Р Е Ш Е Н И Е

№ 47

гр. София, 27.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря А. Ч. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 870 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. С. Р., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Б. срещу решение № 1365/06.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1754/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 1919/27.05.2024 г. по гр. дело № 7966/2022 г. на Варненския районен съд и са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу А. С. Д., частични искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като дължима на отпаднало основание – развален договор за извършване на строително-ремонтни дейности от 09.06.2018 г., формирана от множество суми, платени през периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2022 г. до окончателното й изплащане; и евентуален иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на същата сума 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като такава, с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на касатора-ищец; в тежест на последния са възложени разноските за въззивното производство по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в молба от 24.11.2025 г.

Насрещната страна – ответникът А. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. В. С., в отговора на касационната жалба излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

Третите лица – помагачи на касатора-ищец – Л. А. Д., Д. М. П. и О. Ю. П. не заявяват становище пред настоящата инстанция по делото.

С определение № 3353/25.06.2025 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания и по следните правни въпроси: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос – неизправна страна по договора за изработка ли е възложителят, респ. изпада ли той в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора, но това съдействие нито е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника в преклузивния срок за отговор на исковата молба, възражения и оспорвания на факти, респ. – да приема тези факти за недоказани по делото.

Настоящият съдебен състав възприема следния отговор на материалноправния въпрос: възложителят не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора за изработка, ако това съдействие не е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; в тези случаи не настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД и възложителят е изправна страна по договора. Това разрешение следва на първо място от систематичното тълкуване на общите разпоредби на чл. 95, предл. 2, във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗЗД. Установеният в последната норма принцип на добросъвестност при изпълнение на договорите изисква изпълнителят да поиска от възложителя да му окаже необходимото съдействие за изпълнението на уговорената работа, когато това съдействие не е изрично включено в съдържанието на самия договор. При липсата на такава договорна уговорка или покана за съдействие, възложителят не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, тъй като е в неизвестност за необходимостта от оказване на съдействие на изпълнителя. Същото разрешение на въпроса следва и от особената разпоредба на чл. 260, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, която вменява изрично задължение за изпълнителя да предупреди веднага възложителя, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, както и да поиска нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. По аргумент за по-силното основание, както и от разпоредбата на чл. 259 от ЗЗД следва, че изпълнителят има такова задължение за незабавно уведомяване на възложителя и в случаите, когато след сключването на договора установи, че изобщо не разполага с необходимите му проекти, строителни книжа, материали, машини, инструменти, работна ръка, подходящо помещение/терен и всякакви други средства по смисъла на чл. 259 от ЗЗД, необходими за точно изпълнение на уговорената в договора работа. Ако според обстоятелствата тези необходими средства могат или следва да бъдат осигурени от възложителя, и след покана от изпълнителя той не му ги осигури в разумен срок или не предприеме необходимите действия за поправянето на вече предоставени от него на изпълнителя проекти, материали и пр., възложителят изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, респ. – настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД, като съгласно чл. 260, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД в тези случаи изпълнителят може да се откаже (да развали) договора. Ако обаче изпълнителят не уведоми възложителя, че не разполага с необходимите средства за точното изпълнение на уговорената работа и не поиска необходимото съдействие от него, то отговорността и всички последици от неизпълнението (пълно, или неточно, некачествено, забавено изпълнение) остават изцяло за изпълнителя – чл. 260, ал. 2 от ЗЗД. В тези случаи, дори и възложителят да е могъл да окаже необходимото съдействие за изпълнението чрез осигуряване на тези средства (проекти, строителни книжа, материали и пр.), но след като такова съдействие нито е било договорено, нито е било поискано от него от насрещната страна, той не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД и не настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД.

