Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания Л. И АД срещу решение №344 от 25.11.2019г. по в. т.д. №574/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №345 от 24.06.2019 г. по т. дело №762/2018г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която ЗК Л. И“ АД, е осъдено да заплати на М.А.К на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., вр. чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД, сумата 80 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на смъртта на П. А. Г., при ПТП на 09.07.2014г. в землището на [населено място] река, [община], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2015г. до окончателното плащане, както и разноски в размер на сумата 2 767 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на задължението при формиране на вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, не е взел предвид всички доказателства в тяхната съвкупност и не ги е анализирал съобразно всички наведени от страните доводи и възражения. Твърди, че са допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 633 от ГПК и неправилно приложение на материалния закон - чл. 52 от ГПК, чл. 226 от КЗ отм. и § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Изтъква, че процесното ПТП е настъпило при действието на ППВС №2/1984г., а съставът на Пловдивски апелативен съд неправилно е мотивирал изводите си с разрешенията в ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържа, че последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предишно тълкуване, нямат обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №2 от 30.11.1984г., извършена с ТР №1/21.06.18г. на ОСНГТК на ВКС? ; 2.Относимо ли е ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС към правоотношения, възникнали преди приемането му, при действието на ППВС №2 от 30.11.1984г.?; 3. Последващи тълкувателни решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданскоправните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие, или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред?; 4. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото?; 5. При осъществяване на тази си решаваща дейност следва ли въззивният съд да спази правилата на формалната и правна логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани?; 6. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и да анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?; 7.Длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и да обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба?; 8. Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение”, употребено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?; 9. Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях?; 10. Традиционните за българското общество семейни отношения между брат и сестра, отглеждането им в едно и също жилище, наличието на особено близка привързаност между тях, връзките помежду им, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, покриват ли тези критерии? 11. Пряко приложими ли са разпоредбите на директива на ЕС, или тя в основните си положения и цели обвързва всяка от държавите - членки на Съюза да приведе своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й?; 12. Ако държава членка е транспонирала разпоредби на директива на ЕС некоректно или недостатъчно, то индивидуалните правни субекти могат ли да противопоставят ( да се позовават) на разпоредби от директивата, които се ползват с директен ефект, срещу друг правен субект или могат да се позовават на директно действие само срещу самата държава членка?; 13. Всички ли решения на СЕС се ползват със силата по чл. 633 от ГПК или само решение на СЕС, постановено по конкретно направено преюдициално запитване от националния съд за тълкуване конкретна разпоредба от правото на ЕС? 14. Приложима ли е нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВбр. 101/18г.) към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ отм.? . Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №170 от 17.09.2018г. по гр. д.№2382/2017г. на ВКС на РБ, ГК, IV г. о., четвърти, пети и шести въпрос - в противоречие с решение № 98 от 12.07.17г. по гр. д.№ 3871 /2016г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ г. о. и решение №3 от 02 02.2016 г. по гр. д. №4287/15г. на ІV г. о.; седми въпрос - в противоречие с решение №57 от 02.03.11г. по гр. д. №1416/2010г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ г. о. Твърди, че по осми, девети и десети въпрос съдът се е произнесъл в отклонение от задължителните разяснения в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т. д. №1/2016г. на ОСНГТК. По единадесети въпрос поддържа противоречие с решение №1/28.02.2008г. по к. д. №10/2007г. на Конституционния съд на Р. Б, а по дванадесети - с решение по дело – С-129/96 и дело –С-188/89 на СЕС. По последните два въпроса сочи допълнителното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, като го обосновава с липса на практика на ВКС по тези въпроси. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответницата М.А.К не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на брат, вследствие ПТП, настъпило на 09.07.2014г. в землището на [населено място] река, [община]. Приел е за безспорно установени наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“, сключена с ответника за автомобила, с който е причинено ПТП, с валидност от 06.06.2014г. до 06.06.2015г., изключителната вина на водача на този автомобил Б. Л. Б. за настъпване на ПТП, механизмът на причиняване на ПТП и причинната връзка между него и настъпилата смърт на П. А. Г.. Позовал се е на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. №1/2016г. на ОСНГТК, като е намерил за установени релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между ищцата и брат й, при която смъртта на брата е причинила на ищцата морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Счел е за неоснователни доводите във въззивната жалба на „ЗК Л. И АД за неприложимост на цитираното Тълкувателно решение към процесния случай, тъй като застрахователното събитие е настъпило преди приемането му. Приел е разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ за неприложима по делото, макар исковата молба да е от 09.10.2018г., като е посочил, че тази разпоредба има отношение към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. По тези съображения съдът е заключил, че при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение по делото са приложими единствено нормите на част четвърта от КЗ отм..

Изложил е и съображения, че дори и разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ да се приеме за приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., включително за тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, съдът не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението. Позовал се е на член 3, параграф 1 от Директива 72/166/Е. и чл. 1, параграф 2 от втората Директива 84/5/Е., кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „ГО“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в които са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „ГО“, както и на чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Изтъкнал е, че доколкото в цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018 година/ не е в съответствие с общностното право. Приел е, че са налице предпоставките, установени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, за пряко действие на директивите във вътрешните отношения. Позовал се е и на решение на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по дело С – 277/12, като е счел същото за задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК.

Съобразявайки характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания след смъртта на брат й П. Г., съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 80 000 лева, колкото са присъдени от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва за период три години преди завеждане на исковата молба, с оглед направеното от ответника възражение за давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, а именно от 09.10.2015г. до окончателното изплащане на сумата.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Първите три въпроса се явяват обуславящи за изхода на правния спор и отговарят на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал соченото допълнително основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. С решение №170 от 17.09.2018г., по гр. д. №2382/2017г. на ІV г. о. на ВКС, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено - икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото Тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Или, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на ТР №1/ 21.06.2018г. по т. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, и според изразеното от състава на ВКС становище, съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на ТР относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по тълк. д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора.

Обуславящи за изхода на спора са и четвърти, пети, шести и седми въпрос, които могат да се обобщят като въпроси относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т. д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т. д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр. д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно съществувалите отношения между ищцата и нейния брат, загинал при процесното ПТП, както и относно интензитета на претърпените от нея болки и страдания. Обсъдени са подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, като са изложени формираните въз основа на тях изводи за съществувалата между ищцата и брат й силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност. Съдът е аргументирал защо счита за неоснователни доводите във въззивната жалба, че не е налице предвиденото в ТР№1/21.06.2018г. по т. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС изключение на създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, а е налице обичайна връзка на привързаност между брат и сестра. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл. 290 от ГПК. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване.

Осми, девети и десети въпрос от изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК относно кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Не са налице обаче сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейния брат, загинал при процесното ПТП.Уил е, че вследствие смъртта на брат си, ищцата е претърпяла морални болки и страдания, с интензитет надхвърлящ обичайния. Съобразени е изключително силното въздействие, което е оказала внезапната смърт на нейния брат върху поведението и начина на живот на ищцата, настъпилата трайна промяна в характера и отношенията й с околните. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат, не е в отклонение-+ от задължителната практика на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Единадесети и дванадесети въпрос от изложението са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй те не са eдинствено обуславящи за крайните изводи на съда за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване братята и сестрите за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Действително въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, а приложение следва по изключение да намерят разпоредбите на Директива 84/5/Е., кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП. Тези доводи на съда за пряко приложение на разпоредбите на посочените директиви, са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият извод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Именно това е решаващият извод на съда за приложимите норми при определяне на размера на застрахователното обезщетение, поради което поставените от касатора въпроси не се явяват единствено обуславящи за изхода на спора. По същите съображения не се явява определящ за изхода на спора и поставеният от касатора въпрос относно задължителната сила на решенията на СЕС.

Обуславящ за изхода на спора е последният въпрос в изложението относно темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/18г./ Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На поставеният правен въпрос е даден отговор в решение №57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО. В същото е прието, че нормите на § 95 и § 96 и чл. 493а от КЗ нямат обратно действие, като обжалванато въззивно решение е в съответствие с даденото разрешение.

Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател излага доводи за грубо нарушение на правилата на формалната логика и прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, но обосновава наличието на тези особени съществени пороци с прилагането на разрешенията на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Относно приложението на дадените с цитираното тълкувателно решение разяснения към настоящия правен спор настоящият съдебен състав изложи съображения във връзка с поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Но дори и да се възприемат като основателни доводите за неправилно позоваване на задължителна практика на ВКС, те не биха обосновали очевидна неправилност. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 предл. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №344 от 25.11.2019г. по в. т.д. №574/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.