Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на С.С от [населено място], против Решение №3813 от 05.06.2019г. по адм. дело №8272/2017г. на Административен съд София - град., с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане №4506-40-63 от 23.06.2017г. на директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” (фонд „ГВРС”) при Националния осигурителен институт (НОИ), с което на Стаматова е отказано изплащане на гарантирано вземане и е осъдена да заплати направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението да бъде отменено,
Ответникът по касация - директорът на фонд „ГВРС“, чрез юриск. Алипиева, съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение. Претендира и присъждане на разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София – град е било Разпореждане №4506-40-63 от 23.06.2017г. на директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”, с което на С.С е отказано, на основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР, изплащане на гарантирано вземане, което тя претендира, че има към обявеното в несъстоятелност дружество „Е. Ю“ АД, ЕИК 175300030 (дружество с открито производство по несъстоятелност, вписано в Търговския регистър на 04.04.2017г.). Процесното разпореждане е издадено в развилото се административно производство пред органа, във връзка с подадено от лицето заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане, вх. № 4502–21–77/14.06.2017 г., поради несъстоятелност на работодателя. От съдържанието му се установява, че С.С е декларирал обстоятелства, свързани с работата, която осъществява в дружеството и наличието на действителни трудовоправни отношения от 11.12.2013г. По делото не е приложена справка досежно размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения, единствено е налице твърдение от страна на касаторката и неоспорване от страна на ответника по касация. Не са ангажирани доказателства относно началната дата на откриване на производство по несъстоятелност на дружеството - работодател.
За да отхвърли подадената жалба, първоинстанционният съд е приел, че заявлението е подадено на 14.06.2017г. и не попада в обхвата на §41 от ПЗР на ЗПФИ (ЗАКОН ЗА ПАЗАРИТЕ НА ФИНАНСОВИ ИНСТРУМЕНТИ), в сила от 16.02.2018г.
Така обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но при постановяването са допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушение на материалния закон, представляващи основание за неговата отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.
Съдебното решение е постановено от законен състав на административен съд, който е сезиран с допустима жалба против подлежащ на оспорване административен акт.
В мотивите на съдебното решение обаче липсва обсъждане на всички възражения, както и собствен анализ на представените от страните доказателства и проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Съдът не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за спора, предвид служебното начало в административния процес. П. е акта на органа, без да обсъди изложеното от жалбоподателката твърдение, че не е била уведомена за откритото производство по несъстоятелност на дружеството, не е събрал никакви доказателства за открито производство по несъстоятелност на „Е. Ю“ АД и кога е вписано в Търговския регистър, а по делото няма ангажирани никакви доказателствени средства относно размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения.
Това е и пречка за касационната инстанция да извърши контрол за материална законосъобразност на проверяваното решение.
Съгласно чл. 12 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, като основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Според чл. 236, ал. 2 от ГПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Именно в мотивите на съдебното решение следва да бъдат изложени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства, съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. В настоящия случай това не е сторено.
Не е обсъдено и не става ясно значението на приложеното решение по Преюдициално дело С-338/17 на Съда на Европейския съюз по настоящия правен спор, заради което и делото е спряно от съдия - докладчика с протоколно определение от 31.10.2017г.
Освен това съдът неправилно е извършил правната квалификация на фактите и на техните правни последици, т. е.подвел е фактите и обстоятелствата по делото под правни норми, които не са релевантните за конкретния случай. Хипотезата на §41, ал. 1 от ПЗР на ЗПФИ (ЗАКОН ЗА ПАЗАРИТЕ НА ФИНАНСОВИ ИНСТРУМЕНТИ) засяга случаите, когато е налице прекратено трудово правоотношение/ каквото при С.С няма/ в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, като следва да се отбележи, че изменението на чл. 4 ЗГВРСНР е в сила от 22.12.2017 г., а това по §41 ПЗР на ЗПФИ от 16.02.2018 г. В случая, предмет на съдебен контрол е издаденото разпореждане на директора на фонд “ГВРС“ от 23.06.2017г. и неговото съответствие с материалния закон се преценява към момента на издаването му(чл. 142, ал. 1 АПК), когато не е действал нито изменения чл. 4 ЗГВРСНР /изм.ДВ, бр. 102 от 22.12.2017 г./, нито §41, ал. 1 от ПЗР на ЗПФИ.
Предвид забраната за нови фактически установявания в касационното производство (чл. 220 от АПК), настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административен съд София-град.
При новото разглеждане на делото трябва да бъдат установени всички факти и обстоятелства от значение за спора, като бъдат приобщени и посочените по - горе доказателства. При този изход на спора, по исканията за присъждане на разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 от АПК.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ от АПК и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3813 от 05.06.2019 г., постановено по административно дело № 8272/2017 г. по описа на Административен съд София-град.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.