№ 534

гр. София, 05.02.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4069/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца К. Б. Г., чрез адв. Б. и ответника – Прокуратура на Р. Б. (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София против решение № 859/19.06.2025 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на Апелативен съд – София, 10-ти граждански състав.

От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил от К. Б. Г., чрез адв. Б., с който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което: 1/ е отменено решение № 571 от 25.10.2022 г. по гр. д. № 240/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград в отхвърлителната част на предявения от К. Б. Г. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв., вместо което ПРБ е осъдена да заплати на ищеца К. Б. Г. сумата в размер на още 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно воденото срещу него наказателно производство по сл. дело № 27/2013 г. на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура – Благоевград, по което на ищеца е било повдигнато обвинение по чл. 339, ал. 1, предл. 2 НК, и производството е прекратено, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.09.2019 г. до окончателното плащане; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част за горницата до пълния предявен размер на иска от 59 000 лв. Първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата от 10 000 лв. е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че на 13.05.2013 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем и спрямо него е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за престъпление по чл. 339, ал. 1, предл. 2 НК, за това, че през май 2013 г., на територията на [населено място], общ. П., обл. Б., държал взривно вещество и средство за електрическо взривяване, съдържащи се в самоделно взривно устройство. На 15.09.2014 г. е внесен обвинителен акт в PC – Петрич срещу К. Г., като с присъда от 11.02.2016 г. по НОХД № 885 от 2014 г., съдът го признава за невиновен и го оправдава по повдигнатото му обвинение. Присъдата е протестирана пред ОС – Благоевград, който с решение от 04.11.2016 г., постановено по ВНОХД № 205 от 2016 г., я е отменил и върнал делото РП – Петрич за отстраняване на допуснатите в досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила. С постановления на прокурор от 23.02.2017 и 08.11.2018 г., наказателното производство е спирано, а на 06.02.2018 и 19.08.2019 г. – е възобновявано. На 26.08.2019 г., с постановление на прокурор от РП – Петрич, делото е прекратено по отношение на ищеца, защото обвинението спрямо него не е доказано. Решаващият състав е констатирал като безспорно между страните, че от повдигането на обвинението до влизането в сила на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, са изминали 6 години и 4 месеца, от които 7 месеца и 14 дни ищецът е бил задържан под стража; под домашен арест е бил 3 месеца и 13 дни, а 3 години, 8 месеца и 8 дни е бил с мярка за неотклонение „парична гаранция“. При тези данни е намерил, че доколкото процесното наказателно производство е прекратено спрямо ищеца, то същото е незаконосъобразно, респ. са налице т. нар. „обичайни вреди“. По отношение на претендираните от ищеца нематериални вреди над обичайните такива, второинстанционният съд е съобразил изслушаните по делото свидетелски показания, както и приетото заключение на съдебнопсихиатрично-психологическа експертиза, от които е установил, че емоционалните терзания на ищеца във връзка с повдигнатото му обвинение и най-вече с наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ са значително над обикновените преживявания. Намерил е, че голямо влияние върху психологическото му състояние е изиграла и самата продължителност на мярката за неотклонение, която за период от над 7 месеца го е лишила от възможност да се придвижва свободно, което съдът е изтъкнал като посегателство над значителни по обем основни човешки права. Съобразил е също така младата възраст на ищеца от 26 години при задържането; очакванията на личността за нейното бъдещо развитие; предизвиканите у него чувства на безнадеждност и гняв, накарали го да нареже китките си с бръснарско ножче като израз на гнева си; не малката продължителност на домашния арест. Решаващият състав е взел предвид още и отражението на производството в медийни публикации, което е довело до отдръпване на хората от населеното място, в което ищецът живее; загубата на приятелката му; социалната изолация, която самият ищец си е наложил. При тези съображения е намерил, че справедливото в случая обезщетение за причинените неимуществени вреди се определя на сумата от 20 000 лева. Отчел е обстоятелството, че ищецът към момента е с напълно възстановена психика и личностна устойчивост; същият в хода на делото и конкретно при задържането под стража не е имал суицидни намерения, разбирани като желание да отнеме своя живот в резултат от безнадеждност и загуба на интерес към него, а по-скоро чрез самонараняването си се е опитвал да изрази по някакъв начин силен и трудно сдържан гняв; отсъствието на доказателства, че именно в резултат от процесното незаконосъобразно обвинение, ищецът не може да си намери постоянна работа, доколкото съгласно свидетелските показания той не е имал постоянно трудово правоотношение и преди повдигането на обвинението. Въззивният съд е взел предвид и факта, че ищецът има влязла в сила осъдителна присъда за извършването на друго престъпление, свързано с противозаконно отнемане на автомобил, т. е. в селото вече е имало изградено обществено мнение за него, че се занимава или поне се е занимавал с незаконни дейности, като същото може да играе съществена роля в намирането на постоянна работа. От наличието на тази предходна присъда е преценил, че ищецът не за първи път се сблъсква с наказателно производство, съответно че шокът от едно повдигане на обвинение за него е значително по-нисък от този, който би изпитал човек, който никога не е имал допир до досъдебните органи и съда, както и някой, който никога не е извършвал престъпление. При тези съображения въззивната инстанция е намерила, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил предявения иск за горницата над 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв. и съответно предявеният иск следва да се уважи за сумата от още 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените от процесното наказателно производство неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р. Б. и длъжен ли е съдът да обсъди всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост?“;

2. „Как се определя и какво е съдържането на „справедливостта“ като критерий по чл. 52 ЗЗД за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?“.

По въпросите страната сочи, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: т. 11 и т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК (по първото питане) и решение № 50003 от 25.03.2024 г. по гр. д. № 2783/2021 г. на IV г. о., решение № 62 от 05.02.2025 г. по гр. д. № 892/2024 г. на IV г. о. и решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г. о. (по второто питане).

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; за определяне и съдържанието на понятието „справедливост“ при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 276 от 06.11.2017 г. по гр. д. № 106/2017 г. на IV г. о., решение № 50073 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г. на III г. о. и решение № 53 от 29.01.2024 г. по гр. д. № 2382/2023 г. на IV г. о.

Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.

Първият поставен от насрещните страни въпрос е общ – за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. Той е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Питането удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, взетите мерки за неотклонение и тяхната продължителност, интензитета на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера на ищеца, надхвърлящ значително обикновените преживявания, младата му възраст, медийното разгласяване на повдигнатото обвинение, изпадането в социална изолация – отдръпването на хората от него, загубата на приятелката му. Така възприетия подход от решаващия състав за определяне размера на дължимото обезщетение на засегнатите нематериални блага, е в пълно съответствие с дадените по – горе разрешения на задължителната съдебна практика, вкл. и постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивната инстанция е подложила на преценка установените по делото обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД и е обосновала размера на обезвредата. Дали тази преценка е правилна, е въпрос, който стои извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби - по чл. 288 ГПК, в което се проверяват правните разрешения, обусловили правната воля на съда по обжалваното въззивно решение, но не и дали те са законосъобразни. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от всяка от насрещните страни такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Второто питане на ищеца не обосновава основание за допустимост на обжалването. Не е налице твърдяното от страната противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Както вече се изтъкна в предходния пункт, съдържанието на понятието „справедливост“ според ППВС № 4/1968 г. и множеството решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, а след собствен анализ на събраните доказателства за релевантните по спора обстоятелства е изложил ясни фактически и правни изводи, посочил е изрично кои от твърдените неимуществени вреди счита за установени и кои не и защо, както и значението на засегнатите нематериални блага за техния притежател. Що се отнася до разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, то последната произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Или, изисква се конкретна преценка във всеки един случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС, вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието му с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК).

По жалбата на ответника.

Повдигнатите от ответната ПРБ три въпроса осъществяват общо основание за селектиране на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп до касация.

По първия въпрос са налице подробни съображения, изложени по – горе, за неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване, предвид на това, че въпросът е общ, поставен и от двете насрещни страни. Ето защо, не се налага ново изложение на аргументите за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол.

По втория въпрос следва да се изтъкне, че във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Въззивният съд, чиято дейност е решаваща, е изследвал въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото за част от тях, което се е отразило на размера на присъденото обезщетение – то е част от претендираното такова. В обжалвания акт съдът е изложил съображения защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично е посочил кои от претендираните вреди не се доказват. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито тук не се откриват.

Третото формулирано от страната питане припокрива по своето съдържание първото (т. е. общия поставен от насрещните страни въпрос) и мотиви за липсата на основания за достъп до касация по него, са изложени по – горе. Тук също имат релевантност и следва да се споделят, без да се преповтарят, изложените съображения във връзка с втория въпрос на ищеца.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол по жалбите на двете насрещни страни.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 859/19.06.2025 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на Апелативен съд – София, 10-ти граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.