О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1093

гр. София, 07.03.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 2765 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. и на Б. А. К., срещу въззивно решение № 1075/23.02.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 7684/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено в обжалваната му част решение № 6867/02.05.2023 г. по гр. д. № 68525/2022 г. на Софийски районен съд, и като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. е осъдена на основание чл.2б ЗОДОВ да заплати на Б. А. К. сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие нарушение на правото на разглеждане в разумен срок на наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП, като искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до размера от 15 000 лв. /въззивната жалба от ищеца Б. К. против първоинстанционното решение, в частта му, с която иска за разликата над 15000 лв. до пълния предявен размер от 20000 лв. е отхвърлен, е била върната с влязло в сила разпореждане на СРС от 02.06.2023 г., и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила/.

Ищецът Б. А. К. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв. до 15 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който може да бъде обобщен в следния смисъл: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Според жалбоподателя - ищец въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а при условията на евентуалност се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

О. П. на Р. Б. не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размера от 12 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол, по следните правни въпроси: 1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ и 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди претърпени от пострадалото лице?“. Счита, че тези въпроси са разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС цитирана в изложението.

Ищецът Б. К. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът му е уважен.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че във връзка с подадени от С. Б. М. Б. и М. А. А. /пълномощник на „Интертрансевро“ ООД/ жалби срещу ищеца Б. К., са били образувани две досъдебни производства, продължили впоследствие в едно общо такова. С постановление от 22.03.2007 г. по ДП № 70172/2007 г. по описа на 4 РПУ-СДП, пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП било образувано предварително производство срещу Б. А. К. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201, ал. 1 НК. С постановление за образуване на досъдебно производство от 13.07.2007 г. по пр. пр. № 51834/2006 г. по описа на СРП било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 260, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Посочено е, че в първите призовки, изпратени до ищеца К., същият бил посочен като обвиняем, макар и все още да не бил привлечен официално в това качество. Ищецът давал няколкократно обяснения в производството на: 21.02.2007 г., 01.03.2007 г., 09.07.2008г. С постановление от 26.06.2009 г. било възобновено спряното досъдебно производство по пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП, материалите от която било постановено да се присъединят към пр. пр. № 51834/2006 г. по описа на СРП, като било указано в случай, че се съберат достатъчно доказателства за виновността на Б. К. да се изготви проект на постановление за привличането му в качеството на обвиняем. Прието е за безспорно между страните, че: с постановление от 29.06.2015 г. /предявено на 02.09.2015 г./, К. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като на същата дата е разпитан в качеството на обвиняем и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“; с постановление от 22.03.2016 г. /предявено на 11.04.2016 г./ ищецът бил привлечен повторно като обвиняем за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като на същата дата е разпитан в качеството на обвиняем; с постановление от 18.10.2016 г. /предявено на 31.10.2016 г./ ищецът е бил привлечен за трети път в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, на която дата е разпитан в качеството на обвиняем. Срещу К. бил внесен обвинителен акт в Софийски районен съд на 30.11.2016 г., като било образувано НОХД № 20897/2016 г., приключило с присъда от 12.10.2020 г., с която ищецът бил признат за виновен и му било наложил наказание. Мотивите към присъдата били обявени на 15.03.2021 г. По въззивна жалба на К. присъдата била отменена от СГС с решение № 97/09.08.2021 г. по ВНОХД № 1760/2021 г., като делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг състав на съда. Наказателното производство било прекратено в о. с.з. на 12.10.2021 г. по н. о.х. д. № 11757/2021 г. по описа на СРС, на основание настъпила давност за наказателно преследване.

Посочено е, че продължителността на наказателното производство е почти 14 години и 7 месеца, като периодът, за който ищецът претендирал обезщетение бил от 13.07.2007 г. до 12.10.2021 г., т. е. 14 години и 4 месеца. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, като е приел, че началният момент, от който следва да се брои срокът на продължителност на наказателното производство е датата 22.03.2007 г., когато с постановление по пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП е образувано предварително производство срещу Б. А. К. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201, ал. 1 НК, макар и към този момент на ищеца да не било повдигнато обвинение. Посочил е, че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител, и в тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. От доказателствата по делото сбило установено, че макар и досъдебното производство „формално“ да се е водело срещу неизвестен извършител, инициираната проверка била именно във връзка с обвинение за извършено присвояване на средства от „Интертрансевро“ ООД от лице в качеството му на управител, какъвто бил ищеца по време на извършеното деяние.

Въззивният съд е взел предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, подробно е обсъдил поведението на страните и на компетентните органи, както и други факти, имащи значение за правилното решаване на спора, като е приел, че макар в наказателното производство да са извършени множество процесуални действия в срок, то изтеклият срок от образуването на наказателното производство до постановяването на определението за прекратяването му поради изтекла абсолютна давност е достатъчно дълъг, за да се приеме, че наказателното производство не е приключило в разумен срок. Индиция за това бил фактът, че същото било прекратено поради изтекла абсолютна давност за престъплението, в което бил обвинен ищецът, който сам по себе си сочел на продължителност, извън рамките на разумния срок за водене на наказателно преследване. Прието е, че прекомерната обща продължителност на производството се дължи основно на обстоятелства, които са свързани с дейността на компетентните органи, като е отчетено и известното забавяне, дължащо се на особени обстоятелства, несвързани с осъществяваната правораздавателна дейност /отлагане на открито съдебно заседание от съда поради обявена в страната епидемична обстановка/ и депозиране на жалба от ищеца срещу постановлението за привличането му в качеството на обвиняем.

С оглед дългия период от време от над 14 години, въззивният съд е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС.

Посочено е, че в случая била изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета а от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение с ищеца.

При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, въззивният състав се е позовал на практика на ЕСПЧ, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съдът е взел предвид вида на конкретното дело, качеството на ищеца в процеса, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство и в съдебната фаза, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, преживени негативни емоции - притеснение, страх, гняв, обида. Съобразил е продължителността на преживените негативни емоции от ищеца и степента на засягане на начина му на живот, последиците в ежедневието му, отражението им върху общото му физическо и психическо състояние, настъпилата промяна в трудовата му ангажираност, взетата мярка за неотклонение „подписка“. Обсъдени са ангажираните свидетелски показания, установяващи посочените вреди. Съдът е приел, че при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, справедливият размер на обезщетението е 12 000 лв. Посочил е, че ищецът не е доказал да е претърпял вреди над обичайните. Липсвали данни какво е било здравословното състояние на ищеца преди образуване на наказателното производство, както и доказателства за наличие на причинна връзка на заболяванията му /хипертония, респ. исхемична болест/ с процесния деликт. Изложени са мотиви, че присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение, и признаване, че е допуснато нарушение на правото на страната да получи разглеждане и решаване на спора в разумен срок.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Въпросът поставен от ищеца и вторият от въпросите поставени от ответника са сходни и са поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес. Те обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по тези въпроси многобройна и единна съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр. д. № 637/2011 г. на ІІІ г. о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ІV г. о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната; значението на делото за страната /в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната/; предмета на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Унифициране при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна. В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.

Поставеният от касатора - ответник първи въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – при обосноваване на изводите си за частичната основателност на предявения иск, съдът не е излагал аргументи във връзка с определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано/ и обстоятелствата които обуславят неимуществените вреди в посочената хипотеза, тъй като в случая предявеният по делото иск е с правно основание чл.2б ЗОДОВ, касаещ обезщетение за вредите, причинени на ищеца от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. З. и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване.

Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1075/23.02.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 7684/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2