Производството е реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от „Домино транспорт и логистик“ ЕООД с ЕИК 204323005, представлявано от Г.Т чрез адв. В.К срещу решение № 1695 от 24.07.2019 г., постановено по адм. дело № 481/2019 г. на Административен съд - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Заповед № РД -01-209/12.03.2019 г. на изпълнителния директор на Автомобилна администрация, с която са прекратени правата, произтичащи от лиценз за Общността № 16539 за извършване на обществен превоз на товари, издаден на 30.11.2016 г.

С касационната жалба се иска отмяна на оспорваното съдебно решение, като постановено при противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Конкретно се сочи, че мотивите са в противоречие със събраните доказателства, представени са доказателства за уседналост на дружеството и че няма доказателства за реално извършена проверка на адреса от представители на администрацията. Административният орган не е доказал, според касатора, фактическото основание за отнемане на лиценза на дружеството. Сочи се още, че съдът не се е произнесъл по възражението, че ответникът е следвало да приложи чл. 91 от АПК, като е имало основания за това.

Касаторът е бил редовно призован за съдебно заседание, представлява се от адв.. К. Поддържа жалбата на изложените в нея основания. Моли за присъждане на сторените в производството по делото на две инстанции разноски, като прилага списък за това.

Ответникът – редовно призованq се представлява от юрисконсулт Нацев. Счита, че касационната жалба е неоснователна, не са налице сочените в нея касационни основания, поради което съдебното решение следва да бъде оставено в сила. Моли в полза на ответника да бъдат присъдени разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура да обосновано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че въз основа на официален документ, който не е оспорен по съответния ред е доказано, че дружеството няма уседналост в България, поради което законосъобразно е издадена заповедта, предмет на съдебен контрол. Предлага на съда, съдебното решение да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, съдебното решение е било съобщено на страната на 22.08.2019 г., а жалбата срещу него е депозирана на 05.09.2019 г. от лице, за което е налице правен интерес от оспорването, поради което е допустима за разглеждане. Разгледана по същество е неоснователна.

Решаващият съд е приел от фактическа страна, че дружеството превозвач не е трайно установено на територията на България, тъй като при проверка на седалището и адреса му на управление не е намерен негов представител, не се съхраняват документи, свързани с транспортната дейност, подлежащи на контрол, няма експлоатационен център с необходимото техническо оборудване, както и гаражна площ за местодомуване на моторните превозни средства, пуснати в движение. Съдът е направил тези констатации възоснова на протокол за съответствие с изискванията за установяване на територията на Р. Б, удостоверяващ факта на проверката, извършена на 03.08.2018 г. /л. 7-9 от делото/.

В производството по издаване на оспорената заповед е дадена възможност на дружеството да представи необходимите доказателства за установяване в страната, като в дадения срок, такива не са представени. Последвало е издаване на заповед за прилагане на принудителна административна мярка – спиране на дейността по извършване на превоз на товари до отстраняване на несъответствията, но за не повече от три месеца. Заповедта е съобщена чрез публикация в интернет страницата на ИААА, тъй като на адреса на управление на дружеството-превозвач не е открит представител. В срока на действие на принудителната мярка, превозвачът не е предприел действия по отстраняване на несъответствията.

Впоследствие е изготвен доклад и са предприети действия по прекратяване на правата, произтичащи от лиценз на Общността 16539 за превоз на товари, издаден на 30.11.2016 г. в полза на дружеството - жалбоподател, след което на 12.03.2019 г. е издадена процесната заповедта.

Едва след издаване на последната, дружеството е предприело действия по сключване на договори и вписване на промяна на обстоятелства относно промяна на гаражна площ, промяна на адрес на експлоатационен център и промяна на адрес на офиса и промяна на счетоводителя, като е сезирал ответника със заявление за вписване на промените от 28.03.2019 г.

Съдът е приел, че спорната заповед е издадена от компетентен по степен, място и материя административен орган. Издадена е в предписаната от закона писмена форма и при съблюдаване на административно производствените правила. Налице са материално правните предпоставки за издаването й, точно е издирен и приложен материалния закон и е съобразена неговата цел. При тези констатации е отхвърлил жалбата срещу заповедта.

Изводите на съда са правилни и съответни на събраните по делото доказателства и закона.

Протоколът за съответствие с изискванията за установяване на територията на Р. Б, удостоверяващ факта на проверката, извършена на 03.08.2018 г. не е оспорен в съдебно заседание, поради това съдът правилно е зачел обвързващата му доказателствена сила.

Още повече, че жалбоподателят не е представил доказателства за установяване в страната към датата на проверката /03.08.2018 г./ или към датата на издаване на 12.03.2019 г. Такива са представени едва на 28.03.2019 г. и удостоверяват наемането на офис, гаражна площ, експлоатационен център и счетоводител от дата 27.03.2019 г., т. е. след датата на издаване на индивидуалния административен акт, предмет на спора. Следователно правилен е изводът на съдът, че е доказано фактическото основание за издаване на оспорения акт.

Касаторът е направил възражение, че доказателствата за уседналост са представени в срока за оспорване на заповедта пред административния орган и той е трябвало да оттегли административния акт по реда на чл. 91 от АПК и като не е постъпил така е допуснал съществено нарушение на производствените правила и закона.

Възражението е неоснователно. Преразглеждането на административния акт по реда на чл. 91 от АПК може да бъде упражнено само в случаите на оспорване на административния акт. Към 28.03.2019 г. дружеството не е подало жалба срещу спорната заповед, това е станало една на 08.04.2019 г., едва тогава дружеството заявява, че заповедта следва да се преразгледа, предвид новите доказателства за установяване в страната, които е представило на 28.03.2019 г., както и ако това не стане, жалбата му да бъде препратена до съда. Именно последното е направил административния орган, като явно е преценил, че не са налице основания за преразглеждане на издадената вече заповед. Представените доказателства, както беше посочено по-горе, не променят изводът, че към датата на издаване спорната заповед и в един значителен период преди това дружеството не е отговаряло на изискванията на установяване в страната, поради което е налице фактическото основание за издавена на заповедта. Очевидно административният орган е приел същото, поради което е препратил жалбата до съда.

Правото на отзив по своята същност не е допълнителна възможност за контрол по административен ред, а правна възможност, предвидена с цел процесуална икономия и отстраняване на допуснати нарушения при издаването на акта от неговия издател. Неупражняването му неподлежи на съдебен контрол и не влияе върху преценката за законосъобразност на административния акт. Ако органът не упражни правото си по чл. 91 от АПК, нормата го задължава да препрати жалбата до съда и последният да се произнесе по законосъобразността на административния акт. Ако органът е упражнил правото си по чл. 91 от АПК, то на контрол по законосъобразност подлежи новият акт съгласно чл. 91, ал. 2 от АПК, като контролът, на първо място, включва преценката били ли са налице предпоставките за допустимост на чл. 91, ал. 1 от АПК и продължава с проверка за законосъобразност по всички основания по чл. 146 от АПК на новия административен акт.

Първостепенният съд е изложил сходни мотиви, защо законосъобразността на оспорената заповед не може да бъде повлияна от обстоятелството, че административният орган не е упражнил правото си по чл. 156 от АПК. Изводите са му правилни и напълно се споделят от настоящия състав, поради което няма да бъдат преповтаряни.

Преценката на решаващия съд, че спорната заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон и съобразяване с неговата цел е правилна.

Административният акт е издаден на основание чл. 11, ал. 1, т. 1, б. „б“ вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от ЗАвтП и чл. 6а, ал. 1 от Наредба № 11/2002 за международен автомобилен превоз на пътници и товари.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 1, б. „б” ЗАвтП, правата, произтичащи от лиценза за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Р. Б или от лиценза на Общността, се прекратяват по решение на лицензиращия орган, когато превозвачът престане да отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 2. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 ЗАвтП, лиценз на Общността и лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Р. Б с автомобили с българска регистрация се издава на търговци по смисъла на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), когато отговарят на изискванията за установяване на територията на Р.Б.С чл. 7, ал. 3 от ЗАвтП – „Условията и редът за установяване на изискванията по ал. 2 и за издаване на лиценз се определят с наредба, издадена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, в съответствие с чл. 5 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21 октомври 2009 г. за установяване на общи правила относно условията, които трябва да бъдат спазени за упражняване на професията автомобилен превозвач, и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на Съвета (ОВ, L 300/51 от 14 ноември 2009 г.).

Посочената наредба е именно Наредба № 11/2002 за международния автомобилен превоз и съгласно нейния чл. 6а, ал. 1 изискването за установяване на територията на страната е изпълнено, когато търговецът, който притежава лиценза за превоз е действително и трайно установен на територията на Р. Б съгласно член 5 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21 октомври 2009 година за установяване на общи правила относно условията, които трябва да бъдат спазени за установяване на професията автомобилен превозвач и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на Съвета (ОВ, L 300 от 14 ноември 2009 г.) (Регламент (ЕО) № 1071/2009).

Съгласно член 5, буква а) от Регламент (ЕО) № 1071/2009, за да е налице предвиденото в чл. 3 (1) (а) изискване за установеност, предприятието трябва да разполага с място на дейност в държавата членка, което представлява помещения, в които да държи основните си търговски документи. В разпоредбата е дадено и определение на понятието "основни търговски документи", като за такива са посочени а) счетоводни документи; б) документи, свързани с управлението на персонала; в) документи, за периодите на управление на превозното средство и почивка; г) всякакви други документи, които трябва да се предоставят на компетентния орган при проверки за спазване на условията, предвидени в регламента.

Съгласно член 5, буква б) от Регламент (ЕО) № 1071/2009, за да е налице предвиденото в чл. 3 (1) (а) изискване за установеност, предприятието трябва да разполага още с едно или повече превозни средства, които са регистрирани или по друг начин са пуснати в движение в съответствие със законодателството на съответната държава-членка, независимо дали тези превозни средства са изцяло негова собственост или се ползват например съгласно договор за покупко-продажба на изплащане, наем или лизинг.

Изискванията към доказването на установеност се увеличават и с тези посочени в чл. 5 буква в) Регламент (ЕО) № 1071/2009, които предвиждат, превозвачът да извършва действително и постоянно с необходимото административно оборудване своята дейност, свързана с посочените в буква б) превозни средства, и с подходящото техническо оборудване и съоръжения в експлоатационен център, разположен в съответната държава-членка.

Анализът на тези изисквания налага извод, че изпълнението им следва да е кумулативно – всички едновременно да са изпълнени, за да може да се приеме, че търговецът действително и трайно е установен на територията на дадена държава членка на ЕС.

За да е налице "действително и трайно установяване" не е достатъчно превозвачът да има регистрирано седалище и адрес на управление на територията на страната. Необходимо е превозвачът да разполага с помещение, в което държи всички изискуеми от регламента и от националните власти документи, доказващи извършването на дейността, като се осигурява достъп на компетентните органи до това помещение. Доказателствата по делото безспорно сочат за липсата на такъв.

По делото е установена и липсата на гаражна площ и експлоатационен център с необходимото техническо оборудване, което е основание да се приеме, че превозвачът не е действително и трайно установен в страната.

Представените с дата 27.03.2019 г. договори за наем на офис, гаражна площ и експлоатационен център са сключени след издаването на заповедта, поради което правилно решаващият съд не ги е кредитирал.

В тази връзка вече беше потвърден изводът, че настоящият касатор в относително продължителен период от време, преди издаване на спорната заповед, не е поддържал офис, не е разполагал с гаражна площ и експлоатационен център и следователно не са били изпълнени условията за установяване, така както са предвидени в чл. 5 от Регламент (ЕО) № 1071/2009.

Изводът не се променя и поради обстоятелството, че представителят на управителя на дружеството не го е уведомил своевременно, че се отказва от предоставени му пълномощия. Управителят на търговецът е следвало до положи грижата на добрия търговец и да следи по-добре и по-често как пълномощникът му упражнява възложените му права. Обстоятелството, че комуникацията между двамата е била нарушена, не може да облагодетелства търговеца. Вътрешните отношения между упълномощител и пълномощник са ирелевантни за настоящия спор.

Налага се извод, че са били налице материално-правните предпоставки за прекратяване на правата, произтичащи от лиценз на Общността № 16539 за превоз на товари, издаден а 30.11.2016г. в пола на настоящия касатор съгласно на основание чл. 11, ал. 1, т. 1, б. „б“ вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от ЗАвтП и при действието на чл. 5 от Регламент (ЕО) № 1071/2009.

Като е достигнал до същите изводи, Административен съд -Благоевград е постановил едно правилно решението. Последното е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено, като на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ), във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение в размер на 100 (сто) лева за касационната инстанция.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1695 от 24.07.2019 г. по адм. д. № 481/2019 г. на Административен съд - Благоевград.

ОСЪЖДА „Домино транспорт и логистик“ ЕООД с ЕИК 204323005, представлявано от Г.Т да заплати на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, гр. С. разноски по делото в размер на 100 (сто) лева за касационната инстанция.

Решението е окончателно.