Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба вх. № 16841/25.06.2020 г. на Н. П. Д. и С. И. А. и частна жалба вх. № 262797/29.07.2020 г., подадена от „Варна груп“ ЕООД по пощата на 27.07.2020 г., срещу определение № 1645 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 2267/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

С обжалваното определение съдът е допълнил постановеното от него решение № 476/10.04.2020 г. по гр. дело № 2267/2019 г. в частта за разноските, като е осъдил Н. П. Д. и С. И. А. да заплатят на „Варна груп“ ЕООД сумата от 360 лв., представляваща сторени разноски във въззивното производство пред него, както и сумата от 8 112 лв. - разноски в касационното производство по гр. д. № 2604/2018 г. на ВКС, I г. о.

Окръжен съд – Варна е съобразил в определението си, че производството пред него се е развило след постановяване на решение № 134/28.11.2019 г. по гр. д. № 2604/2018 г. на ВКС, I г. о., с което е отменено решение № 353/28.02.2018 г. по гр. д. № 2488/2017 г. на ВОС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Посочил е, че въззивното производство е образувано по повод жалба на „Варна груп“ ЕООД срещу решение № 3993/11.10.2017 г. по гр. д. № 3009/2016 г. на Районен съд - Варна в частта, с която е прието за установено по иска на Н. П. Д. и С. И. А., предявен срещу „Варна груп” ООД, по чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдията по вписванията при Варненския районен съд заличаването на договорна ипотека по нот. акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., и е указано на съдията по вписванията при Варненски районен съд да заличи на основание чл. 88 ЗКИР, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК вписването (отбелязването) по партидата на „В. Г” ООД по заличаване на договорна ипотека по нот. акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К.. Съставът на ВОС, с решение № 476/10.04.2020 г., е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено по иска на Н. П. Д. и С. И. А. срещу „Варна груп” ООД, по чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдията по вписванията при ВРС заличаване на договорна ипотека по нот. акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., и е указано на съдията по вписванията при Варненския районен съд да заличи на основание чл. 88 ЗКИР, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК вписването (отбелязването) по партидата на „Варна груп” ООД на заличаване на договорна ипотека по нот. акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., като вместо това е отхвърлил въпросните претенции. При постановяване на решението си, ВОС не се е произнесъл относно сторените в производството разноски.

Съдът е приел, че е бил сезиран своевременно с искане по чл. 248 ГПК от „Варна груп“ ЕООД. Заключил е и че дружеството е поискало присъждането на разноски с подадената от него въззивна жалба, както и че е представило списък по чл. 80 ГПК и доказателства за договорено и платено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 8 112 лв. с включен ДДС.

Счел е за основателно възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено своевременно от насрещните страни. Варненският окръжен съд е визирал, че съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за адвокат е в размер на 300 лв., като върху него следва да бъде начислен ДДС в размер на 20 % - 60 лв. При това положение е намалил претендираното за въззивното производство пред него адвокатско възнаграждение до сумата от 360 лв.

Съдът е посочил, че съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, при повторно разглеждане на делото, въззивният съд следва да се произнесе и по сторените разноски пред ВКС в производството, в което е постановено отменителното решение. Намерил е искането за присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция, за своевременно заявено от „Варна груп“ ЕООД, като същите са в размер на 8 112 лв. с включен ДДС.

Н. Д. и С. А. обжалват определението по чл. 248 ГПК в частта на присъдените разноски за предходната касационна инстанция. Твърдят, че са направили в срок възражение за прекомерност на претендираните разноски – заплатено адвокатско възнаграждение, което не е било коментирано от въззивния съд в определението му по чл. 248 ГПК. Излагат доводи, че договореният адвокатски хонорар от 8 112 лв. е очевидно завишен.

От „Варна груп“ ЕООД е постъпил отговор на горната частна жалба, в която се сочи, че възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е било направено своевременно, както и че жалбата е неоснователна.

С частната жалба на „Варна груп“ ЕООД определението по чл. 248 ГПК се атакува в частта, с която е намалено адвокатското възнаграждение, заплатено за въззивната инстанция, като се излагат съображения за неправилност на съдебния акт. Жалбоподателят твърди, че Окръжен съд – Варна не е аргументирал извода си за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и че ако беше направил преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, щеше да установи, че в случая последното не може да бъде окачествено като такова с ниска степен на правна сложност, а обратното – такава сложност е налице. Жалбоподателят визира и че въззивният съд не е присъдил заплатената по въззивната жалба държавна такса, която е била изрично отразена в представения списък по чл. 80 ГПК.

Не е подаден отговор на частната жалба на „Варна груп“ ЕООД.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба на Н. П. Д. и С. И. А. е подадена в срок и е процесуално допустима, но неоснователна.

По отношение на присъдените за предходното касационно производство разноски за адвокат на „Варна груп“ ЕООД, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е следвало да бъде направено най-късно до приключване на устните състезания пред въпросната инстанция. Видно от материалите по гр. д. № 2604/2018 г. на ВКС, І г. о., в тях липсва направено от Д. и А. изявление за прекомерност на претендираното от „Варна груп“ ЕООД адвокатско възнаграждение. Ето защо, за въззивния съд, постановяващ определението по чл. 248 ГПК, не е съществувало задължение да се произнесе по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Частната жалба на „Варна груп“ ЕООД също е подадена в срока по чл. 248, ал. 3, във вр. с чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Тази жалба също е неоснователна.

Производството по гр. д. № 2267/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна не се отличава с фактическа и правна сложност. Става дума за производство по чл. 294 ГПК, като след връщане на делото от ВКС на въззивния съд, с указания последният да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, е проведено едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, а участието на процесуалните представители на страните е сведено до участието им в устни състезания и депозиране на писмени бележки.

Тъй като предявеният иск е неоценяем, законосъобразно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е присъдил възнаграждение в минималния размер по наредбата, като върху него е начислил дължимия ДДС.

Що се отнася до претендираната държавна такса, заплатена по въззивната жалба, искане за присъждането й не е направено с молбата по чл. 248 ГПК. Видно от същата, от страна на „Варна груп“ ЕООД е поискано допълване на въззивното решение единствено относно разноските за адвокатско възнаграждение. Съобразно диспозитивното начало на гражданския процес, Окръжен съд – Варна не е присъдил въпросната държавна такса.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1645 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 2267/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: