РЕШЕНИЕ

№ 40

гр. София, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Любка Андонова

при участието на секретаря Албена В. Рибарска

като разгледа докладваното от Л. А. К. гражданско дело № 20228002104329 по описа за 2022 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК вр. чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Т., подадена чрез процесуалния му представител адв. К. Б., срещу въззивно решение № 1046 от 14.07.2022 г., постановено по гр. дело № 629/2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 5418/24.11.2015 г. на Окръжен съд – Благоевград, ГО, 8 състав, по гр. дело № 227/2014 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон, както и необосновано. Касаторът счита за неправилни изводите на съда, че за ответника не съществува изрично разписано задължение да оттегли издадената Европейска заповед за арест (ЕЗА) с цел предаване на съд, след като е постановена присъда по делото, както и че за спора е ирелевантно на какво основание компетентния орган в предаващата държава е взел решение за предаването на лицето. Твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, според които е трябвало да му бъде конкретно указано да посочи способи за събирането на писмените доказателства, на които се позовава. Оспорва преценката на съда на събрания доказателствен материал, като излага, че не са взети предвид представените по делото акт-декларация на Главна дирекция на полицията към Министерство на вътрешните работи на Испания и протокол от съдебно заседание, проведено пред Централен следствен съд № 001-Мадрид, Испания на 07.12.2011 г. В касационната жалба и в допълнително писмено становище е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на европейския съюз по въпросите за приложението на Рамково решение (РР) № 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002 г. и Рамково решение № 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г., както и за оттеглянето/отмяната на ЕЗА, доколкото според касатора последният не е изрично уреден в общностното право и по отношение на него са приложими общите принципи на правото на ЕС.

Ответникът по касационната жалба - Окръжен съд – Кюстендил, е оспорил същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. М. Т.. Поддържа, че липсва каквато и да било причинна връзка между процесуалните действия на съда по НОХД № 184/2005 г. и претендираните от ищеца вреди, поради което предявеният иск е изцяло неоснователен. Счита, че към момента на постановяване на осъдителната присъда срещу Т. по националното законодателство не е съществувало задължение за оттегляне на Европейската заповед за арест и в този смисъл не е налице противоправно бездействие от страна на ответника. Твърди още, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Въззивното производство по гр. дело № 629/2022 г. се е развило по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК след като с решение № 60271 от 22.02.2022 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. дело № 4776/2016 г. на ВКС, Трето ГО, е отменено предходното въззивното решение № 1132/03.06.2016 г. по в. гр. дело № 812/2016 г. на САС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд.

С първоинстанционното решение № 5418/24.11.2015 г., постановено по гр. дело № 227/2014 г. на Благоевградския окръжен съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. В. Т. срещу Окръжен съд – Кюстендил иск по чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 4 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване на общностното право във връзка с издаването на европейска заповед за арест. С решение № 1132/03.06.2016 г., постановено по гр. дело № 812/2016 г. на Софийския апелативен съд, е потвърдено решението на окръжния съд, като е прието, че съдът издава ЕЗА за подсъдим, а прокурорът – за осъден с влязла в сила присъда. С. О. съд – Кюстендил не е имал задължението и правомощието да издава ЕЗА след влизане в сила на постановената от него присъда, каквото е основното обстоятелство, на което ищецът основава претенцията си срещу ответника. Компетентен да стори това е бил само съответния прокурор, поради което е без значение за отговорността на ответника въз основа на коя от двете заповеди за арест ищецът е бил задържан в К. И.

С определение № 60655 от 03.08.2021 г., постановено по гр. дело № 4776/2016 г., ВКС, Трето ГО, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на апелативния съд по следните въпроси: „1/ Следва ли да се приеме, че с ТР № 5 от 15.06.2015 г. по гр. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС са тълкувани всички хипотези на отговорност на съдилищата за вреди, включително и в частност отговорността на националния съд за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, а не само тези по чл. 2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ ДВ бр. 38/18.05.2012 г./?“; и „2/ Допустимо ли е при преценка на основателността и доводите и възраженията на страните, съдът да не изхожда от факти, на които страните се позовават, и да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила?“. Касационното обжалване по първият въпрос е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдът е приел, че конкретния казус не попада в разгледаните в тълкувателното решение хипотези и следва да се прецени дали даденото в него задължителното разрешение следва да намери приложение с оглед актуалната редакция на закона. ВКС е посочил, че нито едно от съображенията, наведени в тълкувателното решение, че съдът не представлява държавата по исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.), а в тези изброени случаи тя е представлявана от Прокуратурата на РБ, не е приложимо при определянето на кръга ответници по иска, основан на чл. 4, § 3 ЗЕС, с който се търси отговорност от държавата за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Направил е извод, че изведеният в тълкувателното решение принцип, че търсената по граждански ред отговорност е на държавата, а не на отделните нейни органи, включително правозащитните органи, които при иск представляват държавата като процесуални субституенти, запазва важимост и при действащата законодателна уредба в ЗОДОВ. По втория въпрос касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като ВКС е приел, че въззивният съд е обосновал съображенията си в противоречие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 554/2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на Четвърто ГО и решение № 58/2014 г. по гр. дело № 7025/2013 г. на ВКС, Второ ГО, относно задължението му да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл. 269 ГПК, в качеството си на решаващ съд.

За да отмени въззивното решение № 1132/03.06.2016 г. на САС, ВКС е приел, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения: не е обсъдил фактическия състав на отговорността, търсена с иска; не е установил в пълнота релевантните за спора факти, като е нарушил служебното начало в процеса с оглед отказът му да приложи пълната преписка по изпълнението на ЕЗА; не е съобразил липсващия доклад по делото относно обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения на страните, нито последиците от неточния доклад в частта относно разпределението на доказателствената тежест, от която ответникът е бил изцяло освободен; обсъдил единствено първоначалните твърдения на ищеца в исковата молба, без да вземе предвид направените надлежно и в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК допълнителни уточнения по тях, в резултат на което мотивите му за отхвърлянето на иска не отговарят на фактите по делото, доводите на страните и търсената защита.

В обжалваното в настоящото производство въззивно решение № 60271 от 22.02.2022 г., постановено след повторното разглеждане на делото от друг състав на Софийския апелативен съд и в изпълнение на указанията на първата касационна инстанция, е прието за установено, че срещу ищеца и още три лица е внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 196а вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, предл. второ, т. 5 и т. 7 вр. чл. 28, ал. 1 НК /само срещу Т./, по който е образувано НОХД № 184/2005 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Като безспорно е посочено, че с определение от 27.11.2007 г. на Окръжен съд – Кюстендил е разпоредено издаването на ЕЗА по отношение на ищеца с цел задържането му и провеждане на наказателно преследване. Доколкото няма данни лицето да е било задържано въз основа на посочената заповед, съдебното производство е проведено задочно – без неговото участие – и е приключило с постановяване на присъда № 3/21.01.2009 г., влязла в сила на 23.03.2010 г., с която Т. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е осъден на лишаване от свобода за срок от 15 години. По делото не се спори и по обстоятелството, че по прокурорска преписка П-8/2010 г. на Окръжена прокуратура – Кюстендил е издадена ЕЗА № П-8/10 от 08.02.2011 г. във връзка с влязлата в сила присъда на Окръжен съд – Кюстендил, в която изрично е посочено, че присъдата е постановена задочно. С писмо от 08.12.2011 г. ЕЗА от 08.02.2011 г. е изпратена на компетентните испански власти във връзка със задържането на Т. на 05.12.2011 г. в К. И. С постановление от 13.12.2011 г. на прокурор на ВКС е възложено на ГД „Охрана“ при МП чрез упълномощен служител да приеме на 16.12.2011 г. на летище „Барахас“ в Мадрид ищецът В. Т., като е посочено, че задържането му е въз основа на ЕЗА от 08.02.2011 г. От писмо рег. № **** г., изходящо от МВР, Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ е установено, че ищецът е регистриран в ШИС на основание ЕЗА, издадена от испанския съд, както и от България, с № ******** с цел „арест и екстрадиция“ на основание ЕЗА № П-8/10 от 08.02.2011 г., издадена от Окръжна прокуратура – Кюстендил. Във връзка със задължителните указания на ВКС, съдът е съобразил Рамково решение 2002/584 ПВР и Рамково решение 2009/299/ПВР, отнасящи се до издаването и изпълнението на ЕЗА, с оглед задължителния им характер като част от правото на ЕС. Съдът е приел, че нито в общностното право, нито в националното - Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/, не е предвидена възможност за оттегляне или отмяна на вече издадена ЕЗА, или преустановяване на действието й. В тази връзка съдът е разгледал въпроса дали при осъществяването на целта, за която е издадена, ЕЗА губи своето действие или е необходим друг акт на издалия я компетентен орган за оттеглянето или отмяната й. Направен е извод, че когато издадената ЕЗА е постигнала целта си, тя губи своето действие, съответно, когато не е изпълнена и наказателното преследване в съдебната фаза е продължило без подсъдимото лице, ЕЗА ще изгуби качеството си на правно основание за задържане и предаване на лицето, тъй като има влязла в сила присъда. С издаването на нова ЕЗА за изпълнение на присъдата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода първата ЕЗА преустановява действието си. В заключение е прието, че неоттеглянето на ЕЗА от 27.11.2007 г. от Окръжен съд - Кюстендил не представлява нарушение на общностното право, от което бездействие да са произтекли вреди за въззивника, тъй като ответникът като компетентен орган да издаде ЕЗА съгласно чл. 56, ал. 1, т. 2 ЗЕЕЗА, няма задължение нито по националното, нито по общностното право, да издаде последващ акт, с който да оттегли и да обяви, че вече издадена от него ЕЗА е загубила действието.

С определение № 2185/14.07.2023 г., постановено по гр. дело № 4329/2022 г., ВКС, Трето ГО е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „съществува ли задължение за съда, издал ЕЗА с цел явяване пред съд, да я оттегли след окончателното произнасяне на присъдата, постановена в задочно производство, и необходимо ли е това да е изрично разписано в правото на ЕС или в националното право за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 4, § 3 ДЕС?“.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Спорът между страните касае от една страна действието на европейската заповед за арест и от друга - необходимо ли е във връзка с преустановяване на действието й издаващият национален орган да предприеме конкретни действия, и съответно непредприемането им представлява ли нарушение, което е основание за ангажиране на отговорността на органа. Настоящият състав намира, че действието на европейската заповед за арест е обусловено от два основни фактора, намиращи се във връзка помежду си – постигането на целта, за която е издадена, и наличието на национална заповед за арест, като основание за европейската заповед за арест. Преценката за наличието на посочените фактори, обуславящи валидността и изпълнимостта на заповедта за арест, се извършва от изпълняващия орган, от чието решение зависи дали издирваното лице ще бъде предадено.

Основен елемент от сътрудничеството по наказателни дела между държавите-членки е взаимното признаване на решения по наказателни дела, предвидено в Заключенията на Европейския съвет от Тампере, въз основа на което е прието Рамковото решение на Съвета от 13 юни 2002 г. относно Eвропейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки. Рамково решение 2002/584 е транспонирано в българското право със Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ДВ, бр. 46 от 3 юни 2005 г., наричан по-нататък „ЗЕЕЗА“). Съгласно чл. 3 ЗЕЕЗА, почти дословно повтарящ чл. 1, т. 1 Рамковото решение, европейската заповед за арест е акт, издаден от компетентните органи на държава - членка на Европейския съюз, за задържане и предаване от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Видно от самото определение, целта на механизма на европейската заповед за арест е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице, така че — с оглед на целта, преследвана с това рамково решение — извършеното престъпление да не остане ненаказано и това лице да бъде преследвано или да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. Така в решение от 13.01.2021 г. по дело С-414/20 PPU, образувано по реда на чл. 267 ДФЕС, Съдът на европейския съюз приема, че след като издирваното лице е било задържано, а впоследствие и предадено на издаващата държава членка, европейската заповед за арест по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на последиците от предаването, които са изрично предвидени в глава 3 от Рамково решение 2002/584.

На следващо място в решение от 01.06.2016 г. по дело С-241/15, СЕС разглежда заповедта за арест като инструмент на национална процедура, чието издаване, действие и валидност с оглед изискванията за формата му, предвидени в чл. 8, § 1, б. „в“ от РР и съответно чл. 37, ал. 1, т. 3 ЗЕЕЗА, са обусловени от наличието на предхождащо подлежащо на изпълнение национално решение /национален акт за задържане/. М. Р. решение 2002/584/ПВР да не съдържа точно определение на понятието „заповед за задържане или друг, подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“, от практиката на Съда е видно, че това понятие се отнася, на първо място, до национален акт, отделен от европейската заповед за арест и предхождащ издаването й. Националният акт, изискващ задържането на лицето на национална територия, се явява правно основание за последващото издаване на европейската заповед за арест. Действието на заповедта за арест следователно е обвързано и с действието на основанието на издаването й – националната заповед за задържане, която по правило следва да е валидна за националната територия на издаващата държава и след изчерпването на действието на ЕЗА и предаването на лицето от страна на изпълняващата.

Както вече беше посочено, преценката за валидността на издадената ЕЗА и съответно изпълнението й, включително дали все още съществува основание за задържането и предаването на лицето, се прави в рамките на съдебна процедура пред национален съдебен орган на изпълняващата държавата-членка при съблюдаване на всички необходими гаранции на справедливия процес и защита правата на лицето. В тази връзка в решение от 13.01.2021 г. по дело С-414/20 PPU се приема, че издаващият съдебен орган следи за спазването на необходимите условия за издаването на европейската заповед за арест и преценява по обективен начин дали издаването на европейска заповед за арест е с пропорционален характер, като няма задължение за предприемането на последващи действия по оттегляне или допълнително уведомяване в случай, че основанието за задържането се е променило. Съдебният орган на изпълняващата държава е този, който при взимане на решението за предаване на лицето, или съответно отказ за предаване, преценява дали са налице предпоставките за изпълнение на посочената заповед. Същият извод следва и от предвидената в чл. 16 от РР и чл. 46 ЗЕЕЗА процедура при наличието на повече от една заповеди за арест на едно и също лице. Разпоредбите разглеждат хипотеза, при която заповедите са издадени от различни държави-членки, но принципните разрешения са приложими и във връзка с повече от една заповеди, издадени от една държава-членка. Законът не съдържа изрично предписание на коя молба следва да се даде предимство, а задължава решаващия орган от изпълняващата държава да направи преценка с оглед обстоятелствата, наложили издаването на заповедите, включително и целта им – дали искането се прави за провеждане на наказателно производство или за изтърпяването на вече наложено наказание. Доколкото изпълнението на европейската заповед за арест е предвидено да става в хода на съдебна процедура пред национален съдебен орган на изпълняващата държава, то за издаващата не съществува задължение за последващо оттегляне на издадена европейска заповед за арест.

Във връзка с втората част на въпроса, съдебната практика приема, че от общия принцип на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, следва и институтът на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й. Фактическият й състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, „достатъчно сериозно“ нарушение на тази общностна норма и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характерът на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

На първо място, искането на касатора, съдържащо се в касационната жалба, както и в молба с вх. № 15258/24.11.2023 г., за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно. Съгласно чл. 628 ГПК съдът прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Съгласно чл. 267 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) , Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Въпросът, с който СЕС е сезиран не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос.

В процесния случай формулираните от касатора въпроси не касаят установяване противоречие на националното право с норми на европейското право или тяхната валидност, а се иска тълкуване от СЕС на правни въпроси, въведени за решаване в първоинстанционното и въззивно съдебно производство, по които според касатора въззивният съд е формирал неправилни изводи в обжалваното решение - предмет на касационен контрол. Предвид характера на въпросите и неоснователността на искането, същото следва да бъде оставено без уважение.

По същество по касационната жалба:

От приложеното в. гр. д. № 629/2022 г. на Софийския апелативен съд се установява, че в изпълнение на задължителните указания, дадени от ВКС с решение № 60271 от 22.02.2022 г. по гр. д. № 812/2016 г., по делото е приобщена преписка № П-8/2010 г. на Окръжна прокуратура – Кюстендил и на ответника Окръжен съд – Кюстендил е указано, че носи доказателствената тежест да установи, че е изпълнил задълженията си в съответствие с общностното право във връзка с издадената от него ЕЗА от 2007 г.

Предвид дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, не се установява твърдяното от В. Т. нарушение, извършено от ответника Окръжен съд – Кюстендил, чрез неоттеглянето на издадената от него ЕЗА с цел провеждане на наказателно преследване от 2007 г. след постановяването на присъдата. Нито в националното законодателство, нито в общностното се установява наличието на подобно задължение на издаващия орган. Видно от приетото в отговор на въпроса, обусловил допускането на касационното обжалване, механизмът на ЕЗА е построен така, че както издаването, така и при изпълнението на заповедта, да става в рамките на национален правен ред с оглед принципа на взаимното признаване. Практиката на СЕС е последователна в разбирането си, че издаващия орган следи за изпълнението на изискванията за валидност на заповедта към момента на издаването й, а изпълняващият орган е този, който впоследствие извършва преценката дали има основания за отказ да предаде лицето на изрично установените в РР основания. Това е органът, който следва да вземе предвид всички релевантни обстоятелства, настъпили след издаването на заповедта, към момента на задържането на лицето. Както беше посочено, същият извод следва и от изрично уредената в РР хипотеза на конкуренция между две ЕЗА за едно и също лице. Следва да се направи разграничение все пак, доколкото в конкретния случай дори не се касае до реална конкуренция на издадените ЕЗА. Същите са издадени в различен момент и преследват различни цели. Решаващият орган в изпълняващата държава е следвало да вземе предвид посоченото в съдебното производство по допускането на предаването на В. Т., защото производството по изпълнение на ЕЗА е това, в рамките на което следва да бъдат обсъдени предпоставките за изпълнението й, както и наличието или липсата на основания за отказ да бъде изпълнена. С оглед посоченото са неотносими към предмета на настоящото производство оплакванията му във връзка с допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с сочените от жалбоподателя документи, установяващи въз основа на коя заповед е бил задържан в К. И. както и въпросът за наличието на доказателства за трайното установяване на лицето в държавата, където е задържано. За пълнота за изложението следва да се посочи, че писмото, на което се позовава ищецът във връзка със задържането му – рег. № **** от 08.02.2011 г. на Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ към МВР – касае предходно задържане на ищеца на 07.02.2011 г. на територията на Р. И. при което обаче не се е стигнало до предаването му, а същият е бил освободен. С оглед изложеното писмото е неотносимо към спора в настоящото производство.

Доколкото в настоящото производство се твърди настъпването на вреди за жалбоподателя от действията, респ. бездействията, на Окръжен съд – Кюстендил като издаващ орган, то преценката на съда в Испания коя от двете ЕЗА да изпълни, не е относима към спора. Оплакванията на касатора във връзка с извършената от испанския съд преценка на обстоятелствата около двете ЕЗА и основанията за взимане на решение за изпълнение на едната от тях, не могат да се вменят като нарушения на българския съд и съответно от него да бъде търсената отговорността за тях. Неоснователни са аргументите му в насока, че дори да се приеме, че и друг национален орган на друга държава, е следвало да предприеме действия, за да гарантира постигането на целта на РР 2002/548 ПВР, изменено с РР 2009/299 ПВР, то отговорността на държавата-членка, представлявана чрез съответния орган като неин процесуален субституент, следва да се ангажира. Действително, както се сочи и в самата жалба, отговорността на държавата е обективна и не е необходимо установяването на вина на някои от държавните органи, но всяка държава-членка отговаря единствено за действията, респ. бездействията, на собствените й органи. Противно на твърденията на жалбоподателя, в конкретния случай страните в процедурата по изпълнение на ЕЗА са национални органи на различни държави между които не е налице солидарна отговорност във връзка с проведената процедура по изпълнение на ЕЗА, тъй като органите им имат самостоятелни и различни задължения и правомощия в качеството им на издаващ и изпълняващ орган.

Останалите, изложени в касационната жалба твърдения във връзка с това дали и кога ищецът е бил уведомен за воденото срещу него наказателно преследване и постановената осъдителна присъда са неотносими към настоящото производство с оглед предмета му и посочения фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата за твърдяното нарушение на общностното право.

След като не е налице втората предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, а именно – не се установява нарушение на общностното право, извършено от Окръжен съд - Кюстендил, е безпредметно разглеждането на въпроса за установяването на вредите, претърпени от жалбоподателя, и съответно определянето на размера им, съобразно ангажираните гласни доказателства. Предвид изложеното, предявеният иск се явява неоснователен. Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на въззивната, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба Окръжен съд – Кюстендил са дължими установените като реално направени разноски в размер на 1000 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. В. Т. за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 268 и сл. ГПК във вр. с чл. 267 ДФЕС.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1046 от 14.07.2022 г., постановено по в. гр. дело № 629/2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав.

ОСЪЖДА В. В. Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Окръжен съд – Кюстендил 1000 лв. разноски пред настоящата инстанция.

Решението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________