По процесуалноправния въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази константна практика, с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти. В този срок ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем от съда, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право обстоятелства и доказателства. Ако даден надлежно въведен в предмета на спора факт не е оспорен по предвидения процесуален ред, съдът не може директно с решението си да приеме, че той не се е осъществил, без да е изпълнил правомощията си във връзка с изясняването и доказването на фактите. Съдът не може да се произнася по липсващи в отговора на исковата молба възражения по факти, за установяването на които не е дал надлежни указания по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ГПК на страната, която се позовава на тях. Това не означава, че въззивният съд не може да приеме за недоказани, неоспорени от страните доказателствени или правнорелевентни факти по делото, за установяването на които съответната страна не е ангажирала достатъчно доказателства, след като са й дадени надлежни указания относно разпределението на доказателствената тежест. Това следва от непосредствената цел на въззивното производство – повторното разрешаване на материалноправния спор по същество, при което дейността на въззивната инстанция (както на първата) е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е втори по ред по съществото на спора и когато пред него по надлежен ред е изнесен спорът относно фактите по делото, той е длъжен, в рамките на сезирането, да ги установи, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, а други да игнорира. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано. Фактическите изводи на съда трябва да се извеждат последователно, при съобразяване на последиците от разпределението на тежестта на доказване. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на процесуалноправния въпрос, дадено в трайно установената практика на ВКС.

При така възприетите отговори на поставените по делото правни въпроси, по касационните оплаквания съдът намира следното:

За да отхвърли предявения по делото главен частичен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установени следните, релевантни за спора по този иск, обстоятелства:

С процесния писмен договор от 09.06.2018 г., сключен между главните страни по делото, ищецът е възложил, а ответникът-изпълнител е приел да извърши на свой риск и срещу възнаграждение строително-ремонтни дейности – изграждане на къща с дървена конструкция, с площ 107 кв. м., в [населено място], кв. Г., в собствен на ищеца-възложител парцел, при уговорена степен на завършеност на къщата. Стойността на договора е 45 000 лв., като страните са договорили плащането да бъде извършено, както следва: 50 % авансово заплащане или 20 000 лв. капаро, а доплащането на сумата да е съобразно строителния процес; уговорено е също плащането да е по банкова сметка на изпълнителя и в брой, като банкова сметка в договора не е посочена. Срокът за изпълнение на договора е три месеца от започването и тече след разписване на договора и след заплащане на авансовата сума от възложителя-ищец.

От съвкупната преценка на приетите по делото преводни нареждания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че по безспорен начин е установено, че ищецът е превел сумата в общ размер 67 230 лв. по банкови сметки на привлечените от него трети лица-помагачи, както следва: по банкова сметка на Л. А. Д. общо са внесени суми от 39 930 лв., по банкова сметка на Д. М. П. общо са внесени суми от 1 800 лв. и по банкова сметка на О. Ю. П. общо са внесени суми от 25 500 лв. Ищецът е превел по банковата сметка на Л. Д., по дати, следните суми: на 03.07.2018 г. – 5 000 лв., на 13.07.2018 г. – 2 000 лв., на 20.07.2018 г. – 3 500 лв., на 31.07.2018 г. – 1 100 лв., на 02.08.2018 г. – 2 000 лв., на 03.09.2018 г. – 10 000 лв., на 25.09.2018 г. – 5 000 лв., на 16.10.2018 г. – 830 лв., на 26.10.2018 г. – 1 500 лв., на 01.11.2018 г. – 1 500 лв. и на 29.11.2018 г. – 7 500 лв. По сметката на Д. П. касаторът е внесъл 1 000 лв. на 16.01.2019 г. и 800 лв. на 28.01.2019 г. По банковата сметка на О. П. ищецът е превел следните суми: на 31.05.2018 г. – 2 000 лв., на 04.06.2018 г. – 3 000 лв., на 11.06.2018 г. – 15 000 лв., на 13.12.2018 г. – 1 500 лв. и на 20.12.2018 г. – 4 000 лв. От приетите по делото удостоверения за съпруг и родствени връзки съдът е установил, че Л. А. Д. е майка на ответника, Д. М. П. е майка на съпругата на ответника, т. е. тъща на последния, а О. Ю. П. е сестра на съпругата на ответника (негова балдъза). От приетата по делото извадка от вайбър-кореспонденция, изходяща от вайбър-контакт A.@D., окръжният съд е установил, че е посочена част от номер на банкова сметка на О. П. в „У. Б.“, същият потребител е изпратил номер на банкова сметка на Д. П., с трето съобщение е посочен номер на банкова сметка на Л. Д., както и сметка от 4 820 лв., съдържаща сбор от суми за интериорни врати, входна врата, както и капаро за дограма. Съдът е посочил, че в приложената извадка не се съдържа информация, кой е телефонният номер на изпращача на съобщенията и до кого са адресирани същите.

Окръжният съд е установил и че с представената по делото покана по телепоща с изх. № 25/12.04.2022 г. ищецът е уведомил ответника, че разваля сключения между тях процесен договор от 09.06.2018 г., тъй като поради забавата на ответника договорът е станал безполезен за ищеца, тъй като задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време; в уведомлението се съдържа и искане от ищеца да му се възстановят в срок до 15.04.2022 г. заплатените от него суми, по посочена банкова сметка.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд правилно е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, по силата на което ответникът се е задължил да изгради къща с дървена конструкция срещу поетото от ищеца задължение да му заплати възнаграждение в размер 45 000 лв. Също правилно е приел и че доколкото договорът е подписан от ответника без възражения да не му е ясно каква е възложената работа, възражението му в този смисъл е неоснователно, като в тази връзка съдът е съобразил, че ответникът не твърди да е изпълнил заданието или да е извършил какъвто и да е вид строително-монтажни работи.

При обсъждане на възражението на ответника, че ищецът не изпълнил задължението си да се снабди със съответните разрешения и строителна документация за изграждане на процесната постройка, въззивният съд правилно е изтъкнал, че такова задължение не е визирано в сключения между страните процесен договор. Също правилно окръжният съд е приел, че съгласно правилата на чл. 148 от ЗУТ, строежи могат да се извършват, само ако са разрешени съгласно същия закон и снабдяването с разрешение за строеж за постройката представлява задължение на възложителя – собственика на имота, в който ще се строи, като в тази връзка съдът е съобразил, че ищецът не е навел твърдения, нито е представил доказателства да е налице одобрен проект и издадено разрешение за строеж, въпреки че е бил задължен по реда на чл. 190 от ГПК. В противоречие обаче с възприетия по-горе от настоящата инстанция отговор на поставения по делото материалноправен въпрос, въззивният съд е приел, че дори и това да не е изрично предвидено в договора, то „безспорно“ се включвало в задължението на ищеца да оказва съдействие при строежа, както и че липсата на разрешение за строеж била пречка за изпълнението на процесния договор за строителство и ищецът бил неизправна страна по него, тъй като не оказал необходимото съдействие за извършване на строителството. Също предвид дадения отговор на материалноправния въпрос, основателни са касационните оплаквания и доводи на ищеца, че тези изводи на окръжния съд са необосновани и в нарушение на материалния закон – чл. 95, предл. 2, във вр. с чл. 63, ал. 1 и чл. 260 от ЗЗД, тъй като след подписването на процесния договор ответникът не е извършил каквито и да било действия по неговото изпълнение, като не е отправял уведомление или възражение до касатора да има каквито и да било пречки за изпълнението, или да има нужда и необходимост от негово съдействие, а възражението, че липсват разрешение за строеж и одобрени строителни книжа са направени за първи път в хода на делото – с отговора на исковата молба, респ. – след писменото изявление на ищеца чрез телепоща от 12.04.2022 г. за развалянето на договора поради неизпълнението му от страна на ответника. Последният от своя страна, и пред настоящата инстанция не твърди да е искал от ищеца съдействие, изразяващо се в предоставяне на разрешение за строеж и одобрени строителни книжа, а в отговора на касационната жалба неоснователно поддържа, че не било нужно специално да кани ищеца за това.

