Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Ю. Б“ АД.

Ответникът „Ем Би енд Компани“ ЕООД оспорва жалбата. Третите лица – помагачи на негова страна – С. Б., В. Б., „Ай Джи Ей Инвест“ ООД и „Ем Ай Ви Корпорейшън“ АД не изразяват становище.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е уважил предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск за вземане (главница и законна лихва от заявлението за издаване на заповед за изпълнение) на основание договор за банков кредит и встъпване на ответника в този дълг.

По жалба на ответника въззивният съд, след частична отмяна на решението, частично е отхвърлил иска, като е приел, че съответната част от главницата не се дължи поради погасяването с извършени за сметка на третите лица – помагачи плащания – доброволни и в рамките на изпълнителните производства, образувани за събиране на вземанията на банката по процесния и по други договори за кредит.

Съдът е установил, че на 14.04.2014 г. „Б. П. Б“ АД, чийто правоприемник е ищецът, предоставила на кредитополучателя „Виситекс“ ЕООД (с променено впоследствие наименование „П. А“ ЕООД) банков кредит в размер на 300 000 евро, изцяло усвоени, съгласно сключения между тях договор под № 102. По същия договор солидарно се задължили и третите лица – помагачи С. Б., В. Б. и „Ай Джи Ей Инвест“ ООД.

Между същите страни били сключени и три други договора за кредит (№ № 103 и 104 от същата дата и № 263 от 17.11.2014 г.). Поради неизпълнение от страна на длъжниците банката се снабдила с изпълнителните листове за вземанията си по тези договори, въз основа на които било предприето, вкл. чрез присъединяване, принудително изпълнение по изп. д. № 760/2016 г. и № 309/2016 г. на ЧСИ рег. № 796 и по изп. д. № 1/2017 г. на ЧСИ рег. № 892.

Вземанията, предмет на изпълнителните производства, били установени със споразумение от 28.11.2017 г. между банката и третите лица – помагачи С. Б., В. Б. и „Ай Джи Ей Инвест“ ООД, като последните се задължили да изплатят дължимите и непогасени вземания по четирите договора за кредит съгласно предвидения погасителен план. Във връзка с уговорка в същото споразумение на 05.02.2018 г. ответникът сключил с банката договор, с който встъпил солидарно в задълженията по четирите договора за кредит. На 22.11.2018 г. в полза на ищеца била издадена и процесната заповед за изпълнение срещу ответника.

Относно погасяването на задълженията по четирите договора за кредит въззивният съд е установил, че съгласно споразумението от 28.11.2017 г. третите лица – помагачи заплатили на банката общо 97 500 евро в периода 12.12.2017 г. - 24.08.2018 г., като при извършване на отделните плащания длъжниците не са заявили кое от задълженията по четирите договора погасяват, а едва на 17.04.2019 г. длъжниците Б. с писмо заявили на банката, че извършените плащания следва да бъдат отнесени за погасяване на задълженията по процесния договор.

Съдът е установил също, въз основа на заключенията на счетоводната експертиза, че в рамките на водените изпълнителни производства били извършени редица разпределения на събрани суми, в резултат на които още преди сключването на допълнителното споразумение от 28.11.2017 г. вземанията по договор № 103 и договор № 104 били погасени изцяло, като по останалите два договора вземанията по процесния договор № 102 (474 779, 24 лв.) значително надхвърляли по размер вземанията по другия договор № 263 (133 816, 53 лв.). Приел е също, че след извършването на горепосочените доброволни плащания били извършени нови разпределения и плащания в рамките на изпълнителните производства, в резултат на които и при преизчисляване на задълженията по процесния договор съобразно извършените доброволни плащания непогасената главница остава в размер на 48 741, 18 евро.

От правна страна съдът е приел, че извършените в изпълнителните производства разпределения и плащания следва да бъдат взети предвид, като се отчете погасителният им ефект спрямо отговорността на ответника, доколкото последният не е страна по тези изпълнителни производства, насочени срещу останалите задължени по договорите лица. Приел е, че не е налице пречка част от постъпленията по изпълнението, получени в резултат на продажбата на вещи, обременени с особен залог, да бъдат отнесени за погасяване на вземания по друг договор за кредит, след като вземанията по обезпечения договор са вече погасени за сметка на други постъпления. По отношение на извършените доброволни плащания е приел, че направеното от длъжниците Б. изявление, че извършените плащания следва да бъдат отнесени за погасяване на задълженията по процесния договор, не е породило целеното правно действие по чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, тъй като волята на длъжника за погасяване на съответното вземане следва да бъде изразена към момента на плащането, а не по-късно. Независимо от това е приел, че тези плащания са породили погасително действие именно спрямо вземанията по процесния договор, като явяващи се по-обременителни съгласно чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД с оглед по-високия си размер спрямо вземанията по договор № 263 към момента на сключване на допълнителното споразумение от 28.11.2017 г., когато вземанията по другите два договора са били вече изцяло погасени.

Въззивното решение е обжалвано в частта относно отхвърлената част от предявения иск. Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените за обосноваване на твърдяната очевидна неправилност аргументи по същността си представляват оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, доколкото се поддържа необоснованост поради неправилно възприемане изцяло на експертното заключение, игнориране на забраната вещото лице да дава становище по правни въпроси и необсъждането на всички изложени от жалбоподателя доводи, както и противоречие с процесуалния и материалния закон, изразяващо се в извършеното от съда преразпределяне на суми, вече разпределени по изпълнително дело с необжалван акт на съдебния изпълнител.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с въпросите:

- допустимо ли е вещото лице, в рамките на допусната по делото експертиза, да взема отношение по правни въпроси извън обхвата на неговата компетентност, и

- допустимо ли е съдебното решение да бъде изцяло позовано на правни констатации, съдържащи се в заключението на вещото лице по допусната по делото експертиза.

Значението на поставените въпроси се обосновава с доводите, че експертът недопустимо е приел, че с извършеното разпределение съдебният изпълнител неправилно е разпределил сумата 323 000 лв., както и недопустимо е проверявал спазването на поредността по чл. 76 ЗЗД и сам е извършил преразпределение на тази сума. Поддържа се, че извършеното от съдебния изпълнител разпределение е влязло в сила, поради което не подлежи на преразглеждане, както и че със същото правилно съдебният изпълнител е отнесъл сумата 323 000 лв. за погасяване на вземания по договор № 104, след като същата е постъпила от продажбата на движими вещи, предмет на особен залог, учреден за обезпечаване на вземания именно по този договор.

Така формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. По спорните въпроси във връзка с правилността на извършените от съдебния изпълнител разпределения, допустимостта същите да бъдат преразглеждани и възможността конкретно сумата 323 000 лв. да бъде отнесена за погасяване на вземания по друг договор, различен от обезпечения, въззивният съд е изложил самостоятелни правни съображения, възприемайки експертните заключения по отношение на установените с тях факти. Към така изложените от съда правни мотиви поставените въпроси нямат отношение.

Освен това не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Не представляват надлежно обосноваване твърденията, че до момента в практиката си ВКС не се е произнасял по поставения въпрос относно възможността вещото лице да взема отношение по правни въпроси извън обхвата на неговата компетентност, както и относно възможността по тези правни въпроси съдът да се позовава на заключението, и че установяването дали подобен подход е допустим би променила значително хода на развитието на бъдещите правни спорове.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

- при наличието на необжалвано разпределение, извършено от съдебен изпълнител, допустимо ли е преразглеждане на въпроса кои вземания, с каква привилегия и в какъв размер подлежат на удовлетворяване, в рамките на производство по предявен установителен иск, и

- допустимо ли е съдът, в рамките на исково производство, развиващо се извън реда на чл. 435 и сл. ГПК, да извършва преразпределяне на суми, вече разпределени с влязло в сила разпределение, реализирано от съдебен изпълнител в рамките на изпълнителното производство.

Поддържа се, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че извършените разпределения са влезли в сила като необжалвани, поради което се е отклонил от практиката на ВКС, според която с тези разпределения е формирана сила на пресъдено нещо относно подлежащите на удовлетворяване вземания и техните привилегии и размери, съответно е преклудирана възможността да се пререшава въпросът за законосъобразността на разпределението и за съществуването на вземанията и за начина на разпределяне на постъпленията между взискателите.

Въпросите отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е разрешил същите в отклонение от установената практика на ВКС. Съгласно т. 3 от ТР № 7/2014 г. на ВКС-ОСГТК съдебните решения, постановени по реда на чл. 435 и сл. ГПК по жалби срещу действия на съдебния изпълнител (поради това и самите действия на съдебния изпълнител) не формират сила на пресъдено нещо. Предмет на това производство е спорът по процесуалната законосъобразност на съответното действие, а не съществуването на изпълняваното материално право, поради което влязлото в сила разпределение не е пречка при разрешаването на материалноправния спор сезираният с иска съд да съобрази правните последици на новонастъпилите факти от значение за изпълняваното право. В разглеждания случай даденото от въззивния съд разрешение се основава на констатираното още от съдебния изпълнител погасяване на вземанията по договори № 103 и № 104 в резултат на разпределението по изп. д. № 1/2017 г., изключващо възможността за последващо разпределение на нови суми за погасяване на тези вземания.

Освен това не може да бъде обосновано противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, доколкото посочените съдебни актове са извън кръга на тези по т. 2 от ТР № 1/2009 г. Така решението по гр. д. № 2688/2018 г. на IV г. о. е постановено в производство по чл. 73 ЗЧСИ, определенията по ч. гр. д. № 184/2011 г. на IV г. о. и ч. гр. д. № 1051/2020 г. на IV г. о. са постановени в производства по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 307 ГПК, а решението по т. д. № 2798/2013 г. на I т. о. - по чл. 303 ГПК. По реда на чл. 290 ГПК е постановено единствено решението по гр. д. № 2844/2018 г. на III г. о., където обаче предмет на разглеждане е бил иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ответника разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 226/16.04.2021 г. по т. д. № 2376/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: