Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 113 от 10.01.2020 г. по в. гр. д. № 4481/2018 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1060 от 10.03.2020 г. по същото дело, е отменено решение от 28.11.2017 г. по гр. д. № 4263/2007 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част и вместо това ответниците Х. Н. П., Т. К. Д., М. К. Д. и Д. П. Д. са осъдени да заплатят на, ,ТАСЛА-ЦДВ” ООД /в ликвидация/ сумата от още 14 566.85 лева – разликата между присъдените 5433.15 лева и претендираните 20 000 лева – представляващи увеличена стойност на имот УПИ. ........ в [населено място], м. Н. – 2 част, кв...., на основание чл. 72 от ЗС, ведно със законната лихва върху главницата от 20 000 лева, считано от 01.11.2007 г. до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение е оставено в сила в останалата обжалвана част, с която искът по чл. 72 ЗС е бил уважен за сумата 5433, 15лв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

С нотариален акт №. ., н. д. №. ../1998 г. по описа на нотариус П. Т. с район на действие – СРС, К. П. и Д. Д., като собственици на дворно място от 251 кв. м., УПИ. ......., кв.. .., находящо се в [населено място], м. Н. – ІІ ч., заедно с изградената в имота едноетажна жилищна сграда с площ от 70, 00 кв. м, са учредили на, ,ТАСЛА-ЦДВ”ООД право на строеж за масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен, партерен етаж с четири гаража, три жилищни етажа в североизточната част и четири жилищни етажа в югозападната част, едно ателие, един тристаен мезонетен апартамент в подпокривното пространство, като собствениците са си запазили право на строеж за част от описаните имоти, а разходите за проектирането и строителството са за сметка на дружеството.

В констативен акт №. ./09.01.2003 г., съставен от комисия на СО, район Н., е констатирано, че в процесния УПИ. ...... е извършено следното строителство: изкоп с приблизителни размери 12/21 м и дълбочина от 3, 0 метра, в който са изпълнени частично фундаменти. Строителството е извършено без необходимите строителни книжа. Внесен е за одобряване проект, изготвен във фаза т. п., който е върнат с протокол № 3/22.02.2002 г. за отстраняване на забележки. Комисията е приела, че е налице незаконен строеж съгласно чл. 224, ал. 1, т. 3 от ЗУТ и е започната процедура по спиране на строежа.

С решение от 02.05.2006 г. по гр. д. № 8778/2005 г. на СРС, 39-ти състав, е признато, че правото на строеж, учредено с цитирания по-горе нотариален акт в полза на, ,ТАСЛА-ЦДВ” ООД, е погасено по давност поради неупражняването му в предвидения в чл. 67 ЗС 5-годишен давностен срок. С писмо от 17.05.2005г. на Столична община, район Н., страните са уведомени, че могат да внесат проектна документация за узаконяване на извършеното до момента незаконно строителство в УПИ. .........., без провеждане на административно-наказателна процедура, като е възможно строителството да бъде узаконено.

По делото са изслушани едно основно заключение на еднолична СТЕ и основно и допълнително заключение на тричленна СТЕ. Относимо към спора е заключението на вещите лица за увеличената стойност на имота, а не за направените разходи за СМР. В тройната СТЕ, приета в с. з. на 09.02.2017 г., вещите лица са заявили, че са правили оглед на място на процесния строеж, установили са извършен изкоп, излети ст. бетонни шайби, стени, подпорна стена и фундаментна плоча и са дали заключение, че същите след укрепване са годни за използване. Посочили са увеличена стойност на имота от 31 120 лв. Посочили са ценообразуване по цени на СЕК за средни пазарни цени на СМР. Посочили са още, че няма актове за скрити работи. В о. с.з. на 09.02.2017г. вещите лица са посочили, че използваните от тях единични цени са съобразно ценоразпис на, ,С. СЕК” ООД, а количествата са определени от огледа на място и от документи по делото. В допълнителното заключение е посочено, че изпълнените в имота СМР по вид, количество и стойност към 1997-1998 г. възлизат общо на 5433146, 00 неденоминирани лева. Сумата е стойността на труда и материалите по извършване на констатирания на място строеж. Според вещите лица увеличената стойност на имота към 1997-1998 г. е в размер на стойността на извършените СМР. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил следните правни изводи:

Прието е, че предявеният иск е с правно основание чл. 72 ЗС, с оглед твърденията на ищеца, че има права на добросъвестен владелец против собствениците на имота - ответниците, както и че същите му дължат заплащане на увеличената стойност на имота, вследствие на извършени от него подобрения в този имот. При така предявения иск е неотносимо какви са средствата, вложени за подобряването на имота, тъй като съгласно чл. 72 от ЗС на подобрителя се дължи сумата, с която е увеличена стойността на имота към деня на постановяване на съдебното решение. По делото не се търсят разходи за направени СМР, а увеличена стойност на имота, която сума е различна от сумата на вложените средства в подобренията. Прието е за безспорно установено по делото, че ответниците са собственици на имот УПИ. ........., че същите са учредили на ищеца право на строеж в своя имот, че ищецът е извършил СМР в имота на ответниците, докато е бил носител на правото на строеж, и че правото на строеж е погасено по давност поради неупражняването му в 5-годишния давностен срок по чл. 67 от ЗС.

Прието е за установено, че извършените СМР в имота на ответниците - изкоп за строеж, излети ст. бетонни шайби, изградена подпорна стена и фундаментна плоча, съществуват понастоящем, а според заключението на тройната СТЕ увеличават стойността на имота - т. е. имат характер на подобрения и могат да се ползват от ответниците, които не са поискали по административен или съдебен ред тяхното премахване. При съобразяване на дадените разяснения по тълкуването на закона с Тълкувателно решение № 1 по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е формирал решаващ извод, че ищецът е носител на правата на добросъвестен владелец по чл. 72 от ЗС и му се дължи увеличената стойност на имота, вследствие на извършените от него СМР.

Въззивният съд не е споделил оплакванията на ответниците, че ищецът е недобросъвестен и поради това не му се дължи обезщетение, тъй като не може да черпи права от своето недобросъвестно поведение. Санкцията за това, че не е извършил строителството в уговорения срок, се състои в погасяването на правото на строеж. Извършените подобрения в имота на ответниците стават тяхна собственост, те съществуват, увеличават стойността на имота и могат да се ползват от тях. Разсъжденията, съдържащи се в ППВС 6/1974 г., т.ІV, на които се позовават ответниците, относно причините за отпадане на придобивното основание на добросъвестния владелец, са счетени за неприложими – в настоящия случай правото на строеж се погасява по давност и занапред, а разглежданите хипотези в ППВС касаят отпадане на придобивното основание с обратна сила. Прието е, че изложените съображения в ППВС № 6/1974 г. имат свое приложение към настоящия случай съобразно и доколкото има сходство във фактите. Поради различието на хипотезите, даденото тълкуване в ППВС 6/1974 г. не е приложимо изцяло, а само съответно към разглеждания казус. На следващо място въззивният съд е приел, че няма пречка незаконният строеж да представлява подобрение на имот, ако същият съществува на място, увеличава стойността на имота и няма заповед за неговото премахване, нито предприети от собствениците на имота действия по неговото премахване. Съдът се е позовал на ППВС № 6/1974 г. и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 315/2012 г. по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, І г. о., в която е прието, че за да подлежи на премахване един незаконен строеж, следва да бъде издадено надлежно административно предписание за това.

Прието е, че исковата претенция на ищеца е доказана както по основание, така и по размер. Съгласно приетата тройна СТЕ, увеличена стойност на имота към момента на съдебното решение е в размер на 31 120 лв. За неоснователно е счетено оспорването на ответниците на размера на увеличена стойност на имота. Въззивният съд е посочил, че заключенията на вещите лица не се базират на оспорените по делото документи, а на замервания и изчисления. Изчислявайки увеличената стойност на имота, вещите лица са съобразили каква би била неговата стойност с и без спорните подобрения. Оспорванията на ответниците са неотносими - същите са оспорили документи, вложени средства, материали, но не и определената увеличена стойност на имота.

Въззивният съд е приел, че върху присъдената главница ответниците дължат законна лихва от момента на предявяването на исковата молба. Изложил е съображения, че съгласно чл. 116, ал. 3 ГПК отм. и указанията, дадени от ВКС по тълкуването на закона с ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, искането за присъждане на законна лихва от момента на предявяването на исковата молба не е иск, а законна последица, поради което това искане може да се направи и пред въззивната инстанция и не по реда на изменението на иска. Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта за допълнително присъдената сума от 14 556.85 лева и за законната лихва върху главницата от 20 000 лева, е подадена от ответниците Д. Д., Х. П., Т. Д. и М. Д..

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено срещу починало лице, по нередовна искова молба в частта по главния иск и по непредявен иск за лихви. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на иска и качеството, в което ищецът е извършил СМР в имота на ответниците, съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на фактите и доказателствата по делото и произнасянето по възраженията срещу основателността на иска; необоснованост на изводите за извършени от ищеца СМР, които увеличават стойността на имота, и предпоставят уважаване на исковата претенция в хипотезата на чл. 72 ЗС. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли суперфициар да претендира на основание чл. 72, ал. 1 ЗС стойността на извършени СМР, наречени от него в исковата молба,, подобрения” по отменен договор за учредяване на право на строеж, който договор е отменен изцяло по вина на суперфициаря, а твърдените от него “подобрения” са направени по силата на поетите от него задължения (неизпълнени по същия този отменен договор за учредяване на право на строеж), при положение, че построеното до момента няма характера на самостоятелен годен обект на правото на собственост; 2. Следва ли да се ползва от привилегията на,, добросъвестен владелец”, на когото законът предвижда заплащане на извършените в чужд имот подобрения сумата, с която се е увеличила стойността на имота към момента на постановяване на съдебното решение – чл. 72, ал. 1 ЗС, при положение, че в конкретния случай, ,ТАСЛА ЦДВ”ООД е само държател и не доказа по никакъв начин увеличена стойност на имота; 3. Обвързан ли е съдът от правното основание, неправилно посочено от ищеца в исковата молба и неподкрепено с каквито и да било доказателства за това и следва ли той да определи правното основание при погрешната правна квалификация на основния иск и да го разгледа и реши правилно въз основа на него; 4. Допустимо ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по акцесорен иск по чл. 86 от ЗЗД, който е предявен от ищеца за пръв път едва пред въззивната инстанция и то под формата на “искане” за законна лихва, което изобщо не отговаря на съдържанието и условията за предявяване на иск; 5. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви към въззивното решение относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, както и относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, доводите и възраженията на страните; 6. Длъжен ли е съдът да обсъди по реда на чл. 235 от ГПК (чл. 188 от ГПК отм. ) всички представени по делото писмени и гласни доказателства, с оглед твърдените права на собственост. Длъжен ли е съдът да отдели спорните от безспорните факти. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 72/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д.№ 913/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр. д.№ 1492/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 180 от 25.04.2012 г. по гр. д.№ 198/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 912 от 02.02.2010 г. по гр. д.№ 4713/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 134 от 31.07.2014 г. по гр. д.№ 6535/2013 г. на ВКС, І г. о. и решение № 260 от 08.08.2011 г. по гр. д.№ 1001/2010 г. на ВКС, І г. о. Сочат се още основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба, ,ТАСЛА-ЦДВ”ООД /в ликвидация/ не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което не е изключено от касационен контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по отношение на починало лице. Действително, в диспозитива на основното решение № 113 от 10.01.2020 г. по гр. д. № 4481/2018 г. на САС искът по чл. 72 ЗС е бил уважен по отношение на К. Д. П., който не е бил жив към този момент. С решението по чл. 247 ГПК № 1060 от 10.03.2020 г. /28.05.2020 г./ обаче съдът е констатирал наличието на очевидна фактическа грешка, която е отстранил. В мотивите на основното решение съдът е посочил конституирането на наследниците на К. П. - Х. П., Т. Д. и М. Д., а с решението по чл. 247 ГПК е посочил техните имена и в диспозитива. Основно решение и решението по чл. 247 ГПК образуват едно цяло, затова следва да се приеме, че искът по чл. 72 ЗС е уважен срещу наследниците на К. П..

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос, поставен в изложението към жалбата, е обуславящ изхода на делото по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Този въпрос касае възможността да се присъди на основание чл. 72 ЗС увеличената стойност на имота, когато въз основа на учредено право на строеж в него е извършено строителство, което не е довършено поради погасяване по давност на правото на строеж. Питането е израз на поддържаната от ответниците теза, че ищецът не следва да бъде обезщетен като добросъвестен владелец, тъй като нереализирането на правото на строеж в законовоустановения 5-годишен срок от учредяване на суперфицията е резултат от неизпълнение на задълженията на самия ищец да построи сградата в уговорения срок, както и че изграденото от суперфициаря не представлява самостоятелен обект на право на собственост, който да подлежи на заплащане като подобрение.

Отговор на първия въпрос се съдържа в мотивите по т. 1 на ТР № 1/04.05.2012г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при неизпълнение на задължението за изграждане на сградата в уговорения срок, собственикът на земята може да развали договора за учредяване на право на строеж по съдебен ред, с което ще отпадне правното му действие. Друго самостоятелно основание за прекратяване на правото на строеж е погасяването му по давност. Собственикът на земята може, без да разваля договора, направо да се позове на давността като предяви иск за собственост срещу суперфициаря, на когото той е отстъпил правото на строеж, ако в петгодишния срок от учредяването му сградата не е завършена до покрив. При уважаването на иска правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея - изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично. Ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти. Собственикът на земята ще придобие изградената част от сградата по правилото на чл. 92 ЗС, а суперфициарят ще има правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен владелец, защото е придобил правото на строеж на валидно законно основание. За ликвидацията на отношенията със собственика на земята в този случай следва да намерят приложение разясненията, дадени в ППВС 6/74 г. т. IV, като суперфициарят ще има право да получи увеличената стойност на имота. В същия смисъл е и посоченото от въззивния съд решение № 40 от 20.07.2017 г. по гр. д. № 2874/2016 г. на ВКС, I-во г. о., в което е посочено, че от влизане в сила на решението, с което е признато за установено в отношенията между страните, че правото на строеж не съществува поради погасяването му по давност, суперфициарят се счита за добросъвестен владелец за подобренията, които е направил в имота в периода на упражняване на прекратеното ограничено вещно право. Тази принципна позиция - че по реда на чл. 72 ЗС се уреждат отношенията между бившия суперфициар и собствениците на земята по повод извършеното строителство преди отпадане на суперфицията на основание чл. 67 ЗС, се поддържа в практиката на ВКС - решение № 278 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1132/2010 г., I г. о., решение № 314 от 28.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2010 г., I г. о., решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о., решение № 204 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 113/2017 г., I г. о. Подобренията се извършват от лица, които смятат, че ще станат собственици на построеното въз основа на учредената суперфиция, затова те не могат да бъдат приравнени на недобросъвестни владелци при погасяване на правото на строеж. В случая по настоящото дело въззивният съд е приел, че ищецът е осъществил строителство в имота на ответниците, упражнявайки валидно учредено му право на строеж, както и че след погасяването по давност на правото на строеж ищецът е придобил правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен владелец. Този извод съответства изцяло на цитираната практика на ВКС, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Вторият въпрос е поставен при грешна предпоставка – че носителят на правото на строеж, извършил строителство в чуждия имот преди правото му на суперфиция да се погаси по давност, има качеството на държател. Посочената по-горе практика на ВКС придава на това лице качеството на добросъвестен владелец, а не на държател. Обстоятелството, че строителството е извършено без одобрени строителни книжа или в отклонение от строителните книжа, не влияе на преценката за качеството на строителя /владелец или държател/ и основанието, на което той може да претендира подобренията в имота – виж например решение № 204 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 113/2017 г., I г. о., по което претенцията на строителя е квалифицирана по чл. 72 ЗС, въпреки че той се е отклонил от одобрените строителни книжа и това е довело до спиране на строителството. Още повече, че в настоящия случай това строителство е узаконимо, което е видно от представеното по делото писмо на техническите органи. Затова поставеният въпрос не може да доведе до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченото в жалбата решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 415/2015 г., I г. о., е изцяло неотносимо към спора по настоящото дело. В него са дадени принципни разсъждения как следва да се квалифицира искът за присъждане стойността на извършени в чужд имот подобрения. Случаят по това дело не е идентичен с настоящия, тъй като там строителството е извършено от лице, което не е притежавало право на строеж и според твърденията в исковата молба и данните по делото съдът е приел, че подобрителят има качеството на държател. Настоящият случай е различен, тъй като подобренията са извършени от лице, което е било носител на право на строеж. Неотносимо е и решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр. д.№ 1492/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., което разглежда въпроса за търпимите действия, които извършва лице, допуснато в имота със съгласие на собственика при уговорка за ползване. В настоящия случай отношенията между страните са различни – ищецът е извършвал строителство въз основа на учредено право на строеж, което впоследствие се е погасило по давност.

Отделно от това въпрос № 2 съдържа оплакване, че по делото не е установена увеличена стойност на имота вследствие на извършените подобрения. Това оплакване касае съществото на спора и представлява касационно основание за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че въззивното решение е съобразено с трайната съдебна практика, според която увеличената стойност на имота се установява с вещи лица, както в случая е подходил и въззивният съд, основавайки решението си на заключението на тройната експертиза, приета в съдебно заседание на 09.02.2017 г., като в случая увеличената стойност на имота е по-ниска от стойността на отделните строителни работи, извършени в него. Следва да се има предвид и това, че собственикът на земята не може да откаже да заплати подобренията в нея под предлог, че не желае да ги запази и да довърши проекта, по който са започнати - решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о.

Третият въпрос е за това кой дава правна квалификация на предявения иск. Няма колебание в практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да изложи в исковата молба фактите, от които черпи своето право, а съдът дава правната квалификация на иска. Въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. При предявен иск за присъждане на стойността на подобрения в чужд имот съдът квалифицира иска, т. е. той преценява дали се касае за иск по чл. 72, ал. 1, чл. 74, ал. 1, чл. 74, ал. 2 ЗС; чл. 12, ал. 2 ЗН; чл. 30, ал. 3 ЗС; чл. 61, ал. 1 ЗЗД или чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл е и практиката на ВКС, включително посочената от касатора - решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 134 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6535/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО, решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г. на ВКС, І г. о. Съдът е този, който определя според заявеното в исковата молба дали ищецът е извършил подобренията в качеството на добросъвестен владелец, недобросъвестен владелец или държател. Дадената от ищеца квалификация не обвързва съда, който следва да определи качеството, в което ищецът е извършил подобренията, и да даде защита при действителното правно основание на възникналите между страните облигационни отношения. Не може да бъде споделено становището на жалбоподателите, че исковата молба по настоящото дело е нередовна. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на това основание. В исковата молба и в уточнителна молба от 05.03.2010 г. ищецът е посочил, че извежда претенцията си от извършено в имота на ответниците строителство по време, когато е бил носител на право на строеж, впоследствие погасено по давност. Тези твърдения са достатъчни, за да се квалифицира предявения иск по чл. 72 ЗС, при съобразяване на т. 1 на ТР № 1/04.05.2012г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС и свързаната с него практика на тричленни състави на ВКС. Действията на въззивния съд по определяне на спорния предмет на делото и произнасяне по търсената с иска защита са в съответствие с дадените от практиката на ВКС разрешения, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Четвъртият въпрос е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като такъв иск не бил предявен. Действително, в исковата молба не се съдържа искане за присъждане на законна лихва върху главницата по чл. 72 ЗС.Т искане е направено с въззивната жалба. Въззивният съд е приел, че искането за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба не е иск, а законна последица, поради което може да се направи във въззивното производство и не по реда на изменение на иска, като е приложил разпоредбата на чл. 116, ал. 3 ГПК отм., при съобразяване на разясненията, дадени с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената практика на ВКС, обективирана в решение № 32 от 15.05.2014 г. по търг. д.№ 1897/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № решение № 36 от 12.05.2014 г. по търг. д. № 1065/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 125 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 2542/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 118 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 4756/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., в които е прието, че не съществува процесуална пречка искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба /законна последица от уважаване на предявен осъдителен иск/, да бъде надлежно въведено до приключване на устните състезания пред въззивния съд, по аргумент от чл. 214, ал. 2 ГПК /чл. 116, ал. 3 ГПК отм., Последните два въпроса касаят задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички направени от страните доводи и възражения. По тези въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 235 и чл. 236 ГПК въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор. Обсъдени са всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са всички доводи и възражения на страните, включително възражението на ответниците, че изграденото от ищеца съставлява незаконен строеж, при съобразяване на практиката на ВКС, обективирана в т. II. 7. на ППВС № 7/1974 г. на ОСГК на ВС и решение № 315 от 25.10.2012 г. по гр. д. № 1189/11 г. на ВКС, I г. о., в която е прието, че само незаконните строежи, които подлежат на премахване, не се заплащат като подобрения, като незаконният строеж подлежи на премахване, когато има издадено предписание за това от компетентните органи.

Поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова касационното обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В настоящия случай тези предпоставки не са налице.

В обобщение, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 113 от 10.01.2020 г. по в. гр. д. № 4481/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1060 от 10.03.2020 г. по същото дело.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: