Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Център за градска мобилност”-ЕАД,чрез пълномощника адв.М. Г. срещу решение от 12.12.2014 г. по гр. д.№12 995/2013 г. на Софийски градски съд,ГО, ІІ-Б въззивен състав.

Ответникът по касационната жалба В. М. А. не взема становище по нея.

По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г. о. констатира следното:

Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.

С обжалваното решение е отменено протоколно решение от 11.07.2013 г. по гр. д.№21488/2013 г. на Софийски районен съд, 62 състав в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 225 ал. 1 КТ за разликата над 5 268, 80 лв. до размер на сумата 7 903, 20 лв. и за периода 20.07.2013 г.-20.09.2013 г. и вместо това е постановил осъждането на ответника-касатор в настоящото производство да заплати на ищеца и сумата 2 634, 40 лв. обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ за указания период, потвърдил първоинстанционното решение в останалата част и е присъдил разноски.С влазло в сила решение от 16.03.2015 г. е допълнил диспозитива, като е присъдил законна лихва за обезщетението по чл. 225 ал. 1 КТ от 20.05.2013 г. до окончателното плащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не са били налице условията на чл. 328 ал. 2 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, поради сключване на договор за управление на предприятието и след започване на изпълнението му, но не по-късно от девет месеца, доколкото той не е заемал ръководна длъжност.Посочил е, че легално определение на понятието „ръководство на предприятието” е дадено в § 1, т. 3 ДР на КТ,че от значение за определяне на една длъжност като ръководна е не наименованието й, а дали реално се изпълняват ръководни функции, свързани с организацията на трудовия процес.Намерил е, че макар и формално ищецът да е заемал длъжността ръководител на сектор, той и единственото лице, което е работило в сектора, са изпълнявали едни и същи функции, свързани с наблюдение на видеозаписи.Според показанията на разпитаните по делото свидетели ищецът не е присъствал на срещите на ръководството на поделението „Паркирани и мобилност” при касатора, тъй като на тях са участвали само ръководителите на отдели.Направил е извод, че обстоятелството, че той не е осъществявал ръководни функции обуславя незаконосъобразност на заповедта за уволнение.С оглед допълнително изтеклия срок, през който ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение, е уважил иска с правно основание чл. 225 ал. 1 ГПК изцяло.Приел е, че са налице законовите предпоставки на чл. 242 ал. 1 ГПК за допускане на предварително изпълнение.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси:

-допустимо ли е въззивният съд при спазване на задължението си по чл. 236 ал. 2 ГПК да прави фактически констатации и да гради извод върху тях, при положение, че тези фактически констатации са въз основа на грешен прочит на писмените доказателства и пренебрегване на свидетелските показания.

-допустимо ли е въззивният съд при липса на законово определен минимум на брой подчинени, с оглед характеризирането на една длъжност като ръководна и в пълно противоречие с решение на ВКС по гр. д.№2096/2003 г.,ІІІ г. о. да въвежда свое изискване за точен брой подчинени, като извежда липсата на спазване на това изискване в основен аргумент за крайния извод.

В заключение посочва, че прилага преписи от ТР № 1/04.01.2001 г. на тълк. гр. д.№1/2000 г. на ОСГК и решения постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр. д.№582/2012 г., ІІІ г. о., гр. д.№1621/2009 г.

ВКС,състав на ІІІ го. намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. За да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да обоснове наличието на общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Общото основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд, които са от значение за изхода на делото и са включени в предмета на делото.Въпросът не трябва да е свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, с възприемането на фактическата обстановка по делото и с обсъждане на събраните доказателства, според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ОСГТК - т. 1.Първият въпрос е детерминиран от становището на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение и няма характера на правен въпрос. Второто питане е зададено в хипотеза, която не е обсъждана в мотивите на въззивния съд, а в първоинстанционния акт. Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК предмет на касационно обжалване са само въззивните решения. Не са обосновани и твърдяните допълнителни основания. Не е направен пълен анализ и съпоставка на приетото по релевантен въпрос в представената задължителна съдебна практика и в обжалванто ршение и в какво се изразява отклонението на последното.Не е изложена каквато и да било аргументация, свързана с допълнителното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.То е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или практика, която не е съобразена с промените в законодателството или когато липсва съдебна практика, Касаторът не е изложил доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока, която счита за правилна или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретна правна норма, чието тълкуване иска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.12.2014 г. по гр. д.№12 995/2013 г. на Софийски градски съд,ГО, ІІ-Б въззивен състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: