Р Е Ш Е Н И Е
№ 55
гр. София, 27.01.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през 2025 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря И. Р. и в присъствието на прокурора К. Н. разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 860 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е образувано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив и жалба на защитника на подсъдимия А. Й. срещу присъда от 22.04.2025 г. на състав на Пловдивския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 628/2025 г.
Според протеста, въззивната присъда е постановена при допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Направено е искане за отмяната й и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение прокурорът е изложил конкретни съображения в подкрепа на протеста и на направеното с него искане, настоявайки, че съдът е пренебрегнал доказателствено установени факти, едностранчиво е интерпретирал експертните изводи и напълно е игнорирал устните разяснения на вещите лица в съдебното заседание за най-вероятното време на прием на наркотичното вещество.
В жалбата си адв. П. е оспорила мотивите за оневиняване на подсъдимия, като настоява, че основанието за оправдаване на Й. би трябвало да бъде отсъствието на извършено от него престъпление. Моли присъдата да бъде потвърдена, като да бъде изменено основанието за постановяването й. В допълнение към жалбата са развити доводи за нелегитимност на иззетите по делото биологични проби поради нарушаване на процедурата по чл. 146, ал. 3 НПК, като се акцентира на това, че към датата на изземването им Й. не е имал процесуално качество, каквото изисква посочената разпоредба. Настоява се, че въззивният съд не е дал задоволителен отговор на това съображение и на съпътстващите го аргументи, поставени на вниманието му.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на ВКП поддържа протеста и допълнението към него, изложените аргументи и направеното искане.
Участвалият в заседанието пред ВКС адв. П. претендира за основателност на подадената от адв. П. касационна жалба по изложените в нея съображения и подкрепя искането за изменение на мотивите за оневиняване на подсъдимия.
Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени с чл. 347 НПК, установи следното:
С присъда № 160 от 01.09.2022 г., постановена по НОХД № 1250/2021 г., състав на Пловдивския районен съд е признал подсъдимия А. Й. Й. за виновен в това, че на 16.11.2020 г. в гр. Пловдив е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил „Мерцедес“, модел „МЛ-350“ с рег. № ** **** ** след употреба на наркотично вещество – кокаин, поради което и на осн. чл. 343б, ал. 3 НК и чл. 54, ал. 1 НК му е наложил наказания от една година лишаване от свобода и глоба в размер на 500 лева. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на първото от тези наказания за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК е постановил и лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година и шест месеца, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата са приложени разпоредбите на чл. 59, ал. 1 и ал. 4 НК. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.
След упражнен по инициатива на защитника на подсъдимия инстанционен контрол и с обжалваната понастоящем въззивна присъда състав на Пловдивския окръжен съд е отменил горепосочения първоинстанционен акт и вместо това е признал подсъдимия за невиновен и го е оправдал по възведеното обвинение.
Подадената от защитниците на подсъдимия жалба срещу този акт е неоснователна. Предложената с нея трактовка е един възможен аспект към проблема и възможна идея за юридическа аргументация. Тя обаче няма обуславящо действие и чрез нея не може да се отрече процесуалната издържаност на изземването на биологични проби от подсъдимия чрез прилагане на реда на чл. 146, ал. 3 НПК.
Законът не забранява извършването на принудителни процесуални действия, насочени към събиране и проверка на доказателства спрямо лица, все още нямащи процесуално качество на обвиняеми или на свидетели и/или по отношение на имущества на такива лица. В НПК са регламентирани възможности за предприемане на действия по претърсване, личен обиск и съпътстващото ги изземване, когато съществува достатъчно основание да се предполага, че у едно лице или в ползван от него обект се намират предмети, книжа, данни от значение за разследването, както и действия по освидетелстване, когато е нужно да се разкрият, непосредствено да се изследват и запазят по установения ред следи от престъплението или други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Тези действия е възможно да бъдат извършени в рамките на вече образувано наказателно производство и по отношение на лице/лица с процесуално качество на обвиняеми или свидетели. Извършването им обаче не само не е обвързано с необходимост лицето, спрямо което те се предприемат да има такова качество. Нерядко тези действия се явяват първоизточникът на доказателства за извършено престъпление.
В настоящия случай особеностите на носителя на нужната за делото информация - биологични проби от телесни течности са поставяли казуса извън визираните в чл. 159 и сл. НПК и са правили регламентирания в тези разпоредби процесуален ред неприложим при неговото изземване. Най-близкият такъв ред се е явявал именно предвиденият в чл. 146 НПК за вземане на сравнителни образци за нуждите на идентификационни експертни изследвания.
Вярно е, че в случая фактът, чието установяване се е целяло чрез пробите е бил свързан със самото разследвано събитие и в този смисъл тези проби са имали процесуално значение от гледище на самостоятелното им изследване, а не като обект на съпоставка, за разлика от сравнителните образци. Всичко това обаче не отнема от процесуалната стойност на действията по изземването им. Тяхното изземване е било от решаващо значение за установяването на истината, а резултатите от лабораторното им изследване са били определящи за преценката дали да бъде повдигнато обвинение. Обхватът и интензивността на процесуалната активност на органите на досъдебното производство са регламентирани в закона и са подчинени на действието на процесуални принципи и правила, сред които и принципите за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, задължаващи ги да вземат всички необходими и възможни мерки за осигуряване разкриването на истината и да формират решенията си след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. След като разследващият орган и прокурорът, в рамките на суверенната си компетентност са преценили, че досъдебното производство е валидно образувано, те са предприели съответните действия в съгласие с процесуалните свои задължения, произтичащи от посочените принципи.
Що се касае до приложения принудителен ред за изземване на пробите, следва да се отбележи, че поначало гражданите имат задължение да оказват нужното съдействие на компетентните органи, като запазят и предадат намиращите се у тях предмети, книжа, данни по искане на тези органи (чл. 159, ал. 1 НПК), съответно, длъжни са да позволят освидетелстването им, когато то е нужно за събиране на данни, полезни за изясняване на обстоятелствата по делото. Затова при отказ да го сторят, действието се извършва по принудителен ред.
Предвид съображенията на защитника срещу приложената при изземването на пробите принуда, изтъкнати пред предходната инстанция, към които по същество се придържа и чрез касационната жалба, следва да се отбележи, че в практиката си ЕСПЧ нееднократно е подчертавал, че Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (по-конкретно чл. 3 и чл. 8) поначало не забранява прибягването до медицинска процедура в разрез с волята на обвиняемия/заподозрения, за да се получат доказателства за негово участие в извършването на криминално деяние и да се подпомогне разследването. За целта е нужно обаче прилагането на такава процедура да бъде убедително обосновано, като се вземат предвид сериозността на извършеното престъпление и възможността за ползване на алтернативни методи за получаване на доказателства, както и да не се стига до риск от трайно увреждане на здравето на лицето и/или причиняване на сериозна физическа болка и психическо страдание. Подчертава се и важността на това интервенцията да е извършена от медицински специалисти (в този смисъл е посоченото от защитата решение по делото Jalloh v. Germany, ж. 54810/2000 и цитираната в него собствена на ЕСПЧ практика).
Извършената в случая принудителна медицинска интервенция е била ориентирана именно към набавяне на доказателствена информация по подозрение за извършено престъпление. При конкретните обстоятелства и предвид отказа на подсъдимия да се подложи на тест за употреба на наркотични вещества, единственият източник на тази информация се е оказала кръвната проба. Нейната специфика е изключвала друг възможен начин за достигането й, освен чрез медицинска интервенция. Съпътствалата тази интервенция намеса във физическата неприкосновеност на подсъдимия е била минимална, без риск за здравето му. С основание въззивният съд по същество е изтъкнал, че приложената за целта принуда е била реализирана в съответствие с правилата и процесуалните гаранции, предвидени в закона, като е подчертал, че пробите са взети след разрешение от съдия, взети са от лице с медицинска правоспособност и по правилата на медицинската практика без данни да са били застрашени или по какъвто и да е начин да са били злепоставени не само здравето на подсъдимия, но и неговата чест и достойнството му, в каквато насока са и изискванията на чл. 3 и чл. 8 ЕКПЧОС.
Безпочвени са и опасенията, че чрез прилагането на реда по чл. 146, ал. 3 НПК при изземването на биологичните проби се е стигнало и до нарушаване на правото на подсъдимия да не се самоуличава. Това право е свързано преди всичко със зачитане волята на обвиненото/заподозряното лице да запази мълчание. То не се простира върху използването в наказателното производство на материали, иззети от това лице чрез принудителни действия (по силата на заповед, разрешение) и които съществуват независимо от неговата воля, като документи, дъх, урина, кръв, косми, гласови проби, телесна тъкан. Тези постановки са част, включително и от цитираната от защитника практика на ЕСПЧ и в случая не са нарушени по никакъв начин чрез действията на органите на досъдебното производство по изземване на коментираните проби.
Все във връзка с възраженията на защитата следва да се подчертае липсата на твърдяното нарушение на Наредба № 1/2017 г. относно реда за установяване употребата на наркотични вещества. Вярно е, че този ред е израз на законодателната идея за деянията, свързани с управляване на моторни превозни средства след употреба на алкохол и/или на наркотични вещества поначало да следят органите, упражняващи контрол за безопасност на движението по пътищата, а наказателното производство да започва след извършена от тези органи проверка, потвърдила употребата на упойващо вещество от водач на МПС. Тази идея в случая не е компрометирана, като се има предвид, че осъществявалите контрол върху движението в процесния ден свид. Г. Г. и колегата му С. Х. са предприели действия по проверка на подсъдимия, след като преди това са проследили движението на управлявания от него автомобил, осъществявано по рисков начин, криволичейки по пътното платно и извършвайки обратен завой при забранителен сигнал на светофарната уредба. Отказът на подсъдимия да се подложи на изследване с наркотест, а след това и да даде доброволно проби от кръв и урина за лабораторно изследване е възпрепятствал финализиране на предприетата полицейска проверка. С това обаче не е възможно да се приеме, че редът по Наредба № 1/2017 г. е бил изчерпан. С чл. 15, ал. 5, изр. 2 от тази наредба са уредени хипотезите на обективна невъзможност за вземане на кръв в посочения в талона срок за явяване на водача в медицинско заведение, като не се изключва по-късното вземане на нужната проба, а единствено е поставено изискване медицинският специалист по чл. 12, ал. 1 да отрази причината за забавянето и часа на взема на пробата. В случая въззивният съд не е констатирал (защото не е имал обективни основания) това изискване да не е изпълнено.
Предвидените в чл. 6, ал. 6, т. 2 от Наредбата срокове за вземане на проби – до 45 минути, съотв. до 120 минути от проверката са предназначени да обезпечат вземане на проба в период, възможно най-близък до момента на управляването на МПС и установяване с максимална точност на фактическото положение в момента на проверката, като се имат предвид бързите темпове за разграждане и елиминиране на упойващите вещества от човешкия организъм. Разпоредбата обаче не изключва възможността фактическото положение в момента на проверката да бъде установено и чрез ретроспективна оценка на резултатите от изследване на иззетите биологични проби, когато има база за извършване на такава оценка.
Поставянето на контрола върху движението по пътищата за годност на водачите на МПС да управляват безопасно поверените им превозни средства в зависимост единствено и само от тяхната воля би обезсмислило този контрол и би направило напълно непостижима превенцията в тази насока.
От тези именно специфични аспекти се налага в случая да бъде направена преценката за приложения процесуален ред за изземване на биологичните проби, като тази преценка показва, че липсват обективни основания да се считат компрометирани тяхната допустимост или доказателствената им стойност.
Що се касае до подадения от прокурора касационен протест, той е оправдан в по-голямата му част, като черпи основанията си от назованите в него съществени процесуални нарушения, обуславящи нарушаване на вътрешното съдебно убеждение от обективна страна и вътрешната логика на съдебния акт, както и от нарушенията при прилагането на материалния закон, допуснати по пътя на аргументиране, дистанцирано от юридическия контекст, който е предназначено да обслужи.
Аргументите на съда относно всяко едно фактическо и правно установяване трябва да бъдат категорично истинни, подчинени на доказателствената основа, която би следвало да ги формира. В случая това достойнство не е възможно да се признае на заключението на въззивния съд, че „присъствалото в организма на подсъдимия към момента на управлението вещество обективно и изначално е било лишено от възможност да предизвика нежелано въздействие върху централната нервна система, доколкото в кръвните проби е установен вторичен, преработен, остатъчен продукт, който е бил лишен от специфичните, присъщи характеристики на кокаина...“
Този аргумент от една страна игнорира информацията от протоколите за полицейска проверка и за вземане на кръвна проба относно времето, съответно на извършване на проверката и времето на вземане на пробите, а от друга страна влиза в противоречие със собствената на въззивния съд предшестваща констатация, че проверката на подсъдимия от страна контролните полицейски органи е извършена на 16.11.2020 г., около 17:05 часа, а вземането на кръвната проба е станало едва на следващия ден. Всъщност, пробите са взети на 17.11.2020 г. в 14:40 часа, т. е. повече от 21 часа след спирането на подсъдимия за проверка, съответно, повече от 21 часа след като той е управлявал МПС. Ето защо прокурорът е прав, че резултатите от лабораторните анализи са представителни не към момента на управляването на МПС, както е приел въззивния съд, а към момента на вземане на пробите. Единствено към този момент е относима и единствено спрямо него е вярна съдебната констатация, че откритите в кръвта метаболити са били в неактивен етап.
Касае се за съществен процесуален порок, опорочил и правните изводи на въззивния съд, доколкото водещ аргумент за приетата липса на обществена опасност на деянието е констатацията, че към момента на извършването му в кръвта на подсъдимия са циркулирали неактивни метаболити на кокаина.
Основателни са и критиките в материално-правен план, отправени от прокурора, макар и не по всички, изложени от него аргументи. В това отношение протестът е фокусиран основно върху пробата от урина, като показател за употребата на наркотично вещество и за времето на употребата му. На свой ред, представителят на ВКП, споделя разбиране, че са два съставомерните елементи от обективния състав по чл. 343б, ал. 3 НК – управляване на МПС и предшестваща наркотична употреба. Това разбиране би било приемливо при действието на редакцията на чл. 343б, ал. 3 НК, каквато тя е била към датата на деянието. Тази редакция е правела допустимо установяването на наркотичната злоупотреба с всички доказателства. При това положение установяването на кокаин в урината на подсъдимия, в съчетание с експертните разяснения, че такъв лабораторен резултат е индикативен за наркотична употреба от 12 до 24 часа преди вземането на пробата и след съпоставка на това пояснение с доказателствата относно времето на проверката и времето на пробовземането, би позволило извод, че подсъдимият е приел наркотично вещество и че това се е случило до около 3 часа преди времето на полицейската му проверка.
Приетата обаче след датата на инкриминираното деяние редакция на чл. 343б, ал. 3 НК, актуална и понастоящем, е изменила престъпния състав, като е стеснила периметъра на приложението му чрез въвеждане на допълнителен обективен признак, а именно установяване на употребата на наркотични вещества „по надлежния ред“ (ДВ, бр. 67/2023 г.), насочвайки по този начин към реда по Наредба № 1/2017 г., а именно чрез резултата от изследването на кръвната проба (арг. от чл. 23, ал. 1 от наредбата). След въвеждането на този признак конкретните прояви, които не го притежават престават да бъдат по-нататък престъпления, макар че по времето на извършването им те да са попадали под по-общо формулирания състав на стария законов текст. Поради това приложена към понастоящем инкриминираното деяние, актуалната редакция на чл. 343б, ал. 3 НК е по-благоприятна за подсъдимия и изисква съобразяване от съда, както е подходил и съставът на окръжния съд.
С основание обаче прокурорът е критикувал съдебната преценка за малозначителност на деянието, настоявайки, че тя е неправилна и то не само поради превратно възприемане на част от фактите. Съдът е посочил, че „дори водачът на МПС, приел наркотично вещество, да не е бил повлиян от него и възможностите му за управление да не са били реално засегнати, това само по себе си не би направило деянието му малозначително, ако рискът от увреда е бил хипотетично възможен“. Същевременно е свързал този риск отново със състоянието на водача, приемайки, че за обективната съставомерност на деянието е необходимо и достатъчно той „да се е намирал в такова състояние, в което да е възможно да застраши нормалното и безопасно осъществяване на транспортната дейност.“
Тази аргументация е уязвима, защото ако обективната съставомерност изисква изпадане на водача след наркотичната употреба в определено състояние, правещо възможно застрашаване на пътната безопасност, т. е. повлияването му, то при доказано отсъствие на такъв ефект деянието би било обективно несъставомерно и въпросът за неговата обществена опасност (дали напълно липсваща или в явно незначителна степен проявена) въобще не би стоял.
Неведнъж в практиката си ВКС е подчертавал, че действието на забраната за управляване на МПС след употреба на наркотично вещество (или негов аналог) не е в зависимост от състоянието на водача и съответно от наличието на степенна промяна в съзнанието му и/или от промени в поведението му. Доказването на такова „състояние“ би се отразило върху нивото на обществена опасност на конкретно извършеното деяние, а от тук и при индивидуализацията на наказателната отговорност. Законодателят е счел, че доказаният прием на наркотично вещество сам по себе си поставя под съмнение способността за безопасно управляване на МПС, без да се интересува от обективното състояние на водача или от субективните му впечатления за начина, по който се е чувствал след наркотичната употреба и не изисква опасността за движението да е била проявена, както е пожелал въззивния съд (стр. 18 от съдебните мотиви). Създаването на риск пред пътната безопасност настъпва като неизбежна общественоопасна последица от самото деяние – управляване на МПС след наркотична употреба. Без значение е поради това от гледище на обективната съставомерност на деянието дали в кръвта на дееца наркотичното вещество е установено в непроменен все още вид. В случая за ОС важен се е оказал фактът, че откритите в кръвта на подсъдимия метаболити на кокаина са били фармакологично неактивни, от което е заключил, че веществото „обективно и изначално е било лишено дори от принципната и чисто хипотетична възможност да изложи на риск от засягане защитените обществени отношения“. Наредба № 1/2017 г. обаче не се интересува дали наркотичните метаболити са били активни или са били неактивни. Наличието на активно вещество в кръвта е показателно за моментното състояние на водача. Но законът не се интересува от това състояние, а от употребата на наркотично вещество. Изрично е подчертано в чл. 23, ал. 2 от посочената наредба, че изследването на иззетите кръвни проби се прави за наличие на наркотични вещества или техни аналози, включително за техни метаболити, доказващи употребата им, без да се прави уговорка дали тези метаболити са активни или не са, за да се приеме за доказана наркотичната употреба. А съставът по чл. 343б, ал. 3 НК изисква установяване по надлежен ред именно и само на употребата на наркотично вещество (или аналог), за да е обективно съставомерно извършеното деяние. В тази връзка е нужно да се отбележи, че употребата на наркотични вещества би могла да носи риск не само от гледище на състоянието на лицето, когато приетото вещество е в активната си фаза в организма, но и след преминаването на това действие, като отнемането му също би могло да е съпътствано от определени симптоми, поставящи в риск безопасността на управлението, като депресия, умора, забавено мислене и движение (С. С., „Експертиза на употребата на наркотични вещества от водачите на МПС в България“, София, 2025 г., Университетско издателство „Св. К. О. ). Не случайно законодателството ни провежда концепцията за нулев толеранс като политика относно употребата на наркотични вещества от водачите на МПС. Законът не се е отказал от тази концепция и с измененията в състава по чл. 343б, ал. 3 НК през 2023 г., т. е. забраната е за шофиране след употреба на наркотични вещества или техни аналози, доказана чрез нормативно определена биологична проба, без да се изисква доказване и на въздействие. От друга страна, интерпретацията на факта на неактивен метаболит в кръвта трябва да се прави от гледище на това, че по научно доказан път е установено, че в непроменен (неметаболизирал) вид наркотичните вещества съществуват кратко в организма след техния прием (за кокаина вещите лица по делото са фиксирали интервал от 6 до 8 часа), което би затруднило доказването на употребата, а от тук и реализацията на вложената в чл. 343б, ал. 3 НК превенция. Специфичните метаболити на тези вещества са с по-дълъг живот в организма и поради това гарантират и по-дълъг период на детекция. Поради това именно нормативната база предвижда установяване на употребата чрез лабораторни изследвания, включително при наличие на метаболити в кръвта. А за да се елиминира възможността за установяване на употреба в период, несъотносим към момента на шофиране, Наредба № 1/2017 г. е въвела изискване доказването да става само чрез изследване на кръвната проба. По този начин се гарантира, че употребата на веществото е в период достатъчно близък до времето на пробовземане, за да се задейства забраната за управляване на МПС.
Ако в настоящия случай бе установена продължителност на детекцията в твърде широки граници, напр. до няколко дни, това би могло да постави под разумно съмнение съзнанието на дееца за противоправността на поведението му при поемане управлението на МПС предвид липсата на други доказателствени данни за времето на наркотичния прием. В случая обаче това не е така. От вещите лица, изготвили химико-токсикологичната експертиза, не е поискано да интерпретират резултата от кръвния анализ от гледище на възможното време на употреба на веществото. За експертите като ориентир в тази насока е послужил анализа на пробата от урина, в която са били установени активни метаболити на кокаина. Въззивният съд е бил длъжен при това положение да обсъди от гледище на доказателствата и на нормативната база възможността чрез резултатите от лабораторния анализ на пробата от урина да се определи времето на наркотичния прием, а при необходимост чрез допълнителен разпит на посочените вещи лица да провери възможността за установяване на това обстоятелство чрез резултатите от анализа на кръвните проби.
Всичко изложено налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане, при което следва да бъдат положени допълнителни усилия за пълно изясняване на правно-значимите обстоятелства, а фактите по делото и съдебните изводи следва да бъдат приведени в нужното еднозначно съответствие, като установената и коректно интерпретирана материална истина трябва да е тази, чрез която да бъде извършено нужното логически правилно и аргументирано прилагане на материалния закон.
Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда от 22.04.2025 г. на Пловдивския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 628/2025 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.