О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1159
гр. София, 12.03.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 2885 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗВЕНО ЗЗД СОЦИАЛНИ УСЛУГИ И ДРУГИ ДЕЙНОСТИ при [община], с БУЛСТАТ 0001337780146, чрез пълномощник адв. В. К. от АК - В. Т. против въззивно решение № 269/07.05.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 462/2023 г. по описа на Окръжен съд - В. Т. в частта му с която е потвърдено решение № 32/15.03.2023 г. по гр. д. № 273/2022 г. на Районен съд – Елена, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал.1 от КТ, да заплати на С. Д. С., обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, за разликата над 15 000 лв. до размера от 45 000 лв. /въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстнционния съд за уважаване на исковете на С.: за обезщетение за неимуществени вреди до размера от 15 000 лв. и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1233,54 лв., е влязло в сила/.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12. чл. 235 ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК? Може ли гражданският съд да цени извънсъдебните изявления за неизгодни факти, дадени от страната по гражданското дело пред органите на полицията и прокуратурата?“; 2. „При заявено искане от страна на работодателя за намаляване размера на обезщетението по чл. 200 от КТ, поради допусната груба небрежност от страна на пострадалия работник, длъжен ли е съдът да установи и изложи мотиви относно механизма на увреждането, вкл. конкретното поведение на работника, което е в причинна връзка с увреждането? Когато са налице противоречиви твърдения и противоречиви доказателства за механизма на трудовата злополука /пътен инцидент/ и във въззивната жалба се съдържат твърдения, че механизмът на произшествието не е установен, а по този начин не е доказана причинно - следствената връзка между поведението на участниците и получените от пострадалия увреждания, длъжен ли е съдът да допусне служебно автотехническа експертиза, която да установи, чрез необходимите измервания, изчисления и научни методи конкретния механизъм, в резултат на който е настъпило произшествието?“; 3. „Следва ли въззивният съд, на основание чл. 266 ал.3 от ГПК, да допусне събиране на доказателства, поискани с въззивната жалба, които първоинстанционният съд не е допуснал поради процесуални нарушения?“; и 4. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите от значение за определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалия при трудова злополука?“. По първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с: решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/ 2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 69/10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 60301/17.01.2022 г. по гр. д. № 479/ 2021 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50136/27.02.2023 г. по гр. д. № 1610/ 2021 г. на ВКС, II г. о.; решение № 210/19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 817/22.12.2020 г. по гр. д. № 3017/2020 г. на ВКС, IV г. о. По втория въпрос се сочи противоречие с: решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д.№ 434/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 187/29.10.2020 г. по гр. д.№ 4559/2019 г. на ВКС, IV г. о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК - т.3; решение № 254/05.12.2017 г. по гр. д № 5463/2016 г. на ВКС, IV г. о. По третия въпрос се сочи противоречие с: решение № 307/13.03.2019 г. по гр. д. № 3844/ 2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС, III г. о. По последния въпрос се сочи, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 50043/06.06.2023 г. по гр. д. № 1490/2022 г. на ВКС, III г. о. и решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. на ВКС, IV г. о.
Ответникът по жалбата С. Д. С. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.
За да уважи предявения от С. Д. С. против касатора иск, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на сключен трудов договор от 29.01.2013 г. и допълнително споразумение от 29.03.2017 г. ищецът заемал длъжност „общ работник“ при ответника, а с допълнително споразумение от 12.04.2019 г. е бил преназначен на длъжност „сметосъбирач“ и от 02.08.2019 г. отново бил преназначен на длъжност „общ работник“. Със заповед № 1/04.01.2021 г. му било възложено за периода от 04.01.2021 г. до 29.01.2021 г. да изпълнява длъжността „сметосъбирач“. Приел е, че на 04.01.2021 г. С. изпълнявал трудовите си задължения при сметосъбирането в [населено място], което се извършвало със специализиран автомобил „Мерцедес“, който около 11:00 часа бил на [улица]до дом № 10. Бригадата се състояла от св. К. К. – шофьор на камиона, и двамата работници: св. А. А. и ищеца, които се возили отзад на автомобила на специални степенки и извършвали поставянето на контейнерите за смет при изсипването им в специализирания автомобил. Тези действия се извършвали когато автомобилът е спрян. При движението на специализирания автомобил и извършване на ляв завой, ищецът паднал в дясно от автомобила по посока на движението му и се ударил на теглича на паркирано тракторно ремарке. Според св. А. на завоя, понеже пътя бил хлъзгав, покрит с камъни и кал, камионът се поднесъл и след това спрял. Свидетелят слязъл да вземе коша и тогава видял колегата си паднал върху теглича. Същият не видял как и по какъв начин е паднал ищеца, не видял и дали той се е държал с две ръце, защото на мястото на което бил нямал пряка видимост. Усетил обаче занасянето на камиона. Съдът е посочил, че работодателят декларирал пред НОИ злополуката /съгл. декларацията, при извършване на ляв завой от сметосъбиращия автомобил, ищецът „отскача от степенката“ и се удря в паркирано тракторно ремарке/, при която ищецът получил фрактура на лява ключица, фрактура на три ребра в дясната и фрактура на едно ребро в лявата част на гръдния кош. С влязло в законна сила Разпореждане № 5104- 04-1/25.01.2021 г. от ТП на НОИ - В. Т. злополуката била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО /според същото, злополуката е настъпила след като при движението на специализирания автомобил по ул. Д., на ляв завой работникът загубил равновесие/. Прието е от въззивния състав, че издаденото разпореждане за приемането на злополуката за трудова /чиято доказателствена сила не била опровергана/, представлявало индивидуален административен акт с характер на официален удостоверителен документ относно юридическия факт на настъпването й като елемент от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ.
Въз основа на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза е прието за установено, че получените травматични увреждания от С. са в резултат на удар и притискане с или между твърди тъпи предмети със значителен по интензитет сила и е възможно да са получени при инцидента от 04.01.2021 г. При определяне на размера на обезщетението съдът, въз основа на заключението на СМЕ и събраните писмени доказателства и гласни такива, е съобразил: тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът получил фрактура на лява ключица, фрактура на три ребра в дясната и фрактура на едно ребро в лявата част на гръдния кош и раната на главата; възстановителния период за счупената ключица и ребра - около шест месеца, а за раната на главата – 20 дни; търпените от ищеца болки в областта на травмите – счупената ключица и ребра с голям интензитет в началото, които постепенно отшумявали; нуждата от чужда помощ при помощ в първите седмици на възстановителния период; установения от вещото лице двигателен дефицит на горния ляв крайник – ограничени движения при отвеждане и ротация в ставата, както и болков синдром по хода на ребрата. Отчетена е възрастта на ищеца – 51 г. и здравословното му състояние преди злополуката, както и че нетрудоспособността му е била само временна, като липсва трайно намалена такава - ищецът след протеклия оздравителен процес възстановил своята работоспособност и би могъл да работи. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства е приел, че като обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди сума в размер на 45 000 лв.
Съдът не е възприел довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност. Приети са за безспорни обстоятелствата, че ищецът бил запознат с инструкцията за безопасна работа на длъжността „сметосъбирач“ и му бил проведен начален инструктаж по безопасност и здраве при работа, и такъв в деня на злополуката. Установено било, също от показанията на св. А., че на С. била направена забележка от св. К. да се държи с две ръце. Според въззивния състав от анализа на доказателствата по делото, не следвал извод, че ищецът е допринесъл за своето увреждане. Твърденията на ответника във въззивната жалба относно проявената груба небрежност от страна на ищеца са приети за недоказани. Показанията на св. К. и св. А. не установявали как и по какъв начин ищецът е паднал от специализирания автомобил, освен това и двамата свидетели нямали пряка видимост към ищеца и нито един от тях не бил възприел падането на последния. Не било доказано твърдението, че ищецът не е спазил изискванията относно здравословни и безопасни условия на труд и да не се е държал според инструкцията за работа на „сметосъбирача“ и по този начин да е проявил груба небрежност.
Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първият въпрос касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства: В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието на внезапно увреждане на здравето на ищеца, станало през време и във връзка с извършваната работа, причинило временна неработоспособност, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросът в неговата втора част не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е бил предмет на обсъждане и съдът не е излагал изрични мотиви по него, тъй като с въззивната жалба не е бил сезиран от работодател - ответник с възражение основано на такива факти.
По втория от поставените въпроси: Същият е поставен във връзка с твърденията на касатора - ответник за допусната от ищеца груба небрежност. Съгласно константната практика на ВКС, небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност, това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /в т. см. решение № 55/21.06.2023 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на III г. о./. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. При липса на доказателства за точния механизъм за настъпване на злополуката и за действията на работника, довели до увреждането, възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е доказано. Вината на пострадалия не може да се предполага - доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. За да бъде намалено обезщетението при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, работодателят съгласно чл. 154, ал.1 ГПК, следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност и да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г. о./. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Възражението на работодателя за съпричиняване от страна на пострадалия работник е било разгледано от въззивния състав, като последният с оглед на събраните по делото доказателства е обосновал извод за неговата неоснователност, респ. за недоказаност на проявена от работника груба небрежност. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия въпрос от изложението. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения: решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на II т. о.; решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ІІІ г. о.; решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г., на ІІ т. о. и др., ВКС е дал отговор на процесуалноправния въпрос за предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал. 3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове тяхното съществуване. Прието е, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С въззивната жалба ответникът е поискал събиране на нови доказателства – разпит на свидетел. С определение от 05.07.2023 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане, като е изложил мотиви, че същото не представлява доказателство, които не е било допуснато от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК. Този извод не е в отклонение от цитираната практика на ВКС. Съдът е преценил, че в конкретния случай не са налице предпоставките на чл. 266, чл.3 ГПК и с оглед на това е оставил без уважение искането за събиране на доказателства.
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с поставения в изложението четвърти въпрос, касаещ определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. За вреди, следствие на трудова злополука, работодателят е обективно отговорен и в негова тежест е рискът от настъпването им. Той отговаря независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите /чл. 200, ал. 1 КТ/. В последния случай работодателят ще има право на регресен иск по чл. 202 KT. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост аргумент от чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е обсъдил и взел предвид относимите към определяне на размера на обезщетението обстоятелства в настоящия случай – характера и броя на получените травматични увреждания, временно затруднение на движението горен ляв крайник за определен период от време, претърпените болки и страдания по време на злополуката, временната загуба на работоспособност, периода на лечението, възрастта на пострадалия, последиците за здравето му в резултат на получените травми - доказаните по несъмнен начин битови и психологически и неудобства. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. Относно размера на присъденото обезщетение, разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтичат от различните правнозначими за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхната тежест във всеки конкретен случай, а не от неточното прилагане на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, който е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 700 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивно решение № 269/07.05.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 462/2023 г. по описа на Окръжен съд - В. Т. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗВЕНО ЗЗД СОЦИАЛНИ УСЛУГИ И ДРУГИ ДЕЙНОСТИ при [община], с БУЛСТАТ 0001337780146, да заплати на С. Д. С., с ЕГН [ЕГН] разноски за касационното производство в размер на 700 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.