Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК.

ЗК „Надежда“ АД обжалва определение № 244 от 10.12.2020 г. по т. д. 2232/20 г., ВКС, ТК, 2 ТО, с което е оставена без разглежда подадената от него молба по чл. 303 от ГПК за отмяна на решение на ВКС, постановено по реда на чл. 47 от ЗМТА на решение на Арбитражен съд. Оспорва мотивите на съда. Излага съображения за липса на арбитражна клауза. Счита, че целта на съдебните производства съгласно чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Р България е да се установи истината. Счита, че са неправилни изводите на ВКС относно приложението на т. 3 от ТР 7/2017 г. Счита, че не може чл. 303 от ГПК да се тълкува разширително, конкретно ал. 3 на чл. 303 от ГПК не може да подлежи на отмяна по чл. 47 ЗМТА като неизброено в тази норма. Излага свои съображения, че законът не ограничавал подлежащите на отмяна съдебни актове, само до тези, постанови в исков процес, доколкото по естеството си всяко влязло в сила съдебно решение, по отношение на което са налице основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, обуславя признат от закона интерес от ангажиране на предвидения специален извънинстанционен способ за освобождаване на страната, срещу която е постановено от обвързаността й по него. Изчерпателно в чл. 303, ал. 2 и 3 ГПК били изброени решенията, неподлежащи на отмяна. Оспорва приложимостта на ППВС 2/77 г, постановено в различна правна рамка, а именно ГПК отм., Излага съображения, че след отпадане на прегледа по реда на надзора, на отмяна следва да подлежат всички влезли в сила съдебни решения, пороците, на които осъществяват предпоставки по чл. 303, ал. 1 от ГПК.Дата и съдебната практика приемали, че решенията на особените юрисдикции се ползвали със сила на пресъдено нещо – ТР 98 от 24.12.21970 г. по гр. д. 85/70 г. Позовава се на чл. 6, пар. 3 от ДЕС и чл. 47 от ХОП на ЕС.Пва се на норми от законодателството на държави-членки в ЕС, чл. 1704 от Белгийски процесуален кодекс, чл. 530 от Австрийски граждански кодекс и чл. 1068 от Нидерландски гражданскопроцесуален кодекс и чл. 831 на Италианския гражданско процесуален кодекс.

Счита, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да се отмени обжалваното определение.

Ответникът „Ви веста холдинг“ ЕАД оспорва частната жалба. Подадената молба по чл. 303 от ГПК била срещу съдебен акт, който не подлежи на контрол по реда на извънредния способ за отмяна на влязло в сила решение. Излага подробни съображения, като се позовава на теорията, както и на установената и задължителна съдебна практика, изразена в ППВС 2/77 г. и трайната практика на ВКС. Оспорва, че доводите относно чл. 121 ал. 2 от Конституцията на Р България, изложени от частния жалбоподател са основателни. Сочи, че решенията по чл. 47 ЗМТА са способ за отмяна на арбитражни решения. Относно ППВС 16/63 г. счита, че е неприложим, защото не е особена юрисдикция арбитражът и не е бил. Оспорва позоваването на чл. 6 пар. 3 от ДЕС. Несъстоятелно било позоваването на процесуални закони на други държави. Оспорва срока на подаване на молбата. Излага съображения във връзка с арбитражното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е в срок. Съобщение с препис от определението е връчен на страната на 21.12.2020 г. Частната жалба е от 20.01.2021 г. Следователно е в предвидения в чл. 275 от ГПК срок.

С обжалваното определение, друг състав на Върховния касационен съд на Р България е приел, че е подадена молба от ЗК „Надежда“ АД за отмяна на решение № 23 от 14.04.2020 г. по т. д. 950/19 г., ВКС, ТК 2 ТО и е прекратил производството по делото. Съдът е констатирал, че молбата е срещу решение, постановено на основание чл. 47 от ЗМТА. Приел е, че защитата на страните чрез отмяна на влезли в сила неправилни съдебни решения, се осъществява само за решения на съда, ползващи се със сила на пресъдено нещо. Предмет на отмяната е съдебен акт, резултат на приключил правен спор. Производството по чл. 47 от ЗМТА е извънреден способ за защита срещу арбитражни решения, които от своя страна разрешават правен спор. От еднаквата характеристика на двете производства като такива на отмяна на необжалваеми съдебни актове при наличие на изчерпателно изброени основания произтичал изводът, че е недопустимо съдебният акт, с който приключва производството по чл. 47 ЗМТА да бъде предмет на отмяна по реда на чл. 303 от ГПК.Пва се на трайната практика на ВКС, по приложението на нормата на чл. 303 от ГПК по отношение на решенията, постановени по реда на чл. 47 ЗМТА.

Настоящият съдебен състав, след като извърши преценка на основанията, посочени в частната жалба, както и установи данните по делото намира, че изводите на Върховния касационен съд на Р България, в друг съдебен състав са правилни. Съответства на данните по делото, че частният жалбоподател е формулирал искане за отмяна на влязло в сила съдебно решение, постановено на основание чл. 47, ал. 2 и чл. 47, ал. 1 т. 2 от ЗМТА. Изцяло следва да се споделят изложените изводи от ВКС относно същността на производството за отмяна по реда на чл. 303 от ГПК и производството по чл. 47 от ЗМТА. Двете производства са производства за отмяна на влезли в сила решения. Отмяна на арбитражните решения, влизащи в сила с постановяването им, е способ за отстраняване на неправилни арбитражни решения само на основанията, предвидени в чл. 47 от ЗМТА. С решението, постановено на основание чл. 47, ал. 2 и чл. 47, ал. 1, т. 2 то ЗМТА не е разрешен правен спор относно материално правоотношение. С него е преценена правилността на съдебното решение, с оглед въведените от законодателя, посочени от ищеца, основания. Макар и производството, образувано по иск на някое от предвидените в чл. 47 от ЗМТА основания, да е уредено като исково, то не разрешава правен спор. А само преценява наличие на основание за нарушение на правата на страните в арбитражния процес или неспазване изискванията за образуване на арбитражно производство.

От своя страна, решението, постановено на основание чл. 47 от ЗМТА, не може да се свързва с основанията по чл. 303 от ГПК. Това изрично е посочено в практиката на ВКС, посочена в обжалваното определение, както и от ответника по касационната жалба. Не могат да се споделят доводите на частния жалбоподател, че ППВС 2/77 г. е неприложимо. Производството по чл. 303 от ГПК не търпи същностна отлика от производството по чл. 231 от ГПК отм. Изрично и в т. 2 на ППВС 2/77 г., и в т. 3 и 4 от Тълкувателно решение 7/31.07.17 г. по тълк. д. 7/14 г. на ОСГТК на ВКС, подробно е разяснено защо производството по отмяна на влезли в сила решения е извънреден способ за отстраняване на неправилност на съдебни решения, които разрешават правен спор със сила на пресъдено нещо и само относно основания за неправилност, изрично предвидени в чл. 231 от ГПК отм. и 303 от ГПК. Макар изрично да не са визирани решенията, постановени на предвидените в чл. 47 от ЗМТА основания, то следва, при съпоставка на двата вида производства, да се приеме, че разясненията в т. 1 и 2 от ППВС 2/77 г., както и посоченото тълкувателно решение по тълк. д. 7/14 г., се отнасят и до производствата по чл. 47 от ЗМТА.

Не може да се сподели доводът, че е налице сходство между решенията на арбитражните съдилища и на особените юрисдикции, чийто актове са подлежали на преглед по реда на надзора. Съдебните производства са уредени изчерпателно в закон, правилата са процесуални и не могат да се прилагат разширително. Освен това в т. 1 от ППВС 2/77 г. е разяснено, че решенията на особените юрисдикции подлежат на отмяна по специални разпоредби на закона, т. е. следва да има изрично предвидена норма, учредяваща отмяна на неправилно влязло в сила решение, постановено от особена юрисдикция, на основания, изрично предвидени в закона. В случая, относно арбитражните решения, такава правна уредба е налице с предвиденото исково производство на основанията, предвидени в чл. 47 ЗМТА.

Позоваването от частния жалбоподател на правата, произтичащи от чл. 6 пар. 3 ДЕС и чл. 47 от ХОП, също е неоснователно, доколкото не може да се установи право, свързано с приложение от норма с източник правото на Европейския съюз. Правата, произтичащи от Хартата на основните права, могат да се прилагат само при приложение на норма с източник от Правото на Европейския съюз, т. е. когато към правоотношението се прилага такава норма. В случая, липсва позоваване на права от посочените източници и съответно самостоятелно правата, предвидени в Хартата на основните права не могат да се прилагат. Липсва факт, който да се свърже с норма, с източник от Правото на ЕС. Отделно от това, правото на ефективни правни средства и на защита, каквото е предвидено в чл. 47 от Хартата на основните права, не може да се счита за накърнено с процесното прекратяване на производството по делото. Налице са средства за защита, като в случая молителят след предявяване на иск с правно основание чл. 47 от ЗМТА, е изчерпал. Не може да се създаде ред за защита предвид вече съществуващия такъв, предвиден от законодателя. Процесуалните норми гарантират яснота и предвидимост в защита на правата на страните. По същите причини, не може по аналогия да се прилагат норми от законодателства на други държави.

По изложените съображения ще следва да се потвърди определението на Върховния касационен съд.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

ПОТВЪРЖДАВА определение № 244 от 10.12.2020 г. по т. д. 2232/20 г., ВКС, 2 ТО.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: