О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314.
Гр. София, 26.01.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №1827/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение №1629/15.12.2022г., постановено по в. гр. дело №20223100501403 по описа за 2022 по описа на ВОС, въззивният съд е потвърдил решение №262971/20.12.2021г., поправено с Решение № 260223/11.04.2022 год., постановени по гр. дело № 6920/2020 год. на ВРС, с което е прието за установено, че ищецът А. П. А. е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 872 кв. м. от имот с [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], район „Приморски“[жк], местност „С. Н.“, защрихован с червени линии на скицата на л. 62 от гр. дело №6920/2020 год. на РС-Варна /неправилно изписан в решението като л. 75/, по силата на упражнявано давностно владение, като е осъдил ответниците В. И. и П. И. да предадат на ищеца А. владението на имота, на основание чл. 108 ЗС.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от В. И. И. и П. С. чрез адв. С.. Жалбоподателите считат решението за недопустимо и неправилно, поради което молят да бъде отменено. Вероятната недопустимост на решението се основава на твърдението, че първоинстанционният съд е уважил иск на непредявено основание, след като с решение №260223/11.04.2022г., постановено на осн. чл. 247 ГПК е допуснал поправка на диспозитива на решението, съгласно която А. П. А. е признат за собственик на процесната реална част от ПИ [№] по силата на упражнявано от него давностно владение. В тази връзка се излага, че ищецът не е поддържал твърдение, вкл. и евентуално, че собствеността е придобита по давност от него, а се е позовал на давност, изтекла в полза на неговата наследодателката и наследяване след смъртта й през 2012г. Уважаването на иска на основание, различно от предявеното, според касаторите води до недопустимост на постановеното решение поради произнасяне по непредявен иск. Като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, се посочват следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС,:
1.„Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодетеля му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца?“, по който се твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно №4 от 17.12.2012г. на ОСГК, решение №118/10.01.2021г. по гр. д.№ 665/2020г. ВКС, решение №73/09.07.2019г. по гр. дело №3771/2018г. и решение №58/02.07.2019г. по гр. д. №3433/2018г., в които е прието, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление - позоваване на давността чрез предявяване на иск, на възражение, по предявен иск или чрез снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка, правото на собственост не може да се придобие от момента на изтичане на определения давностен срок по чл. 79 ЗС.
2. „Води ли автоматично до придобиване правото на собственост осъществяването на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС или е необходимо нарочно изявление от страна на владелеца, за да настъпят последиците от изтеклата давност? Поставянето на този въпрос произтича от извода на съда, че придобивната давност в полза на наследодателката на ищеца била изтекла към 10. 02. 2011г., а ищецът е придобил имота като неин наследник, поради което е прието, че е без значение дали към момента на позоваване на давността той владее имота.
3. „Достатъчно ли е декларирането на имота пред общински орган и заплащането на данъци за него в определен период от време, за да се приеме, че държателят е манифестирал пред действителния собственик намерението си да владее имота за себе си?
4. „Представляват ли действията по провеждане на обстоятелствена проверка демонстрация на намерение за своене на имота спрямо действителния собственик?“
5. „Може ли подаването на молба-декларация за обстоятелствена проверка за идеална част от имота да се приеме за демонстрация на намерение за своене на целия имот?“
Тези въпрос се поставят във връзка с изводите на съда досежно осъществяваното от праводателката на ищеца давностно владение. Твърди се, че разрешението на въззивния съд на първите два въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №181 от 18.09.2013г. по гр. д. №560/ 2012г., решение №70 от 03.11.1980г. по гр. дело №65/80г. на ОСГК на ВС, решение №635 от 25.10.2010 по гр. дело № 1495/2009г., решение №1154/3.10.2008г. на ВКС по гр. дело №5078/2007г., решение №635 от 25.10.2010 по гр. д. №1495/2009г., в които е прието, че декларирането на имота в данъчната служба на свое име, без това да е станало известно на действителния собственик, заплащането данъци и консумативи не съставлява действие на отричане на неговите права и демонстрация на намерение за своене на имота.
6. „Кои са индивидуализиращите белези на недвижимите имоти при спор за идентичност на имоти, описани в различни документи за собственост и задължително ли е съвпадението на три граници за да се приеме тази идентичност за установена?“
7. „Възможно ли е спорната идентичност да се приеме за доказана при съвпадение на две граници, когато те определят със сигурност местоположението на имота и изключват възможността той да се намира другаде?“
Тези въпроси се поставят във връзка с възражението на ответниците за придобиване на собствеността чрез договорите с нот. акт № 25 т. 1 рег.№ 74/11.01.1983г. и с нот. акт вх. рег. № 10603, т.ХХУМ, акт № 145/22.05.2020г.
8. „Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да постанови решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно и не се кредитира, съдът следва ли да изложи мотиви за това?“
9. „Допустимо ли е въззивният съд да основе изводите си по спорните факти само въз основа на показанията на посочените от едната страна свидетели, като откаже да вземе предвид показанията на останалите свидетели?“
10. „Може ли въззивният съд да откаже да вземе предвид и изцяло да не кредитира показанията на даден свидетел поради родствената му връзка с една от страните по спора и поради подадена срещу него жалба от другата страна?“
Твърди се, че в противоречие със съдебната практика, обективирана в ТР №1/04.01.2001г. по гр. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС - т. 19, решение №183/16.11.2017г. по т. д. №2624/2016г., решение №156 от 30.10.2017г. по гр. д. №5111/2016г., решение №160 от 26.07.2017г. по гр. д. №60244/2016г., решение №22/29. 06. 2017г. по гр. д. №2113/16г. и др., и изискванията, произтичащи от разпоредбите на чл. 12 чл. 235 ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК, въззивният съд е основал решаващите си изводи единствено на показанията на посочените от ищеца свидетели, без да съобрази показанията на водените от ответниците свидетели, което според касаторите е недопустимо. Считат, че съдът би могъл да не кредитира показанията на даден свидетел относно конкретни факти, но не и да игнорира изцяло тези показания и да откаже изобщо да ги съобрази при формиране на фактическите си изводи.
Във връзка с недопустимостта на решението, в допълнителното изложение, депозирано чрез адв. И., касаторите посочват, че в противоречие с Решение №157 от 30.10.2013г. на ВКС по т. д.№1091/2012г. и в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд вместо да обезсили решението на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК и да върне делото за ново разглеждане, е дал собствено разрешение като вече се е съобразил със заявеното от ищеца придобивно основание за претендираното право на собственост. Във връзка с оплакванията за неправилност на решението - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, се излага следното: при формирането на извода, че наследодателката на ищеца П. Д. е придобила собствеността върху имота по давност, упражнявана в периода 2001-2011г. и съответно, че ищецът е собственик по наследствено правоприемство, съдът не е зачел обвързващата сила на влязло в сила съдебно решение №570/22.03.2012г. по в. гр. д.№199/2012г. на ВОС и решение №4151/31.10.2011г. по гр. д. №20738/2010г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. срещу [община] иск за признаване за установено, че тя е собственик на ПИ с идентификатор [№] с площ от 872 кв. м. /идентичен с процесната реална част/ при наведено придобивно основание: давностно владение върху имота, упражнявано за периода от 1997г. до предявяването на иска през 2010г. В тази връзка се поставя въпрос, по който даденото от съда разрешение противоречи на практиката със задължителен характер:
11. „Длъжен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо и възприетото относно общи правопораждащи факти за спорното право, на влязло в сила решение в последващ процес с идентични основание, предмет и искане /иск за признаване право на собственост по давностно владение при тъждество на имот, основание и период/, но при липса на субективен идентитет на страните по двете дела, извън хипотезата на чл. 298 ал. 2 ГПК?
Твърди се произнасяне в противоречие със съдебната практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл. 297 ГПК, формирана с Решение №314 от 15.01.2018 по гр. д. №4301/2014 на ВКС, решение №49/14.04.2011г. по т. д. №561/2010г. и решение №115/10.01.2012г. по т. д. №883/2010г. на ВКС. вкл. и на възприетото в т. 18 ТР №1/2000 по ТР №1/2000г., според която диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо, като при няколко спора основани на един и същ правопораждащ фактически състав, съдът по висящото дело е длъжен да зачете, формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право.
Поставени са и следните два въпроса, по които се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практика:
12. „В хипотезата на предявен иск по чл. 108 ЗС за реална част от недвижим имот, следва ли съдът да отхвърли искането за предаване на владението, ако по делото е установено, че в имота е разположена сграда, която се владее от ответниците, но тази сграда не е включена в предмета на ревандикационната претенция?“ доколкото по делото е безспорно установено наличието в процесната реална част на сграда по смисъла на §1, 6.1 Б от ДР на ЗКИР, като между страните е безспорно, че считано от 2019г сградата се владее и ползва от ответниците. Постановявайки решение, с което уважава ревандикационната претенция в пълния й обем, съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика възприета с Решение №245 от 03.11.2014г. по гр. д. №483/2014 ВКС, според което когато предмет на иска по чл. 108 ЗС е терен, зает от чужда на ищеца сграда, ползвана от ответника по иска, последният не ползва терена под сградата пряко, а опосредено - чрез ползването на постройката.
13. „Длъжен ли е съдът служебно да провери /установи/ наличието на пречки за изтичане на срока по чл. 79 ЗС, обусловени от вида и характера на собствеността на процесния имот?“ доколкото в исковата молба ищецът не е навел ясни и категорични твърдения чия собственост е имота, респективно спрямо кого е трансформирал намерението, което е от значение с оглед съобразяването на императивните забрани за придобиване по давност на имоти публична държавна и общинска собственост, както и прилагането на извънредния режим на спряна давност, въведен по отношение на частната общинска и държавна собственост със Закона за допълнение на ЗС, приет на 01.06.2006г., за което съобразно т. 1 от Тълкувателно дело №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следи и служебно. Не осъществявайки този служебен контрол върху първоинстанционното решение, съдът е нарушил съдопроизводствените правила.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител изразяват становище за липсата на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Оспорват твърденията на касаторите за неправилност и необоснованост на решението. Молят същото да не бъда допуснато до касационно обжалване, като им бъдат присъдени разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Производството е образувано по ревандикационен иск, предявен от А. П. А. срещу П. И. и В. И. за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 872 кв. м. от поземлен имот с идентификатор [№], която реална част е идентична с поземлен имот с бивш идентификатор [№] с площ от 872 кв. м., находящ се в [населено място], район „Приморски“[жк], местност „С. Н.“, защрихован с червени линии на скицата на л. 62 от гр. дело №6920/2020г. на ВРС, и за осъждането на ответниците да предадат на ищеца владението върху гореописания имот на основание чл. 108 ЗС. Ищецът твърди, че е наследник по закон на майка си П. Д., починала на 24.04.2012год. Излага, че въз основа на договор за наем на държавен имот, сключен през 1984г., баща му П. А. установил държане върху гореописания имот, а след като починал през 1988г. фактическата власт продължила да се осъществява от П. Д., която през 1991г. спряла да заплаща дължимия наем, с което демонстрирала спрямо ОбНС – В. промяна на намерението, т. е. тоест превърнала държането на имота във владение за себе. Ищецът твърди, че майка му е придобила собствеността на имота в трайно установените му на място граници въз основа на давностно владение, осъществявано от 1991 год. Владението им е било несъмнено, спокойно и явно, като след смъртта им на 24.04.2012 год., ищецът, в качеството им на неин наследник по закон е продължил владението върху гореописания имот. През 2006г. тя предприела процедура по снабдяване с констативен НА за собственост по обстоятелствена проверка, но [община] актувала имота като общински с акт за частна общинска собственост, с което било препятствано приключването на процедурата. По предявен срещу [община] установителен иск за собственост, с влязло в сила решение по гр. дело №7321/2018г. на РС-Варна е прието за установено по отношение на А. А., че [община] не е собственик на процесния имот – поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място]. Междувременно въз основа на нот. акт №189/06.04.1938г., легитимиращ лицето В. Д. Й. за собственик на описан в цитирания нот. акт имот, със заповед на началника на СГКК – В. е извършено изменение на КККР, като ПИ с идентификатор [№] е обединен с ПИ с идентификатор [№]4, собственост на ответниците, като двата имота са отразени в КК като един поземлен имот с идентификатор [№]. След обединяването на двата поземлени имота В. П. А., в качеството му на наследник на В. Д. Й. е продал на двамата ответници 1 000 кв. ид. части от ПИ с идентификатор [№], представляващ бивши имоти с идентификатори [№] и [№] по КК на [населено място] преди изменението им. Според ищеца В. А. не е бил собственик на имота, поради което и договорът не легитимира ответниците като собственици на продадения имота, а освен това към момента на сключването му е бил завършен фактическия състав на придобивната давност в полза на ищеца. Ищецът твърди, че през месец април 2019 год. бил отстранен от своя имот от ответниците, които премахнали входната врата откъм улицата и частично оградата между техния имот и имота на ищеца, след което той подал жалба за самоуправство против тях. Предвид изложеното, ищецът моли, след като бъде прието за установено, че е собственик на имота въз основа на давностно владение, осъществявано от наследодателката П. П. Д. в периода от 1991 год. до смъртта им на 24.04.2012 год., а след това и от самия ищец до 27.04.2019г., ответниците да бъдат осъдени да му предадат владението върху него.
Ответниците В. и П. И. молят иска да бъде отхвърлен като неоснователен. Оспорват праводателката на ищеца П. Д. да е придобила собствеността върху имота въз основа на давностно владение. Считат, че доколкото договорът за наем от 22.06.1984г. не е прекратен, то ищецът и праводателите са държатели, и не са обърнали държането на имота във владение за себе си. Излагат, че с влязло в сила решение по гр. дело №20738/2010г. е отхвърлен положителен установителен иск за собственост върху бившия ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], предявен от наследодателката П. Д. против [община] при твърдения за придобиването му по давност въз основа на владение с начало на владението от 1997 год. Считат, че дори са се приеме, че праводателите на ищеца или той самият са владели имота, то владението не е било непрекъснато, нито спокойно, нито е било явно; оспорват ищецът да е продължил владението на праводателката си П. П. Д.. От своя страна противопоставят собствени права върху процесната реална част от имот ПИ идентификатор [№] по КК, представляваща бивш имот с идентификатор [№], придобити както следва: С нот. акт №189, том III, per. №1991, н. д. №597/06.04.1938г., В. Д. Й. е признат за собственик въз основа на публичен търг на лозе-хавра в м-ст „Акчилар“ с площ от 2, 2 дка. С договор за прехвърляне на собствеността върху имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нот. акт №25, том I, дело №74/11.01.1983г., В. Д. Й. е прехвърлил на двамата ответници 1200 кв. м. ид. части от притежавания от него имот, като страните са постигнали устно споразумение приобретателите /настоящите ответници/ да ползват южната му част с площ 1 200 кв. м., а прехвърлителят – северната, с площ от около 1000 кв. м., граничеща с вече главния път „В. – Виница“. Към датата на договора целият имот от 2200 кв. м. е бил ограден, между ползваните от съсобствениците реални части /южна и северна/ не е поставяна ограда, тъй като границата между тях е била естествена и е минавала по „лозарския път“, описан в нот. акт №189/1938г. Ползването на двете части от имота било сравнително обособено, поради което и при попълването през 1991 год. на КП от 1977 год. двете реални части са отразени като отделни имоти, ползваната от продавача В. Д. Й. част е отразена като имот с пл. №1007-б, а ползваната от купувачите – като имот с пл. № 992, за които имоти по ЗРП от 1993г. са отредени и отделни, самостоятелни парцели. Твърдят още, че след сключването на договора през 1983г., в изпълнение на задълженията си по този договор ответникът В. И. е построил в ползваната от В. Д. Й. част от имота паянтова постройка върху бетонна основа, въз основа на разрешение за строеж, която постройка не е била пригодена за живеене. В. Д. Й. е владял описания имот /процесната реална част/ до 1986 год., когато в част от имота на площ от 600 кв. м. е бил настанен като наемател П. А. – наследодател на ищеца. П. А. е ползвал имота до смъртта си през 1988г., след което съпругата му П. Д. го ползвала няколко години, и го изоставила. На 05.05.2004г. ответниците сключили предварителен договор с наследника на В. Д. Й. – В. П. А., с който последният се задължил да им продаде имот от 1000 кв. м. в [населено място], м-ст Акчелар, представляващ парцел V–1007Б по ЗРП, заедно с построената в него барака. Със сключването на предварителния договор от 05.05.2004г., ответниците започнали да владеят целия имот с идентификатор [№] по сега действащата КК, вкл. и процесната реална част, като след 2004-2005 год. наследодателката на ищеца, която до този момент макар и рядко посещавала имота, престанала изобщо да го посещава, а през 2009г. преустановила плащането на данъци за имота, поради което данъчната им партида е закрита. С договор за продажба, обективиран в нот. акт №79/22.05.2020г., В. П. А. им продал притежаваните от него по наследство от баща му В. Д. Й. 1000/2200 кв. м. ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място]. По изложените съображения твърдят, че са собственици на целия имот, включително и на процесната реална част, въз основа на двата договора сключени с нот. акт №25/1983 год. и с нот. акт №79/2020 год. В условията на евентуалност твърдят, че са собственици на процесната реална част от имота с идентификатор [№] по КК на [населено място] по давност въз основа на владение, осъществявано в периода 1983 година до настоящия момент, като до 2004г. ответниците са давностили имота за себе си и за другия съсобственик, а след 2004 год. – само за себе си, поради което молят предявеният срещу тях иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Третото лице – помагач на страната на ответниците – В. П. А., чрез процесуален представител, оспорва иска.
От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищецът А. П. А. е наследник по закон на П. А. Д., починал на 01.10.1988г. и на П. П. Д., починала на 24.04.2012 год.
С договор за отдаване на държавен имот от 22.06.1984г., сключен между ОбНС-В. и П. Д., на последния е предоставено ползването под наем на хавра в м-ст „С.“ с площ 600 кв. м. при граници: Г. К. Ч.; В. И. и Б. П. със срок от една календарна година и възможност за подновяване в случай, че са спазени условията, при които е нает имота. Според извършените в договора отбелязвания, последният заплатен наем за имота е на дата 07.10.1991г. Въззивният съд е установил, че на 11.10.2006год. [община] е постановила отказ по молбата на П. Д. от 11.05.2006 год. за издаване на удостоверение за снабдяване на Д. с документ за собственост по обстоятелствена проверка за 367 кв. м. ид. части от парцел V пл. № 1007Б, кв. 1 по плана на ж. к. Бриз, землище [населено място], тъй като ще се засегнат правата на трети лица - наследниците на В. Д. Й., предявили реституционни претенции по ЗСПЗЗ и на които ПК – В. с Решение №771/05.02.2001 год. е признала правото на собственост при условията на §4 от ЗСПЗЗ. От удостоверение от 07.03.2007г., издадено от Дирекция „Общинска собственост“ се установява, че към тази дата за имота няма съставен акт за държавна собственост или акт за общинска собственост, няма извършвано отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др.
От удостоверение от 26.10.2010г. се установява, че имот - парцел V-1007Б, находящ се в [населено място], ж. к. Бриз, с площ от 867 кв. м. /земя от 867 кв. м., вкл. и сграда със застроена площ от 20 кв. м./ е деклариран пред [община] на 09.02.2001год. и е открита данъчна партида на името на П. Д., като са представени квитанции, удостоверяващи заплащането от П. П. Д. на местни данъци и такси за имот /земя и сграда/ №1007 за периода 2001 год. – 2009 год. включително. За ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място] е открита партида на А. П. А. и към 15.05.2019 год. за имота няма непогасени данъчни задължения.
С влязло в сила Решение №4151/31.10.2011г. по гр. дело №20738/2010 год. по описа на ВРС-В. е отхвърлен предявеният от П. П. Д. против [община] положителен установителен иск за приемане за установено, че П. Д. е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], въз основа на давностно владение, осъществявано в периода 1997 год. до предявяване на иска – 28.12.2010 год.
С влязло в сила решение по гр. дело №7321/2018г. по описа на ВРС е уважен предявен от А. П. А. /ищеца/ против [община] отрицателен установителен иск, като е прието за установено в отношенията между страните, че [община] не е собственик на ПИ с идентификатор [№]. по КККР на [населено място], с площ от 872 кв. м., находящ се в [населено място], район Приморски,[жк], м-ст „С. Н.“. Посочено е, че правният интерес на ищеца А. А. се обосновава с твърдението му, че е собственик на гореописания имот въз основа на упражнявано от него и от наследодателя му П. Д. давностно владение.
С Нотариален акт за собственост на недвижим имот, купен от публична продажба, №189, том II, дело № 597/1938г. на ВнН /л. 106 от делото на РС-Варна/, В. Д. Ю. е признат са собственик на недвижим имот, закупен на публичен търг, представляващ лозе с площ 2, 2 дка, находящо се в землището на Варненските лозя, м-ст „Акчелар при граници - наследници на Г. П.; наследници на Я. А., наследници на С. Й. и шосе за [населено място], като от северната страна лозето се пресича от лозарски път, който съединява шосето за [населено място] с Царевския път.
С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт №25/11.01.1983г., В. Д. Й. прехвърля на съпрузите В. И. И. и П. С. И. собствения си недвижим имот: лозе с пространство от 1 200 кв. м. ид. части от цялото с общо пространство 2 200 кв. м., находящо се в местността Акчелар край [населено място], попадащо в терен за здравни и курортни нужди при съседи на цялото място: Е. С.; наследници на И. К., сухо дере и лозарски път.
Установява се, че с разрешение за строеж №34/31.08.1983г. на В. И. И. е разрешено, на основание чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ (отм.), да построи сезонна постройка имот в м. Акчелар – курортни и здравни нужди с площ 20 кв. м. от употребяван дървен материал, етернитови или пластмасови плоскости или леки панели.
В. Д. Й. е починал на 04.04.1989 год. като негов наследник по закон е синът му В. П. А., осиновен по силата на решение от 15.12.1983г.
От регистъра на имотите по ПКП към ПНИ на м. „С. Н.“, [населено място] от 07.05.2002 год., е видно, че поземлен имот с пл. №50 по ПКП е записан на [община]. Същият имот в регистъра на имотите към ПНИ на м. „С. Н.“, одобрен със заповед РД -07-7706-203/08.08.2007г. на областния управител на област с адм. център [населено място], е записан на „неидентифициран собственик“.
С предварителен договор за продажба на недвижим имот от 5.5.2004г., В. П. А. се задължава да прехвърли на В. И. И. и П. С. И. собствеността върху придобитото от него по наследство и реституция имот дворно място с площ от 1000 кв. м., в [населено място], в местност „Акчилар, представляващо парцел V, пл. № 1007Б, с площ по скица 967 кв. м. по плана на[жк], землище В., заедно с намиращата се в имота барака, подобрения насаждения и целия стопански инвентар в срок от един месец от издаването на заповед за възстановяване собствеността на продавача, съгл. Решението №771/5.02.2001г. на ПК - В., но не по-късно от шест месеца след утвърждаване на новия имотен план за областта и влизането му в сила. Посочено, е, че купувачите обработват и ползват имота преди подписването на този договор и продавачът като собственик с признато право на реституция е съгласен купувачите да продължат да владеят и да ползват имота. Договорът е оспорен, но според заключението не е възможно да се установи периода на създаване на документа.
От реституционна преписка по заявление с вх. № 10059/18.11.1991 год. по описа на ПК-В., е видно, че В. П. А. е заявил за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ лозе – хавра с площ от 1, 0 дка; към заявлението са представени нот. акт № 189/1938г. и удостоверение за наследници на В. Д. Й., като с решение №771/05.02.2001г. на ПК-В. на наследниците на В. Д. Й. е признато правото на собственост в съществуващи стари реални граници върху лозе от 1, 000 дка, находящо се в терен по §4 на [населено място], в местността Б.. В решението е посочено, че признатия за възстановяване имот представлява част от имот с пл. № 12992 по КП от 1956 год.
С к. н. а. №176/28.07.2004год., том І, рег. №2166, дело №175/2004г., ответниците В. и П. И. са признати за собственици по давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], район Приморски, адм. адрес местност „Акчелар“ № 159, а именно: лозе с площ 1200 кв. м., съставляващо ПИ [№] в кв. 18 по плана на[жк]/м-ст „Акчелар“/, при граници път; ПИ № [№], [№]-в, общински, [№]-б, [№]-а, ведно с построената в имота жилищна сграда 9 с РЗП от 80 кв. м. и гараж.
На 30.04.2019 год. ищецът А. П. А. е подал жалба до 30.04.2019г. с изложени твърдения, че на 27.04.2019г., съседите му С. И., неговият баща В. И. и техният зет са отрязали дървета в собствения му имот в ж. к. Бриз, м-ст „С. Н.“ [населено място], с идентификатор [№], премахнали са входната врата откъм булеварда, както и оградата, която граничи с техния имот.
С договор за продажба, обективиран в нот. акт № 79/22.05.2020 год., В. П. А. продава на ответниците П. С. И. и В. И. И. притежаван от него по наследство имот, а именно: 1000/2200 кв. м. ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № 18- 92/14.10.2008г. на АГКК, с последно изменение със заповед № 18-1971 – 24.02.2020г. на началника на СГКК [населено място], целият с площ от 2 323 кв. м., с предходни идентификатори [№] и [№].
Въз основа на приложените и коментирани писмени доказателства, въззивният съд е приел, че считано от 09.02.2001 год.-когато наследодателката на ищеца е декларирала имота пред общинските власти, ясно е манифестирала намерението си да държи вещта като своя по начин, че всеки заинтересован да узнае за това, поради което от тогава се е превърнала във владелец на процесния имот по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС.
След като е изложил подробни и мотивирани съображения с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК кои свидетелски показания кредитира, кои - не и поради какви точни причини, съдът е приел за установено, че в периода 09.02.2001год. – 27.04.2019год. /когато ответниците са отнели от ищеца фактическата власт върху имота и са установили свое владение/ наследодателката на ищеца, а след смъртта им -и самият ищец са упражнявали владение върху процесния имот по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС с всички признаци на владението. Предвид което е приел, че с изчитането на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС на 09.02.2011 год., а именно от 10.02.2011 год. наследодателката на ищеца е придобила собствеността върху процесния имот по давност, а след смъртта им ищецът се легитимира като негов собственик.
Подробно са обсъдени изложените от ответниците възражения, че са собственици на процесния имот на сочените от тях придобивни основания – договор за продажба, скл. с нот. акт № 79/22.05.2020 год., с който В. П. А. е прехвърлил на ответниците П. и В. И. притежавани от него по наследство 1000/2200 кв. м ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № 18-92/14.10.2008г. на АГКК, последно изменение със заповед № 18- 1971—24.02.2020г. на началника на СГКК [населено място], с площ от 2323 кв. м., с предходни идентификатори [№], [№], а в условията на евентуалност – по давност. След задълбочено и всестранно обсъждане на всички приети заключения /по първоначалната, допълнителната и повторните СТЕ/, съдът е изложил мотивирани и изчерпателни съображения защо кредитира, съответно – не кредитира същите, като е приел, че ответниците не са установили в условията на пълно доказване, че имотът по нот. акт №189/1938 год. е идентичен с процесната реална част. Посочил е, че от заключението на в. л. Ст. К. по първоначалната и допълнителна СТЕ не се установява идентичност, а в повторната СТЕ, изводът, че процесната реална част е част от имота по нот. акт №189/1938 год. е даден под условие, поради които съдът не е кредитирал повторното заключение в частта му относно наличието на идентичност на процесната реална част с описания в нот. акт №189/1938 год. имот, съответно и с имота по нот. акт № 25/1983 год. При липсата на идентичност, съдът е счел, че след като праводателят на ответниците не е доказал, че е бил собственик, той не е могъл да прехвърли права, които не притежава, поради което и договорът по нот. акт № 79/22.05.2020год., том І, рег. № 1480, дело № 71/2020 год. не легитимира ответниците като собственици на процесния имот – бивш имот с идентификатор [№] по КК преди изменението им през 2020 год.
Развити са съображения, че дори да се приеме, че процесната реална част е била част от имота по нот. акт № 189/1938 год., съответно част от имота по нот. акт № 25/1983 год. /от целия имот от 2200 кв. м., ид. части от който са прехвърлени на ответниците/, то с оглед приетото за установено по делото, че наследодателката на ищеца, е придобила собствеността върху процесната реална част /имот с пл. №1007Б по КП от 1977год., съответно бивш имот с идентификатор [№] по КК преди изменението им през 2020 год./ по давност от 10.02.2011 год., то след смъртта им собствеността върху имота е преминала върху ищеца. Следователно, към момента на сключването на договора за продажба по нот. акт №79/2020 год. праводателят на ответниците - В. П. А. вече не е бил собственик и цитираният договор не може да легитимира ответниците като собственици на процесната реална част.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците, че са придобили собствеността на процесния имот по давност, тъй като от 10.02.2011г. /когато наследодателката на ищеца го е придобила по давностно/ до предявяването на иска на 24.06.2020 год. не е изтекъл предвидения в закона десетгодишен давностен срок.
За неоснователни са счетени доводите на ответниците, че давността е била прекъсната в хипотезата на чл. 81 ЗС, тъй като тази хипотеза е приложима в случаите, в които давностният срок по чл. 79 ЗС все още не е изтекъл, а настоящият случай не е такъв. Посочено е, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с изтичането на предвидения в закона давностен срок /10г. или 5 г./, а позоваването на давността е от значение за зачитането на последиците от изтеклата в полза на владелеца придобивна давност.
Във връзка с наличието на основания за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Въззивното решение не е недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, като е приел за доказано, че ищецът, в качеството си на наследник, се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на давностно владение, осъществявано от неговата майка П. Д. /починала на 24.04.2012г./ в периода от 09.02.2001г. до 09.02.2011г.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С определение №2532/20.05.2025г., производството по настоящото дело е било спряно на осн. чл. 292 ГПК до приемане на решение по тълк. д. №2/2024г. на ОСГК на ВКС. С тълкувателно решение №2, обявено на 10.11.2025г., постановено по същото се приема, че изгубването на владението върху имот в продължение на повече от шест месеца от лице, което се позовава на изтекла в полза на негов наследодател давност, не препятства настъпването на вещно-правния ефект на придобивната давност.
Предвид което се налага извода, че по първите два въпроса: „Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодетеля му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца?“ и „Води ли автоматично до придобиване правото на собственост осъществяването на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС или е необходимо нарочно изявление от страна на владелеца, за да настъпят последиците от изтеклата давност? въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика обективирана в тълкувателно решение №2/2024г. от 06.11.2025г., а напротив, в съответствие с нея е приел, че разпоредбата на чл. 81 ЗС, според която с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва, не намира приложение в случай, че фактическият състав на придобивната давност е завършен преди изгубването от ищеца на владението върху имота на 27.04.2019г. Владението, считано от 10.02.2011г. вече се е трансформирало в право на собственост, като именно правомощието владение, упражнявано като съставна част от придобитото право на собственост, се защитава чрез предявения ревандикационен иск. Отнемането на владението от ответниците на 27.04.2019г. не може да доведе до прекъсване давността, тъй като тя вече е била изтекла и съответно е произвела своите правни последици.
Във връзка със следващите три въпроса, следва да се посочи, че съдът не е извел извода си за преобръщане на държанието във владение и осъществяването на фактическата власт само въз основа на подадената данъчна декларация и снабдяването с документи за обстоятелствена проверка, а въз основа на цялостно и комплексно обсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, при преценката на които се установява, че наследодателката на ищеца е осъществявала и фактическа власт в пълен обем, с всички изискуеми признаци, за да се приеме, че е осъществявала именно давностно владение.
Досежно поставените въпроси относно индивидуализиращите белези и идентичността на недвижимите имоти, описани в различни документи за собственост, не се констатира отклонение от съдебната практика. Въззивният съд е изследвал идентичността на имотите, съпоставяйки тяхната площ, местоположение и граници, като детайлно е коментирал както приетите по делото заключения, така и изслушаните свидетелски показания. Независимо от задълбоченото изследване на въпроса за идентичността на имотите, следва да се отбележи, че решаващият мотив за основателност на иска е изводът за доказана придобивна от наследодателката на ищеца давност, а не липсата на идентичност на имотите.
Във връзка със следващите три процесуално-правни въпроса относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество да постанови решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, включително на събраните свидетелски показания, като ги преценява поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка, следва да се посочи, че показанията на разпитаните по делото свидетели са обсъдени от въззивния съд в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС / решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на I г. о. на ВКС; решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на I г. о. на ВКС; решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на I г. о. на ВКС), като е съобразена и евентуалната заинтересованост на свидетелите и това изрично е посочено в мотивите към обжалваното решение. Посочено е конкретно поради какви причини съдът кредитира показанията на част от свидетелите, а друга част-не и то по съображения, основани на анализ и на останалите доказателства по делото-данни, съдържащи се в изслушаните по делото експертизи, както и в събраните писмени доказателства, всяко от които е и конкретно посочено от въззивния съд. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси 9 и 10. Всички събрани по делото доказателства /писмени, свидетелски показания и изслушани по делото експертизи/ са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност съгласно трайно установената практика на ВКС /решение №141 от 04.01.2021г. по гр. д. №478/2020г. на ВКС/. Обсъдени са задълбочено и съответстващо на въведените с въззивната жалба оплаквания. Изложени са съображения, касаещи изслушаните по делото експертизи, както и показанията на разпитаните свидетели, при което данните, установени от експертизите са съпоставени с данните, съдържащи се в показанията на свидетелите и в събраните по делото писмени доказателства. При това въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата в качеството си на инстанция, която решава спора по същество, при което са обсъдени и доводите на страните, касаещи този анализ и не е извършил препращане към мотивите на първоинстанционното решение, нито ги е възпроизвеждал като част от собствените си мотиви. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по въпрос 8.
Във връзка с въпроса относно силата на пресъдено нещо и възприетото относно общи правопораждащи факти за спорното право в предходни решения досежно същия процесен имот следва да се има предвид, че не е налице субективен идентитет. Насрещна страна в приключилите вече съдебни производства по двете гр. дела е била [община], поради което не е налице недопустимост на решението поради наличието на сила на пресъдено нещо. Обжалваното решение не е постановено и в противоречие с цитираното от жалбоподателите определение по [населено място] №1685/22г. на ВКС, по което към настоящия момент е постановено решение №50041/02.08.2023г., в което се приема, че субективните предели на силата на пресъдено нещо определят кръга от лицата, които са обвързани от констатациите в съдебното решение относно съществуването или несъществуването на спорното право, като поначало се поражда само между страните по делото - чл. 298, ал. 1 ГПК. Третите лица не са обвързани от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, освен в изрично предвидените от закона случаи - чл. 298, ал. 2 ГПК, чл. 298, ал. 3 ГПК и чл. 216, ал. 2 ГПК. Следователно при наличие на влязло в сила решение по спор за собственост на недвижими имот, в последващ процес с предмет спор за собственост на същия имот съдът не може да зачете формираната сила на присъдено нещо при липса на субективен идентитет на страните по двете дела, освен в посочените хипотези. Доколкото страна в предходните дела по отношение на същия имот е била общината, на която ответниците не са правоприемници, то субективните предели на решението на обвързват страните по настоящото дело.
По въпроса касаещ хипотезата на предявен иск по чл. 108 ЗС за реална част от недвижим имот, ако по делото е установено, че в имота е разположена сграда, която се владее от ответниците, липсва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като извън предмета на спора е останало установяването на правото на собственост върху някоя от сградите, изградени в имота. Този въпрос нито е бил включен в предмета на спора, нито е обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд. Отделно от това следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 63 ЗС разрешава възможността за съществуването и ползването на собствена сграда в чужд имот.
По последния въпрос също не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предметът на спора се определя от твърденията и възраженията на страните. След като въпросът дали имотът е общинска или държавна собственост не е бил повдигнат като спорен от никоя от страните, съдът няма задължение служебно да го изследва. Независимо от изложеното, следва да се посочи, че с влязло в сила решение по гр. дело №7321/2018г. по описа на ВРС, по предявения от А. П. А. е прието за установено, че [община] не е собственик на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 872 кв. м., находящ се в [населено място], район Приморски,[жк], м-ст „С. Н.“.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Изложените от касаторите съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на спора разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева в неговата еврова равностойност.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1629/15.12.2022г. по в. гр. д. №20223100501403 по описа на ВОС за 2022.
ОСЪЖДА В. И. И. ЕГН [ЕГН] и П. С. И. ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], с. о. „Акчелар“ №159, да заплатят на А. П. А. ЕГН [ЕГН] с адрес: [населено място], кв. Чайка, [жилищен адрес] сумата 613.55 /шестстотин и тринадесет евро и 55 евроцента/ евро, представляваща евровата равностойност на заплатеното адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
2.