правоотношение; не е установено парични средства от едно дружество да са постъпили в касата на друго дружество; обединяването на каси на различни юридически лица - самостоятелни търговци, противоречи на принципите и изискванията на ЗСч. и фискалното законодателство за задължително водене на счетоводна отчетност, за аналитичност в отчетността, за документална обоснованост движението на парични средства с първични документи, съдържащи ЕИК - идентификация на съответния търговец.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси в раздел III, б. Б, т. 1.1. – т. 1.6. вкл. от изложението са относими към оплакването за недопустимост на решението на Апелативен съд – В. Т. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Съобразно константната съдебна практика, включително задължителната практика на ВКС, респективно ВС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Въззивното решение е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, като въпреки задължението си да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството предвид задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 5 от Тълкувателно решение № 1/19.12.2013 г. по гълк. д. № 1 /2013 г. на ВКС, ОСГТК и т. 7 от Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ВКС, ОСГТК, съдебният състав не е процедирал по начина, предвиден в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.
В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум. Изложените от ищеца в исковата молба и последващите уточнителни молби твърдения, че Т. К. неправомерно, без знанието и съгласието на едноличния собственик, и за лични нужди е изтеглил парични средства от сметките на дружеството, не ги е внесъл в касата и не е внесъл в касата суми от постъпления от дейността на дружеството, както и че изтеглените и постъпилите суми са записани счетоводно като „каса в лева“, но липсва отчитане на разходването на средствата от касата с представени разходно-оправдателни документи, не обуславят извод за нередовност на исковата молба. С посочените твърдения ищецът на практика поддържа, че изтеглените от банковите сметки на дружеството парични средства, както и постъпилите в брой от клиенти на дружеството суми реално не се намират в ищцовото дружество, т. е. установена е липса на претендираната сума. Дали изтеглените от ответника по иска суми от сметките на ищцовото дружество и постъпилите в брой от клиенти суми са записани счетоводно в сметка 501 „Каса“, за какво са изразходвани и има ли разходно-оправдателни документи, са въпроси, относими към правилността на решението. Въззивната инстанция е установила наличието на абсолютната процесуална предпоставка по чл. 147, ал. 2 връзка с чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, съобразила е изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявената претенция за присъждане на обезщетение за причинените на ищцовото дружество от действията на управителя през периода 03.10.2017 г. – 22.04.2020 г. вреди – липса на касова наличност, отразена счетоводно като дебит по сметка 501 „Каса“, формирана от сумите, изтеглени от банковата сметка на дружеството и получени в брой постъпления от дейността на дружеството, и въз основа на това е приела предявеният иск по чл. 145 ТЗ за допустим, като не се е отклонила от константната практика на ВКС. Поради изложените съображения въззивният съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, нито на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по формулираните от касатора в раздел III, б. Б, т. 1.1. – т. 1.6 от изложението процесуалноправни въпроси.
Формулираните в раздел III, б. Б, т. 3.1. и т. 4.1 от изложението процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, поради което следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд – В. Т. за проверка на тяхното разрешаване в съответствие с практиката на ВКС на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
Следва ли съдът, преди да постанови акта си по същество па спора, да обяви на страните, че изключва от доказателствения материал по делото събрани в хода на производството доказателства?
Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на своите фактически и правни изводи?
По отношение на останалите процесуалноправни въпроси настоящият съдебен състав счита, че не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като разрешаването им зависи от отговора на посочените от касатора в раздел III, б. Б, т. 3.1. и т. 4.1 от изложението процесуалноправни въпроси.
Формулираните от касатора в раздел III, б. А, т. 1.1. – т. 1.4. от изложението към касационната жалба материалноправни въпроси са от значение за спора, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е изразил становище, че елементите на фактическия състав за ангажиране на отговорността на управителя на основание чл. 145 ТЗ не са кумулативно дадени, нито е приел, че е достатъчно наличието само на някои от тях за уважаване на предявения иск. Дали в конкретния случай елементите на фактическия състав на управленския деликт са осъществени е въпрос на правилност на въззивното решение, която не може да бъде преценена в производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Апелативен съд – В. Т. по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 2 989,94 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5 от 20.01.2023 г. по в. т. дело № 191/2022 г. на Апелативен съд - В. Т. Втори граждански и търговски състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 2 989,94 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.