Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Х. И. Б” АД, [населено място], представлявано от адв. С. С., срещу решение № 855 от 12.04.2019г. по т. д. № № 178/2019г. на САС, ТО, 11 състав, с което, след отмяна на решение от 14.10.2016г. по т. д. № 942/2016г. на СГС, ТО, VI-14 състав, е прогласено за нищожно решение на Съвета на директорите на „Хедж инвестмънт България” АД, обективирано в протокол от 22.01.2016г. за приемане на нов съдружник в „Кемира” ЕООД – „ТМН” ЕООД и за увеличаване на капитала на „Кемира” ЕООД чрез издаване на нови 500 дружествени дяла, които ще бъдат поети от „ТМН” ЕООД, по иска на „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/, представлявана от синдиците А. Д и К. М, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и касационна жалба на „Х. И. Б” АД срещу постановеното по същото дело решение № 2211 от 03.10.2019г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 855 от 12.04.2019г..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, постановено по недопустимо производство и по нередовен иск, а по същество е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало, като се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил редовно сезиран и не е бил разглеждан от първоинстанционния съд. Излага съображения, че в случая не е налице отстраняване на нередовност на исковата молба, а изменение на иска в нарушение на чл. 214 ГПК или предявяване на изцяло нов иск пред въззивния съд, по който касаторът е бил лишен от право на защита пред цяла една съдебна инстанция по същество. Счита, че въззивното решение е недопустимо и поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца по делото, тъй като, противно на твърдението в мотивите на въззивното решение за безспорния характер на качеството на ищеца на акционер в дружеството, възражение за липса на такова качество е поддържано както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, но по него липсва произнасяне и съобразяване, че липсват изискуемите от ТЗ документи, легитимиращи ищеца като акционер в дружеството. Сочи, че приемането на нов съдружник и увеличаването на капитала на „Кемира” ООД представляват сделки, в които участват и трети лица, и според залегналия в ТЗ принцип сделките, сключени с трети лица, са действителни и пораждат правните си последици, дори когато преди сключването им е трябвало да се вземе решение от орган на дружеството, но такова липсва или е порочно. Поради това поддържа, че липсва правен интерес от заведения иск, тъй като с уважаването му правата на акционера няма да бъдат защитени. Излага и довод за недопустимост на решението поради наличие на предпоставките за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във въззивната инстанция с оглед висящото преюдициално дело с предмет – нищожността на постановеното по настоящото дело касационно решение. Касаторът обосновава довод за неправилност на извода на въззивния съд, че решение, взето от съвет на директорите, функциониращ в състав под установения в закона минимум и в рамките на шестмесечния срок по чл. 252, ал. 1, т. 6 вр. т. 4 ТЗ, е нищожно като прието извън определената от закона компетентност. По отношение на решението за поправка на очевидна фактическа грешка твърди, че с него са поправени някои от грешките, допуснати от въззивния съд, но неправилно и в нарушение на закона е постановено несправедливо съдебно решение, като не е отчено, че процесното решение на СД е валидно и законосъобразно. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост, тъй като: 1/ въззивният съд се е произнесъл по иск, какъвто не е бил предявен и е въведен за първи път във въззивната инстанция в нарушение на чл. 214 ГПК; 2/ липсва активна процесуална легитимация на ищеца; 3/ липсва правен интерес от търсената защита и 4/ са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството във въззивната инстанция. Излага и твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. последно и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е предявяването на нов иск пред въззивния съд? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 141 от 23.06.2016г. по гр. д. № 15/2016г. на ВКС, ГК, III г. о.

2. Следва ли при постановяване на съдебния акт въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение по делото? Твърди, че по въпроса въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 8 от 20.02.2013г. по гр. д. № 470/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 388 от 17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.

3. Налице ли е правен интерес от предявяване на искове по чл. 71 ТЗ за нищожност и/или отмяна на решение на Съвета на директорите, ако ищецът нито твърди, че с решението на СД са нарушени негови членствени права, нито такива в действителност са били нарушени? Касаторът твърди противоречие с ТР № 1 от 06.12.2002г. по тълк. д. № 1/2002г. на ОСГК на ВСС и решение № 50 от 16.06.2014г. по т. д. № 1087/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.

4. Има ли ищецът интерес от водене на делото, ако положителното съдебно решение по него няма да доведе до защита на нарушените му членствени права? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 202 от 22.12.2010г. по т. д. № 764/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.

5. Следва ли нищожността на решение на СД да се търси с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК? Твърди противоречие по въпроса с ТР № 1 от 06.12.2002г. по тълк. д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, решение № 50 от 16.06.2014г. по т. д. № 1087/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.

6. Нищожно ли е решение, взето от СД на АД в срока по чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ, ако към момента на вземането му СД е бил в непълен състав, т. е. броят на членовете на СД е по-малък от предвидения в закона минимум? Компетентен ли е СД в срока по чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ да взема решения, включително решение за увеличаване на капитала в дъщерно дружество, ако съставът му е непълен, т. е. броят на членовете на СД е по-малък от предвидения в закона минимум? Губи ли представителната си власт СД, ако броят на членовете му е по-малък от предвидения в закона минимум? Касаторът поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Корпоративна търговска банка” АД оспорва касационната жалба. Излага съображения за неоснователност на оплакването за недопустимост на въззивното решение, като сочи, че: 1/ още в исковата молба са наведени твърдения за нищожността на решението на СД и подробни съображения за това, а с допълнителната искова молба се поддържа „предявеният иск за прогласяване на нищожността, евентуално недопустимостта на вписаните обстоятелства”, и несъответствието между обстоятелствената част на исковата молба и петитума се явява нередовност, която е отстранена; 2/ с исковата молба е представен списък на акционерите в ответното дружество, от които е видно, че банката е акционер, последното е обявено по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ и следователно е общоизвестно обстоятелство, което не се нуждае от допълнително доказване; 3/ нищожността на решението на СД ще има пряка и непосредствена последица липсата на валидно изявление за приемането на новия съдружник, а сочената съдебна практика е неотносима, тъй като в случая не е налице сделка, сключена от дружеството с трето лице, която да е в нарушение на чл. 236, ал. 1-ал. 3 ТЗ; 4/ не са били налице основания за спиране на делото във въззивната инстанция, тъй като към този момент не е било образувано дело по подадената от ответника искова молба. Счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставените правни въпроси поддържа, че: първият от тях е неотносим; във връзка с втория следва да се вземе предвид, че касаторът е направил единствено възражение, без да представи никакви доказателства, напр. книга на акционерите, или да оспори представените от ищеца доказателства; във връзка с третия въпрос – правният му интерес произтича от качеството му на акционер; четвъртият въпрос е неотносим; петият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като процесния иск е предявен именно на основание чл. 71 ТЗ; по въпросите, свързани с нищожността на решението на СД е формирана практика с постановеното по настоящото дело решение на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С решение № 282 от 18.12.2018г. по т. д. № 2537/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено при предходното разглеждане на делото в касационната инстанция след допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване, е прието в отговор на релевантния правен въпрос, че решенията, взети от съвет на директорите на акционерно дружество, който е действал в намален състав, под законоустановения минимален брой членове, но в шестмесечния срок по чл. 252, ал. 1, т. 6 вр. т. 4 ТЗ, са нищожни като взети извън пределите на определената от закона компетентност. По същество на касационната жалба е прието, че въззивното решение, постановено при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция, е постановено въз основа на нередовна искова молба, съдържаща противоречие между обстоятелствената й част /в която са изложени твърдения за липса на компетентност на СД да вземе тези решения, т. е. за тяхната нищожност/ и петитума, съдържащ единствено искане за отмяна на решенията, но не и за установяване на нищожността им, което несътветствие не е констатирано от първоинстанционния съд, като въззивният съд също е проявил процесуално бездействие и не е изпълнил задължението си по чл. 129, ал. 1 ГПК. Поради това въззивното решение е обезсилено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от фазата на производството по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 4 ГПК с цел отстраняване на нередовностите на исковата молба.

При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция съдът, след като е оставил исковата молба без движение за отстраняване на констатираните недостатъци и несъответствието между наведените в същата фактически твърдения и заявения петитум и с оглед направеното от ищеца уточнение, е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ТЗ за прогласяване нищожността на решение на Съвета на директорите на „Хедж инвестмънт България” АД, обективирано в протокол от 22.01.2016 г., за приемане на нов съдружник в „Кемира” ЕООД – а именно „ТМН” ЕООД и за увеличаване на капитала на „Кемира” ЕООД чрез издаване на нови 500 дружествени дяла, които ще бъдат поети от „ТМН” ЕООД, и с предявен в съотношение на евентуалност иск с правно основание чл. 71 от ТЗ за отмяна на същото решение на Света на директорите като незаконосъобразно.

Приел е за установени следните обстоятелства: че ответното дружество е едноличен собственик на капитала на „Кемира” ЕООД; че с протокол от 22.02.2016 г. лицата А. Д. Б. и М. К. П. в качеството им на членове на Света на директорите на „Хедж инвестмънт България” АД са приели решение по т. 1 от дневния ред - за приемане като съдружник в „Кемира” ЕООД на търговското дружество „ТМН” ЕООД, както и по т. 2 от дневния ред за приемане на решение за увеличение на капитала на „Кемира” ЕООД от 5 000 лева на 55 000 лева, чрез издаване на 500 нови дружествени дяла, всеки на стойност от по 100 лева, които да бъдат записани изцяло от „ТНТ” ЕООД; че към датата на приемане на оспорваното решение - 22.01.2016 г. по партидата на ответника „Хедж инвестмънт България” АД е бил вписан Съвет на директорите в състав от две физически лица - А. Д. Б. и М. К. П., като третият член на Съвета на директорите И. А. А. е заличен на 09.11.2015 г. Приел е, че между страните по делото не се спори, че ищецът „КТБ” АД в несъстоятелност има качеството на акционер в ответното дружество, което обосновава и правния му интерес от провеждане на исковете по чл. 124 ал. 1 от ГПК и по чл. 71 от ТЗ.

Въззивният съд е взел предвид, че в решение от 18.12.2018 г. по т. дело № 2537/17 г. на ВКС, II ТО, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, е прието, че решенията, взети от Съвета на директорите на акционерно дружество, който е действал в намален състав под законоустановения минимален брой членове, но в шестмесечния срок по чл. 252 ал. 1 т. 6 вр. чл. 4 от ТЗ, са нищожни като взети извън пределите на определената от закона компетентност. Посочил е, че на основание чл. 294 от ГПК споделя изцяло даденото разрешение. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 244 ал. 1 от ТЗ е императивна и установява минимален и максимален брой на членовете на управителния орган на акционерно дружество с едностепенна система на управление, като границите на допустимия брой членове са установени както с оглед необходимостта от осигуряване на представителност при управлението, така и от съображения за оперативност и осигуряване на възможност за формиране на кворум и мнозинство при приемане на решенията. Посочил е, че избирането на съвет на директорите в състав, съответстващ на императивно установения брой членове, е предпоставка за валидното вписване на дружеството в търговския регистър, за която длъжностното лице следва да следи служебно. Приел е, че спадането на броя на членовете на Съвета на директорите на дружеството под законоустановения минимум от три лица, което е осъществено в процесната хипотеза, представлява фактическо положение на нарушение на закона, чието съществуване е санкционирано от предвидената в чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ възможност за прекратяване на акционерното дружество, ако в продължение на шест месеца не попълни Съвета на директорите до необходимия минимален брой членове. Поради това е счел, че спадането на броя на членовете на Съвета на директорите под установения минимум е приравнено на осъществяване от страна на дружеството на дейност в нарушение на закона, същото е неприемливо от гледна точка на обществения интерес, с оглед на което и наличието му е санкционирано с прекратяване на дружеството по иск на прокурора. Намерил е за неоснователни доводите на въззиваемия ответник, че разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 6 от ТЗ допуска спадане на състава на Съвета на директорите под установения минимум за срок от шест месец, което от обосновавало валидност на приетите от Съвета на директорите решения в същия срок, като е посочил, че шестмесечният срок по посочената разпоредба е установен в полза на дружеството с цел предоставяне на възможност за свикване на Общо събрание и валидно попълване състава на Съвета на директорите чрез избор на нови членове. Посочил е, че продължителността на този срок е фиксирана с оглед предвидения в закона ред за свикване и провеждане на Общо събрание и възможността за отстраняване на порока, но неговото съществуване не може да обоснове извод, че в шестмесечния срок по чл. 252, ал. 2, т. 6 от ТЗ дружеството има законен състав на Съвета на директорите, който може да приема валидни решения. Поради това е достигнал до извода, че независимо от конкретния брой на членовете, спадането на същия под установения минимум обосновава незаконност на състава и липса на правна възможност за приемане на валидни решения.

Въззивният съд е намерил за неприложима разпоредбата на чл. 40 ал. 1 от Устава на дружеството, на която се позовава ответникът, предвиждаща да бъдат приемани решения от Съвета на директорите, ако присъстват лично или чрез пълномощник всички негови членове, като е посочил, че тя урежда правила за приемане на решение при попълнен състав на Съвета на директорите съобразно установения от устава брой на неговите членове и не може да бъде отнесена към приемане на решение от Съвета на директорите в състав под установения от закона минимум. За неотносими е счел и доводите на въззиваемия, че съставът на Съвета на директорите е попълнен валидно още на 24.03.2016 г., чрез вписване на трети член - физическо лице, тъй като това вписване е осъществено след датата на приемане на оспореното решение и не може да обоснове с обратна сила валидност на приетото на 22.01.2016 г. решение.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че приемането на оспорваното решение в състав на Съвета на директорите, който е вписан и действал в състав от две физически лица - под установения от закона минимален брой членове, обосновава извод за приемане на решението извън установената компетентност на Съвета на директорите, поради което същото се явява нищожно, а предявеният иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за прогласяване нищожността на същото се явява основателен и следва да бъде уважен. С оглед уважаване на главния иск въззивният съд не се е произнесъл по предявената в съотношение на евентуалност претенция за отмяна на същото решение като незаконосъобразно.

Въззивният съд е постановил и решение, с което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си, като посочената на стр. 3, ред 33 от мотивите дата на приемане на решението на СД, предмет на спора – 22.02.2016г., се чете 22.01.2016г.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Доводите за недопустимост на въззивното решение са неоснователни. На първо място, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по иск, какъвто не е бил предявен и е въведен за първи път във въззивната инстанция в нарушение на чл. 214 ГПК. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения за нищожност на взетото на 22.01.2016г. решение на СД на ответното дружество, но е формулирал единствено петитум за отмяна на решението поради противоречието му със закона и устава на дружеството и материалната му незаконосъобразност. С оглед на това с постановеното при предходното разглеждане на делото в касационната инстанция решение е прието, че исковата молба е нередовна, съдържаща противоречие между обстоятелствена част и петитум, и поради това след обезсилване на първото въззивно решение делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания за провеждане на производство по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 4 ГПК с цел отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба. В отговор на указанията на въззивния съд ищецът е уточнил петитума на исковата молба, като е поискал на основание чл. 71 ТЗ да бъде прогласена нищожността на процесното решение на СД на ответното дружество, тъй като е взето извън пределите на определената от закона компетентност, а при условията на евентуалност – решението да бъде отменено поради неговата незаконосъобразност. С така направеното уточнение е отстранена констатираната нередовност на исковата молба, а не е предприето изменение на иска, изразяващо се в предявяване на нов иск във въззивната инстанция, поради което е неоснователен наведеният от касатора довод в противния смисъл. При наведени твърдения за нищожност на решението на СД и липса на кореспондиращо им искане в петитума, е налице нередовност на исковата молба, и направеното уточнение на петитума, с което се заявява искане за прогласяване нищожността на това решение, няма характера на предявяване на нов иск пред въззивната инстанция в нарушение на чл. 214 ГПК. Съгласно т. 5 на ТР № 1 от 9 декември 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС при констатирана от въззивния съд нередовност на исковата молба той сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като в този случай продължават да са актуални постановките на ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, с изключение на хипотезата на нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице. При поправяне на нередовностите в дадения срок производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото да се прекрати. Отстраняването на дефектите на исковата молба пред въззивния съд може да се отнася до всички реквизити на исковата молба при съобразяване, че когато се уточнява основанието, петитумът или страните по делото, то не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 214 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика и поради това не е налице недопустимост на постановеното от него решение.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради липса на активна легитимация на ищеца. Ищецът е обосновал легитимацията си да предяви иск за нищожност на решението на СД с качеството си на акционер в ответното дружество и в подкрепа на твърдението си е представил списък на акционерите, присъствали на заседание на ОСА на „Хедж инвестмънт България” АД, проведено на 16.07.2012г., в който е вписан като акционер, притежаващ 900 акции от капитала на дружеството. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил наличието на активна легитимация на ищеца, като е посочил, че същият не е акционер в дружеството, и е възразил срещу приемането на представеното доказателство, тъй като в качеството си на частен документ няма обвързваща доказателствена сила и не легитимира ищеца като акционер към датата на процесното решение. В решението си първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като липсва спор, че ищецът е акционер в ответното дружество, и ответникът не е навел оплаквания срещу този извод пред въззивната инстанция. В постановеното при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция решение също е прието за безспорно качеството на ищеца на акционер в ответното дружество и в касационна инстанция не са наведени оплаквания срещу този извод на съда. С оглед заявените от страните твърдения и възражения следва да се приеме, че при липса на направено от ответника оспорване на представения от ищеца документ и на ангажирани от него доказателства за противното, ищецът в качеството си на акционер в ответното дружество се явява легитимиран да предяви иск за установяване нищожността на процесното решение на СД.

Неоснователен е и доводът на касатора за недопустимост на решението поради липса на правен интерес от търсената защита. За да обоснове оплакването си, касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 236, ал. 4 ТЗ и на постановената по прилагането й съдебна практика, които касаят действителността на сделка, сключена в нарушение на предвидените в устава особени правила. В случая обаче предмет на предявения иск е решение на СД на ответното дружество като едноличен собственик на капитала на „Кемира” ЕООД за приемане на нов съдружник и за увеличаване на капитала на „Кемира” ЕООД чрез издаване на нови 500 дружествени дяла, които ще бъдат поети от този съдружник, а не решение на СД за сключване на сделка, поради което разпоредбата на чл. 236, ал. 4 ТЗ е неотносима.

На последно място касаторът обосновава довод за недопустимост на въззивното решение с твърдението си, че са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството във въззивната инстанция, тъй като е предявил иск за установяване нищожност на постановеното по настоящото дело решение на касационната инстанция. При липса на ангажирани доказателства за образувано дело по подадената искова молба изводът на въззивния съд, че не е налице висящо към този момент преюдициално производство, е законосъобразен, поради което при отсъствие на процесуална пречка за постановяване на въззивното решение същото не се явява недопустимо.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до допустимостта на предявен нов иск във въззивното производство, не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на фактите по делото. В настоящия случай не е налице предявен нов иск във въззивното производство, а е направено уточнение на исковата молба поради констатирана нередовност, изразяваща се в противоречие между обстоятелствената част и петитума й. Поради това поставеният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди твърденията и възраженията на страните е важен, но не се явява обуславящ изхода на настоящото дело. Дори и да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил направеното от ответника оспорване на качеството на ищеца на акционер в ответното дружество, което се поддържа и в настоящото производство като обуславящо недопустимост на въззивното решение, предвид изложените по-горе съображения за неоснователност на тези доводи, липсва основание да се приеме, че допуснатото процесуално нарушение е довело до неправилно разрешаване на спора.

Третият и четвъртият въпроси се отнасят до наличието на правен интерес от предявения иск и са предпоставени от съдържащите се в тях твърдения, че ищецът не е изложил твърдения оспореното решение да нарушава членствените му права и че уважаването на предявения иск няма да доведе до тяхната защита. Въззивният съд е приел, че легитимацията на ищеца по предявения иск произтича от качеството му на акционер в ответното дружество и не се е произнасял по поставените въпроси. От друга страна, третият въпрос е обоснован с твърдения, че ищецът е обосновал интереса си от заведения иск не с качеството си акционер, а с качеството си на взискател с присъдено вземане спрямо ответното дружество, предявил иск за прекратяване на „Кемира” ООД, каквито доводи ищецът действително е изложил, но за обосноваване на правния си интерес по отношение на предявения против „Кемира” ООД иск с правно основание чл. 29 ЗТР /който не е предмет на постановеното въззивно решение/, а не на предявените искове за нищожност на решението на СД, евентуално за неговата отмяна. Значението на четвъртия правен въпрос е обосновано чрез позоваване на практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 4 ТЗ, която се явява неотносима с оглед съдържанието на оспореното по настоящото дело решение на СД на ответното дружество. Поради това формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Петият въпрос, отнасящ се до квалификацията на предявения иск, не се явява обуславящ изхода на делото. Въззивният съд е възприел в решението си правна квалификация на установителния иск за нищожност на решението на СД по общата разпоредба чл. 124, ал. 1 ГПК, касаеща установителните искове, като се е произнесъл по наведените с исковата молба факти и формулираното искане. Поради това липсата на позоваване на чл. 71 ТЗ при определяне на правната квалификация на иска не обуславя недопустимост или неправилност на постановеното решение.

Формулираните в т. 6 правни въпроси са обсъдени от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разрешение на тези въпроси е дадено с постановеното при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция решение № 282 от 18.12.2018г. по т. д. № 2537/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., с което е прието, че решенията, взети от съвет на директорите на акционерно дружество, който е действал в намален състав, под законоустановения минимален брой членове, но в шестмесечния срок по чл. 252, ал. 1, т. 6 вр. т. 4 ТЗ, са нищожни като взети извън пределите на определената от закона компетентност. При постановяване на обжалваното решение въззивния съд е съобразил на основание чл. 294, ал. 1 ГПК дадените от въззивния съд указания по прилагането и тълкуването на закона, които се споделят и от настоящия състав. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователно.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По отношение на обжалваното въззивно решение за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка не е обосновано наличието на основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол и на това решение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски за настоящото производство не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 855 от 12.04.2019г. по т. д. № № 178/2019г. на САС, ТО, 11 състав и решение № 2211 от 03.10.2019г. по т. д. № № 178/2019г. на САС, ТО, 11 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: