Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [адрес], представлявано от К. А. К.-управител, срещу решение № 816/10.05.2017 г., постановено по адм. д.№1718/2016 г. по описа на Административен съд –Варна. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството, срещу ревизионен акт № Р-03001815004827-091-001/15.02.2016 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с решение №119/11.05.2016 г. на Директора на Дирекция ОДОП – Варна, с който на ревизираното лице са определени задължения по ЗДДС за данъчни периоди месец май 2010 г.; месец юни 2014 г.; месец юли 2014 г. и месец август 2014 г. и задължения по ЗКПО за 2010 г. и 2011 г.
В касационната жалба се твърди наличие на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК-нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
Касаторът поддържа, че в по-голямата си част решението се свежда до преповтаряне на мотивите изложени в ревизионния акт, като не се анализирани всички доказателства по делото. Мотивите, които съдът излага, според касатора са неправилни и не кореспондират с фактите и доказателствата по делото.
Първоинстанционният съд е пренебрегнал наличието на транспортни документи, които установяват начина на осъществяване на доставките и са доказателство за тяхната реалност. Не е обсъдил и фактът, че представените по делото фактури са надлежно оформени и по тях има плащания, а в последствие предметът на доставката е използван в икономическата дейност на ревизираното лице.
Възразява се и срещу направената от ревизиращите органи и от съда връзка между липсата на реалност на доставките по ЗДДС и увеличаването на данъчната основа за 2010 г. и 2011 г. Констатациите за липса на реално осъществяване на доставка касаят правото на признаване на данъчен кредит и приспадането му от данъчните задължения, но те нямат връзка с приложението на ЗКПО. Според твърденията в касационната жалба липсват доказателства за нарушаване на чл. 10 от ЗКПО и чл. 7 от ЗСчет.
По подробно изложени съображения в касационната жалба, поддържани в съдебно заседание от процесуалния представител на касатора се иска атакуваното решение да бъде отменено, както да бъде отменен и ревизионния акт, с който са определени задължения на дружеството по ЗДДС и ЗКПО. Алтернативно се иска отмяна на решението и връщане на делото на друг състав на Варненския административен съд за ново произнасяне по спора.
Претендира се присъждане на разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът - Директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика”- Варна, чрез своя представител оспорва касационната жалба и намира същата за неоснователна. Решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Обсъдени са събраните в хода на ревизията и в съдебното производство доказателства и като не е установил факти различни от тези приети от данъчната администрация, съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на ревизионния акт. Моли, решението да бъде оставено в сила, а в полза на Дирекция ОДОП – Варна да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Върховна административна прокуратура, чрез своя представител намира касационната жалба за процесуално допустима, но неоснователна. Съдебният акт не е засегнат от пороци, които да налагат отмяната му. Коректно е определен спора между страните относно реалност на фактурираните доставки, като тежестта на доказване е у този който черпи облаги от твърденията. Ангажираните доказателства, в това число експертните заключения, не се разколебават констатациите в ревизионния акт за недоказани по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, доставки на стоки и услуги. Въз основа на това, правилно се налага извод за третиране на разходите по реда на чл. 26, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1 от ЗКПО.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство имаща право и интерес от оспорването, срещу подлежащ на обжалване акт. Разгледана по същество е основателна.
Предмет на проверка относно неговата законосъобразност, пред Административен съд гр. В., е бил ревизионен акт № Р-03001815004827-091-001/15.02.2016 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с решение №119/11.05.2016 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” – Варна, с който на [фирма], са определени задължения по ЗДДС в размер на 8 054.57 лв. и лихви в размер на 2 624.63 лв., произтичащи от отказ на право на данъчен кредит по фактури издадено от [фирма] и [фирма], за данъчен период месец май на 2010 г.; месец юни-август на 2014 г., както и корпоративен данък по ЗКПО, в размер на 14 663.07 лв. главница и лихва в размер на 7 215.36 лв., в следствие на увеличаване на финансовия резултат на дружеството за 2010 г. и 2011 г.
Първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма. В хода на ревизионното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са повлияли на фактически констатации и правните изводи на органа по приходите. При проверката относно съответствието на ревизионния акт с относимите материално правни норми е прието, че правилно при установените факти в ревизионното производство е отказано право на приспадане на данъчен кредит и е преобразуван финансовия резултат на дружеството.
За да достигне до тези изводи, решаващият състав на АС-Варна е приел, че не е установена реалност на процесните доставки, като нито от събраните в хода на ревизионното производство доказателства, нито пред съда е установено прехвърляне на правото на собственост върху процесните стоки. Тъй като се касае за родово определени вещи, то следва да са налице доказателства за предаването им по смисъла на чл. 24, ал. 2 от ЗДДС. В тежест на посоченият във фактурите получател е да установи реалното извършване на фактурираните доставки, в условията на пълно насрещно доказване. Посочено е, че наличието на фактури и договори за предмета на фактурирането не представляват доказателства, които сами по себе си установяват настъпило или не данъчно събитие по фактурите издадени на ревизираното лице. Съдът е приел, че твърденията в жалбата, че всички предходни доставчици са изпълнили задълженията си по ЗДДС не намира опора в събраните доказателства, тъй като се констатира разминаване в предметна на доставката и не са представени надлежни доказателства относно реалното им осъществяване.
По отношение на установените задължения по ЗКПО, е прието, че извършеното от ревизиращите органи увеличение на финансовия резултат на дружеството за 2010 г. и 2011 г. и допълнително определения корпоративен данък съответстват на материалния закон.
Крайният извод на първоинстанционният съд е, че оспореният ревизионен акт е издаден в резултат на правилно прилагане на разпоредбите на ЗДДС и ЗКПО, съобразен е с установените в ДОПК процесуални правила и по тези причини не са налице основания подадената срещу него жалба да бъде уважена.
Постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
Основателни са твърденията в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
За да отхвърли подадената от [фирма] жалба, първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказана реалността на фактурираните доставки. Крайният извод на съда е направен при липса на конкретни мотиви относно спорните факти по делото. В решението е посочено какво е установено в ревизионното производство и теоретично са обсъдени предпоставките при които може да бъде надлежно упражнено правото на данъчен кредит. Липсва обаче обсъждане как тези правни норми се отнасят към установената по делото фактическа обстановка. В решението липсват каквито и да било конкретни съображения относно доказателствената стойност на представените в ревизионното производство и събраните в хода на съдебното такова доказателства. Съдът не е спазил задължението да изясни служебно спора от фактическа страна, като не е обсъдил всички събрани доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, включително и съобразявайки се със приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
В случая спорните фактури отговарят на изискванията на чл. 7 от ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО) и чл. 71, т. 1 ЗДДС. Спорна е реалността на доставките, като условие за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 6, ал. 1, респ. чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Изводът на първоинстанционния съд, че касаторът не е представил доказателства, в съответствие с доказателствена тежест, от които да се установява реалното осъществяване на фактурираните доставки, е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Административният съд не е дал конкретни указания по тежестта за доказване на спорните факти. С протоколно определение от 20.09.2016 г. е указано, че: „всяка от страните по чл. 154 от ГПК е длъжна да установи фактите на които основава своите искания и възражения“. Цитирането на законовия текст не е идентично на изпълнение на задължението за разпределение на доказателствената тежест и указания в този смисъл по реда на чл. 171 от АПК. По този начин е допуснал нарушение на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК, във връзка с чл. 170 АПК. След като съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните, той не може в мотивите си да се позовава на разпределението на същата и на процесуална пасивност на ревизираното лице.
Основателно е и твърдението на касатора за липса на изложени мотиви относно отказания данъчен кредит по фактура №175/05.05.2010 г., издадена от [фирма]. В решението са описани фактическите констатации на органите по приходите, но не са изложени конкретни мотиви на съда защо същите се възприемат или не и как се отнасят към цитираните разпоредби на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1 от ЗДДС..
Предвид гореизложеното, касационният съд намира, че са налице сочените от касатора нарушения. Обжалваното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено. Липсата на конкретни мотиви в първоинстанционният съдебен акт не позволява ефективен касационен контрол върху съдебното решение и налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, като събраните по делото доказателства, следва да бъдат надлежно обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност.
Претенциите за разнокски заявени от страните в настоящото производство следва да бъдат разгледани при новото разглеждане на делото.
Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 816 от 10.05.2017 г., постановено по адм. д. №1718 по описа на Административен съд гр. В. за 2016 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд гр. В..
Решението не подлежи на обжалване.