Окръжният съд, в изпълнение на правомощията си на въззивна инстанция, респ. – в съответствие с процесуалния закон е обсъдил и възражението на ответника за недоказано плащане от страна на ищеца на сумите, уговорени по процесния договор. Това възражение е своевременно заявено с отговора на исковата молба, в който се изтъква, че към исковата молба липсват доказателства относно обстоятелствата, че третите лица – помагачи по делото, са в близки родствени отношения с ответника, както и че същите са му предали сумите, преведени по техните банкови сметки от ищеца. Неоснователни са касационните доводи на ищеца, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не съобразил, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил обстоятелствата, че той е насрещната страна по приетата като доказателство по делото вайбър-кореспонденция; че той е посочил на касатора имената и банковите сметки на своите роднини, за да извърши последният плащанията; както и че тези плащания са именно по процесния договор. Както беше разяснено при даването на отговора на процесуалноправния въпрос, въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, установява истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, при осъществяването на която дейност той е длъжен да извърши обективна преценка на относимите и допустими доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, при което може да приеме за недоказани, и неоспорени от страните доказателствени или правнорелевентни факти. В противоречие с трайно установената съдебна практика и в нарушение на съдопроизводствените правила обаче, в случая окръжният съд не е извършил такава обективна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства относно извършените от ищеца плащания. В тази връзка съдът правилно е приел, че представените по делото преводни нареждания и приетото заключение на вещото лице установяват обстоятелството, че ищецът е превел сумите на третите лица-помагачи, които са в близки родствени отношения по права линия и по сватовство с ответника. Неправилен е обаче изводът на въззивния съд, че ищецът не бил ангажирал доказателства, установяващи по категоричен начин, че тези суми са заплатени като престация по процесния договор. За да достигне до този извод, съдът неправилно е приел за недоказано и че представената от ищеца и приета по делото вайбър-кореспонденция е осъществена именно между главните страни по делото. В тази връзка въззивният съд не е обсъдил установеното от него обстоятелство, че съобщенията, с които са изпратени номерата на банковите сметки на третите лица – помагачи, са изходящи от вайбър-контакт A.@D., при което не е съобразил и че собственото име на ответника е именно А.. Не е съобразил също, че никоя от страните по делото не твърди между ищеца и ответника да има други отношения, различни от тези по процесния договор, поради което няма и друга причина ищецът да разполага с номерата на банковите сметки на майката, тъщата и балдъзата на ответника (третите лица – помагачи) и да извърши в периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г. преводи на значителни суми по тези техни сметки – в общ размер 67 230 лв., освен като плащания, свързани с договора за строителство от 09.06.2018 г. В тази връзка, макар да е обсъдил, че в едно от вайбър-съобщенията са посочени суми за интериорни врати, входна врата и капаро за дограма, окръжният съд неправилно – без да прецени доказателствата в тяхната съвкупност, е приел, че не се установявало по категоричен начин кой претендира тези суми и дали закупуването на тези вещи е във връзка с процесния договор за строителство. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил и представените от ищеца справки от Агенцията по вписванията по партидата на ответника, от които се установява, че през 2018 г. върху имоти на ответника са наложени две възбрани във връзка с принудително изпълнение на негови задължения към Националната агенция по приходите (НАП) и [община] по изпълнителни дела, образувани през 2017 г. и 2018 г., които доказателства подкрепят твърденията на ищеца, че ответникът е искал плащанията по процесния договор да се извършват по сметките на неговите роднини (третите лица – помагачи), тъй като имал временни затруднения с НАП. Всички тези обстоятелства, установени от доказателствата по делото, преценени в съвкупност обуславят категоричен извод, че ищецът е извършил надлежни плащания по смисъла на чл. 75, ал. 1, изр. 1, предл. 2 от ЗЗД – по сметките на овластените за това от неговия кредитор – ответника, трети лица – помагачи по делото. Установените от въззивния съд, две плащания, извършени от ищеца – на 11.06.2018 г. – на сумата 15 000 лв. по сметката на О. П. (балдъзата на ответника), както и на 03.07.2018 г. – на сумата 5 000 лв. по сметката на Л. Д. (майката на ответника), покриват уговореното в процесния договор капаро от 20 000 лв., поради което неправилни са и изводите на въззивния съд, че не била платена и тази авансова вноска.

От всичко гореизложеното следва, че са неправилни и изводите на окръжния съд, че неизпълнението на процесния договор в уговорения тримесечен срок се дължало на виновно поведение, не на ответника, а на ищеца – поради неоказано от него съдействие за изпълнение на строителството чрез предоставяне на ответника на разрешение за строеж и строителни книжа за постройката, както и поради неплащане на уговорената авансова вноска, поради което тримесечният срок за изпълнение, според съда, не бил започнал да тече. Неправилен е и изводът, че ищецът бил неизправна страна по договора и не развалил същия по реда на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД – с писменото изявление чрез телепоща от 12.04.2022 г. до ответника. Следователно, неправилни са и решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на главния частичен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – поради това, че не било налице разваляне на процесния договор и ищецът не бил престирал в полза на ответника процесната сума 10 000 лв., връщането на която претендира по делото, като част от обща претенция за 67 230 лв.

В заключение, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен главният частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, и вместо това настоящата касационна инстанция следва да постанови решение по същество, с което да уважи този иск, като осъди ответника да върне на ищеца процесната по делото сума 10 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху нея, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 22.06.2022 г., до окончателното плащане на сумата.

Предвид уважаването на главния частичен иск и несбъдването на процесуалното условие за разглеждането на евентуалния частичен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на същата сума 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, обжалваното въззивното решение, като процесуално недопустимо, следва да бъде обезсилено в частта, с която е отхвърлен този евентуален иск, и производството по него следва да се прекрати.

Предвид промяната на крайния резултат по спора, съгласно чл. 81 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските по делото, като предвид изхода на същото те следва да бъдат присъдени на основание 78, ал. 1 от ГПК, а именно – ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца всички претендирани и направени от него разноски за първоинстанционното производство – 3 725.60 лв., за въззивното производство – 1 560 лв. и за касационното производство – 1 730 лв., или общо – 7 015.60 лв.

Предвид подмяната на националната валута считано от 01.01.2026 г., присъжданите с настоящото решение парични суми следва да се превалутират и закръглят съгласно чл. чл. 11-13 от ЗВЕРБ.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1365/06.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1754/2024 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен, предявеният от В. С. Р. срещу А. С. Д., главен частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като дължима на отпаднало основание – развален договор за извършване на строително-ремонтни дейности от 09.06.2018 г., формирана от множество суми, платени през периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2022 г. до окончателното й изплащане; както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, А. С. Д. с ЕГН [ЕГН] да върне (заплати) на В. С. Р. с ЕГН [ЕГН] сумата 5 112.92 евро (пет хиляди сто и дванадесет евро и деветдесет и две стотинки; превалутирани 10 000 лв. от обща претенция за 67 230 лв.), дадена на отпаднало основание – по развален договор за извършване на строително-ремонтни дейности от 09.06.2018 г., формирана от множество суми, платени през периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2022 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, А. С. Д. да заплати на В. С. Р. и сумата 3 587.02 евро (три хиляди петстотин осемдесет и седем евро и две стотинки; превалутирани 7 015.60 лв.), представляваща направените разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОБЕЗСИЛВА решение № 1365/06.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1754/2024 г. на Варненския окръжен съд, в останалата част, с която е отхвърлен, предявеният от В. С. Р. срещу А. С. Д., евентуален частичен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на същата сума 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като такава, с която Д. неоснователно се обогатил за сметка на Р.; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта по този иск.

Решението е постановено при участието на третите лица Л. А. Д. с ЕГН [ЕГН], Д. М. П. с ЕГН [ЕГН] и О. Ю. П. с ЕГН [ЕГН], привлечени по делото като помагачи на ищеца В. С. Р..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: