Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. К., подадена чрез адв. М., САК, срещу решение № 81 от 11.10.2021 г. по в. гр. д. № 169/2021г. на Апелативен съд – Бургас /поправено с решение № 9 от 26.01.2022 г. по същото дело/, с което е потвърдено решение № 411 от 18.01.2021год. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр. дело № 50/2019год., с което са отхвърлени исковите претенции за приемане за установено в отношенията между страните по исковете с правно основание чл. 439 ГПК предявени от Р. Т. К. против М. С. Ж., че не съществуват претендираните вземания, удостоверени с издадения по ч. гр. д. № 6156/2010 г. по описа на Бургаския районен съд изпълнителен лист от 01.09.2010год., както следва: сумата от 30 000лв., представляваща главница по запис на заповед от 06.01.2010год., с падеж 30.04.2010год., ведно със законната лихва, считано от 06.08.2010 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в заповедното производство в размер на 2750лв., на база на който изпълнителен лист е образувано изп. дело № 176/2010год. по описа на ЧСИ, рег.№. .............., с район на действие Бургаски окръжен съд, като погасени по давност.

Касаторът счита, че решението е очевидно неправилно, недопустимо, незаконосъобразно и необосновано поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване след като подробно са развити съображения на първо място защо смята, че въззивното решение е очевидно неправилно, касаторът поставя и следните въпроси: 1. „Когато е проведено принудително изпълнение въз основа на заповед за изпълнение и издаден по нея изпълнителен лист, които впоследствие са обезсилени и изпълнителното производство е прекратено, предприетите по него изпълнителни действия не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД“ – твърди се противоречие с решение № 371/2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 285/2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на ВКС, ІV г. о.; 2. „Следва ли ответникът да докаже качеството си на кредитор на вземането, обект на принудително изпълнение, досежно оборена материалноправна легитимация на ответника като кредитор на процесното вземане по висящото изпълнително дело, да е налице валиден изпълнителен лист – издаден по запис на заповед, изтекла тригодишна давност, както и да докаже прекъсване на давността?“; 3. „За правното значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността“ – твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 4. „Образуване на последващо изпълнително дело без подсъдност може ли да прекъсне давността?“; 5. „Кои действия, извършени от кредитора, следва да се приемат, че представляват такива по принудително изпълнение и подаването на молбата за изпълнителен лист представлява ли такова действие, както и изпращането на покана за доброволно изпълнение?“ – твърди се противоречие с ТР № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 6. „За неблагоприятните последици от непредставяне на поискан оригинал на представено копие от документ, предвидени в чл. 183 ГПК“ – твърди се противоречие с решение № 174/2013 г. по гр. д. № 1992/2013 г. на ВКС; обобщен въпрос 7. „За приложимостта на разпоредбата на чл. 183 ГПК в хипотезата, в която оспореният частен диспозитивен документ, представен в заверен препис, не е представен в оригинал по делото, като съдът е кредитирал оспорени частни документи“ – твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; и 8. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. С определение от 09.01.2023г. във връзка с поставения въпрос е спряно производството по настоящото гр. дело до постановяване на ТР по т. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и след като ТР е прието на 28.03.2023г. е възобновено производството по делото.

Ответникът по касационната жалба М. С. Ж. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност.

Касаторът К. е подал касационна жалба и срещу решение № 9 от 26.01.2022 г. по в. гр. д. № 169/2021г. на Апелативен съд – Бургас, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 81 от 11.10.2021 г. по същото дело и е отхвърлена молба за изменение на същото решение в частта за разноските. Излагат се доводи за вероятна нищожност или недопустимост, както и за очевидна неправилност на решението.

Касационните жалби са подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване въззивни решения и са допустими.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Въззивният съд най-напред е посочил, че предмет на иска по чл. 439 ГПК е материализираното в изпълнителното основание вземане, т. е. това, което ответникът по един осъдителен иск е осъден да заплати на своя кредитор и за което е издаден изпълнителен лист. Разноските в изпълнителното производство се дължат на различно от изпълнителния титул основание, а именно – на основание чл. 79 ГПК и ЗЧСИ и ТТР ЗЧСИ, затова не могат да бъдат включени в предмета на иска по чл. 439 ГПК. Твърденията, че те не се дължат, могат да бъдат обсъждани по своята основателност в различно производство от това, образувано пред окръжния съд, който правилно в тази част е постановил прекратително определение.

Въззивният съд е приел, че от приложеното по делото копие от заповед № 4033/01.09.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 6156/2010 г. по описа на БРС се установява, че съдът е разпоредил длъжникът К. да заплати на М. Ж. описаните по заповедта суми: 30000лв., представляваща главница по запис на заповед от 06.01.2010 г. с падеж 30.04.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 06.08.2010 г. до окончателното изплащане на задължението и съдебно-деловодни разноски в общ размер от 2 750 лв. – 600 лв. държавна такса и 2150 лв. адвокатско възнаграждение. Постановено е издаване на изпълнителен лист и незабавно изпълнение на заповедта. В същия ден – 01.09.2010 г. е издаден изпълнителен лист и на 10.09.2010 г. е образувано изпълнителното производство. След депозирано възражение по реда на чл. 414 ГПК от Р. К. против заповедта с определение от 01.11.2010 г. по ч. гр. д. № 6156/2010 г. на РС-Бургас е спряно производството по изп. дело № 176 на ЧСИ Б. и с ново определение от същия ден е указано на Ж. да предяви иск за установяване на вземането си. С решение № 86 от 09.05.2011 г. по т. д. № 694 по описа за 2010 г. на ОС-Бургас е установено по реда на чл. 422 ГПК вземането на Ж. от К. за упоменатите по-горе суми, като решението е потвърдено с влязлото в сила решение № 74 от 16.09.2011 г. по в. т. д. № 186/2011 г. по описа на АС-Бургас.

Въззивният съд е посочил, че вземането на кредитора е било с падеж 30.04.2010 г. и заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда на 06.08.2010 г., от която дата се счита за предявен искът по чл. 422 ГПК. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 114 ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, според които давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо и се прекъсва със завеждане на иск против длъжника, е приел, че давността по отношение на вземането е прекъсната на 06.08.2010 г. и не е текла до постановяване на решението на АС-Бургас на 16.09.2011 г. Съдът е проследил действията в хода на изпълнителното дело – подаването от взискателя на молба от 04.10.2011 г., с която е поискал извършване на нови изпълнителни действия /т. е. възобновяване на производството/, извършените през 2012 г. и 2013 г. няколко публични продани на имущество на въззивника, поисканото насрочване на нова публична продан на имоти на длъжника с молба от 07.03.2014 г. Въззивният състав е приел, че в този период от време се е прилагало задължителното за съдилищата Постановление № 3 от 1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на ППВС, според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, и затова е приел за неоснователни доводите за изтичане на давност и приложение на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за периода до 07.03.2014 г.

В решението е констатирано още, че следващата молба за предприемане на принудителни действия по отношение на длъжника е от 03.02.2016 г. по образувано по компетентност дело пред ЧСИ К. с район на действие [населено място], по което е продължило започналото пред ЧСИ Б. изпълнение против въззивника. Съдът е посочил, че към този момент следва да се съобрази действието на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа. Тълкувателно решение посочва и кои действия прекъсват давността – това е всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Съдът е приел, че с молбата от 03.02.2016г. е поискано приложение на определен изпълнителен способ – извършване на публична продан и съгласно цитираното задължително тълкуване на закона това искане прекъсва давността. По тази причина към 03.02.2016 г. не е приложима разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, защото в 2-годишния срок взискателят е поискал извършване на изпълнително действие. Последващите изпълнителни действия са започнали с обявяването на нови публични продани, насрочени по изп. д. № 50/2019 г. на ЧСИ К. в периода 11.03.2017 г. – 11.04.2017 г., 21.07.2017 г. – 21.08.2017 г., 29.10.2017 г. – 29.11.2017 г., 21.01.2018. – 21.02.2018 г., 06.05.2018 г. – 06.06.2018 г., 07.12.2018 г. – 07.01.2019 г. Поради тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск.

Настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Първият поставен въпрос, освен че в действителност не е формулиран под формата на въпрос, не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка. По делото няма данни издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист да са обезсилени и изпълнителното производство да е прекратено. Доводите на касатора във връзка с въпроса са неясни, а цитираната съдебна практика касае различна фактическа обстановка и е неприложима в случая.

Вторият въпрос отново е неясен и не обуславя решаващите изводи на съда за отхвърляне на предявения иск. Качеството кредитор на Ж. не е било предмет на обсъждане във въззивното решение. Доколкото се отправя и питане дали кредиторът трябва да докаже прекъсването на давността, следва да се посочи, че първоинстанционният съд ясно е разпределил доказателствената тежест между страните.

Третият въпрос се поставя в контекста на проблема за това кои действия в рамките на изпълнителното дело прекъсват давността за вземането. Въпросът е общо формулиран, а освен това касаторът не сочи конкретна съдебна практика, с която да е допуснато противоречие. Независимо от това следва да се посочи, че доколкото основният спор по делото е свързан с това дали погасителната давност за вземането е прекъсната, съдът го е разгледал, като се е позовал на Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В мотивите му подробно е разяснено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При преценката си въззивният съд е съобразил относимите към конкретния казус постановки на тълкувателното решение, като подробно е посочил на кои дати какви изпълнителни действия са искани и какви са предприети.

Четвъртият и петият въпрос са лишени от правен смисъл. Не става ясно какво влага касаторът в израза „изпълнително дело без подсъдност“. Няма съмнение, че едно изпълнително производство може да бъде образувано при един частен съдебен изпълнител и да продължи при друг, като само по себе си това обстоятелство не опорочава производството. В случая липсват твърдения, че прехвърлянето на изпълнителното дело към друг ЧСИ прекъсва давността. За да обоснове многократното прекъсване на давността, ответникът се е позовал на отделни действия в рамките на изпълнителното производство. Подаваните от него молби обаче не представляват действия по принудително изпълнение, тъй като органът, осъществяващ принудителното изпълнение, е ЧСИ, а кредиторът (взискател) не може със своите действия да упражни принуда в рамките на производството. Поради изложеното и двата въпроса не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Седмият въпрос също е неясно формулиран, но доколкото от съдържанието му може да се изведе смисъл, същият касае оплакванията на касатора относно правилността на решението, като твърденията му са, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 183 ГПК и е кредитирал оспорени частни документи. Тези оплаквания обаче не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Изложените доводи са валидни и за поставения шести въпрос.

Отговор на осмия въпрос е даден с Тълкувателно решение № 3/2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Обжалваното решение не противоречи на този извод.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Наведените от касатора доводи за необсъждане на доказателства и доводи на ищеца или превратното им обсъждане са такива за неправилност на решението, каквато преценка обаче не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

По подадената касационна жалба срещу решение № 9 от 26.01.2022 г. по в. гр. д. № 169/2021г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК като вместо постановеното в диспозитива на първоначалното решение адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА да се заплати на ответника следва да се счита, че възнаграждението следва да се заплати на адвоката на ответника за оказаната безплатна правна помощ, настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Това е така, тъй като не се констатират сочените в нея основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложените от касатора доводи изразяват недоволството му от присъденото адвокатско възнаграждение, без да са относими към основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че решението не е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено в писмен вид, от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда и изразява ясно и разбираемо волята на съда. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Касационната жалба, в частта, с която обжалва произнасянето на въззивния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца, въззивник за изменение на решението в частта за присъдените разноски по чл. 38, ал. 2 ЗА има характер на частна жалба по чл. 274, ал. 2 ГПК срещу решението в частта за разноските и разгледана по същество се явява неоснователна. Съобразно изхода от делото и оставяне без уважение на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск по чл. 439 ГПК ищецът, въззивник дължи на ответника М. С. Ж. разноските по делото. В тази връзка с оглед на приложения договор за правна защита и съдействие между адв. Т. и М. Ж. за оказване на безплатна адвокатска помощ и който не е оспорен от ищеца, видно от протокола от последното съдебно заседание пред въззивния съд, осъщественото представителство по делото от адв. Т., направено искане за присъждане на разноски на чл. 38, ал. 2 ЗА съдът следва да определи възнаграждение за адв. Т. в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати. С оглед на чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията към определянето му/ и с оглед на защитимия интерес по делото възнаграждение е в размер на 1 512, 50лв. и правилно е определено от въззивния съд. Поради което са неоснователни молбата на въззивника за изменение на решението в частта за определените разноски по чл. 38, ал. 2 ЗА и съответно частната жалба срещу отказа на въззивния съд да измени решението си в тази част.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решение № 81 от 11.10.2021 г. по в. гр. д. № 169/2021г. на Апелативен съд – Бургас и решение № 9 от 26.01.2022 г. по същото дело, както и следва да се потвърди в частта за разноските по чл. 38, ал. 2 ГПК.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 81 от 11.10.2021 г. на Апелативен съд-Бургас и на решение № 9 от 26.01.2022 г. по чл. 247 ГПК на Апелативен съд-Бургас, постановени по в. гр. д. № 169/2021г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 от 26.01.2022 г. на Апелативен съд-Бургас, постановено по в. гр. д. № 169/2021г., в частта имаща характер на определение по чл. 248 ГПК за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: