РЕШЕНИЕ

№ 21

гр. София, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

при участието на секретаря Ц. И. Найденова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20238002104734 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по касационна жалба на Р. Х. Н., подадена чрез адв. Т. Г., срещу въззивно решение № 4485 от 15.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 15263/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20199525 от 18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 23868/2021 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваните осъдителни части, са отхвърлени предявените от Р. Х. Н. срещу „Пи Ейч Ди“ ООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 6 558,69 лева, представляваща неизплатена част от нетно трудово възнаграждение за периода 01.04.2020г. – 04.01.2021г., заедно със законната лихва от 20.04.2021г. до погасяване на задължението, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 190,84 лева, представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 05.02.2021 г. и са присъдени разноски.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дължи ли се пълният размер на уговореното в трудов договор трудово възнаграждение от работодател, който се е възползвал от предвидената в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ възможност да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време?

Преди да се даде конкретно разрешение на поставения правен въпрос, следва да се припомни, че според чл. 66, ал. 1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е задължителен елемент от трудовия договор, по който страните постигат съгласие и същото включва основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Съгласно чл. 247, ал. 1 от КТ има две системи за определяне на размера на трудовото възнаграждение - според времетраенето на работата или според изработеното /трудова норма/, а организацията на работната заплата в предприятията се регламентира във вътрешни правила за работната заплата, които се утвърждават от работодателя и имат съдържанието, посочено в чл. 22, ал. 3 и 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Във вътрешните правила за работната заплата могат да бъдат включени избраната от работодателя система за заплащане на труда и правила и процедури за определяне на индивидуалните работни заплати.

Също така, задължителен елемент от трудовия договор, по който страните постигат съгласие – чл.66, ал.1, т.8 от КТ, е и продължителността на работния ден или седмица. По общо правило работно е времето, през което работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата си. Продължителността му изразява количеството труд, което работникът следва да предоставя на работодателя по трудовото правоотношение. Уредбата на работното време е в глава седма, раздел първи на КТ. В същия, в чл.136, е установена нормалната продължителност на работното време, която е и максималната допустима по българското законодателство – петдневна работна седмица и нормална продължителност на работния ден до 8 часа при работа през деня. Увеличаването на тази продължителност е недопустимо, освен в случаите и по реда, предвидени изрично в КТ – пр.: чл.136а КТ. Изключенията от нормалната продължителност на работното време са уредени изрично в специални норми, които са императивни. Този метод на правно регулиране е обусловен от особената важност на интересите, към защита на които е насочена правната уредба. В чл. 137 са изрично уредени условията и редът за въвеждане на намалено работно време, а в чл.138 КТ – за непълно работно време. Общото при двата вида е, че продължителността на работното време е по-малка от нормалната. Разликата е в начина на установяване на продължителността и разпределението на работното време и в последиците от работата при единия или другия режим. Намаленото работно време се установява с нормативен акт за персонално неопределен кръг работници и служители. То е за тях пълно работно време. Непълното работно време се установява по споразумение между страните по трудовото правоотношение /чл.138, ал.1 КТ/ или едностранно от работодателя /чл.138а КТ/. Съгласно чл. 138а, ал.1 ( ДВ, бр. 48 от 2006 г.) „при намаляване на обема на работа работодателят може да установи за период до три месеца в една календарна година непълно работно време за работниците и служителите в предприятието или в негово звено, които работят на пълно работно време, след предварително съгласуване с представителите на синдикалните организации и на представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2. Според втората алинея на същия законов текст (Нова – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г., доп., бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) „в предприятието или в негово звено работодателят може да установи за целия период на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време. Алинея трета на чл.138а КТ (Предишна ал. 2, доп. – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) повелява, че продължителността на работното време по ал. 1 и по ал. 2 не може да бъде по-малка от половината от законоустановената за периода на изчисляване на работното време. Видно е, че непълното работно време може да бъде част от нормалното или част от намаленото работно време. Поради това, че при непълното работно време по желание на работника или служителя или по обективна необходимост на работодателя се намалява общоустановената мярка на труда /пълното работно време/, се намаляват и някои права на работника или служителя по трудовото правоотношение, каквото няма при намаленото работно време.Това се отнася специално до трудовото възнаграждение – то се определя пропорционално на отработените часове или според изработеното; до трудовия стаж и до платения годишен отпуск / в този смисъл и „Коментар на Кодекса на труда“ – Мръчков, Средкова, Василев, издание осмо, стр.387/.

Също така, в Раздел X на КТ, озаглавен „Изменение на трудовото правоотношение“, са уредени реда и условията за изменение на съдържанието на трудовото правоотношение. Така според общото правило на чл.118, ал.1 КТ работодателят или работникът или служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона, а според алинея 2 на същия законов текст - работодателят може едностранно единствено да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя. По аргумент на противното – по общо правило не може едностранно да намалява трудовото възнаграждение. В следващите членове от раздела са уредени специални хипотези, при които в отклонение от общото правило е допустимо едностранно изменение на съдържанието на трудовото правоотношение, като са посочени от законодателя условията и редът за това. Сред последните са чл. 120б. (Нов – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.;Доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) и чл. 120в. (Нов – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.; Доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Според ал.1 на чл.120б КТ работодателят може при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно надомна работа и/или работа от разстояние. В този случай се изменя само мястото на работа, без да се променят другите условия по трудовия договор. В тази хипотеза законодателят в алинея втора е предвидил, че промяната по ал. 1 се извършва със заповед на работодателя, в която се определят условията по чл. 107в, ал. 2 ( сред които в т. 2. е трудовото възнаграждение в съответствие с прилаганите системи на заплащане) и/или чл. 107и, ал. 2 КТ. Друга специална хипотеза на преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка е уредена с чл.120в КТ. Според алинея първа на този текст, при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка работодателят може със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение, като според алинея втора (Доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) - когато при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка работата на предприятието или на част от него е преустановена със заповед на държавен орган, работодателят е длъжен да не допуска работниците или служителите до работните им места за периода, определен в заповедта.

Както бе посочено по-горе в определението, според общата норма на чл.247 КТ има две системи за определяне на размера на трудовото възнаграждение - според времетраенето на работата /тук основен критерий е продължителността на работното време като измерител на количеството жив труд/, или според изработеното / критерий са определени количествени и качествени параметри на дължимия трудов резултат/. Тези два критерия са в основата на диференциацията на системите за заплащане на труда на повременна и сделна. Във връзка с уредените специални хипотези за полагане на труд / при условия и ред различни от общоустановените – за труд при удължено работно време, при намалено работно време, при непълно работно време, за нощен труд, извънреден труд и др./, законодателят е посочил различни разрешения относно възнаграждението.Така при повременната система за периода на удължено работно време е разпоредил, че на работника се дължи допълнителното отработено време според часовата му ставка, но не като извънреден труд, а обичайният размер; съответно – при намаляване на работното време – да се намали възнаграждението пропорционално със същата часова ставка; налице са и специални норми относно възнаграждението за положен извънреден труд, нощен труд, труд по време на официални празници и т. н.

Конкретно във връзка с въведеното по време на пандемичната обстановка извънредно положение, законодателят е уредил изрично само едно отклонение от общото правило на чл.247 КТ. В глава ХІІ – Трудово възнаграждение, раздел ІІІ, в отделен подраздел, озаглавен „Трудово възнаграждение при преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.)“, в чл.267а КТ (Нов – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) е предвидил изрично, че за времето на преустановяване на работата в случаите по чл.120в КТ работникът или служителят има право на брутното си трудово възнаграждение. Специална норма относно възнаграждението при приложението на чл.138а КТ не е уредена.

При съобразяване на гореизложеното, както и на принципа на субсидиарност, имащ особено значение в трудовото право с оглед интереса, който се защитава, а именно, че общите норми, установени в КТ, се прилагат във всички случаи, освен ако няма специална норма, която урежда конкретния въпрос, се обосновава изводът, че в случаите, в които работодателят се е възползвал от правото по чл.138а, ал.2 КТ едностранно да установи за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време, дължимото на работниците възнаграждение се формира по общото правило на чл.247 КТ. Конкретно при повременната система на заплащане формирането на дължимото възнаграждение се извършва пропорционално на реално отработеното време. В тези случаи заплащането на възнаграждение съобразно общото правило на чл.247 ГПК не съставлява неправомерно едностранно изменение на клаузата относно работната заплата, уговорена в трудовия договор, а е приложение на обща норма, поради липса на специална такава, която временно да изключва или модифицира действието на общите правила.

В подкрепа на този извод е приетото с решението на СЕС по дело С-476/12, касаещо принципа „pro rata temporis“ – в това решение изводите на СЕС се съсредоточават върху правата на работниците, полагащи труд при непълно работно време в контекста на Директива 97/81/ЕО за рамковото споразумение относно работата на непълно работно време. Конкретният случай не включва хипотеза, свързана с въвеждане на непълно работно време, наложено поради епидемична обстановка, но установява общ принцип, приложим към всички случаи на работа на непълно работно време – че възнаграждението и социалните права трябва да бъдат съразмерни на реално отработеното време, освен ако не е уговорено друго.

По касационните оплаквания:

В касационната жалба се релевират доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 1 – т. 3 ГПК. Искането е за постановяване на ново решение от друг състав на въззивния съд, респ. за отмяна на въззивното решение.

В открито съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява.

Ответникът „Пи Ейч Ди“ ООД, в писмен отговор, подаден чрез адв. А. М. и адв. Т. Ш., изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание чрез адв. А. М. поддържа становището си за неоснователност на жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Р. Х. Н. е предявила против „Пи Ейч Ди“ ООД искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С първоинстанционното решение ответното дружество е осъдено на основание чл.128, т.2 КТ да й заплати сумата 6558,69лв., представляваща незаплатена част от дължимото й се нетно трудово възнаграждение за периода от 01.04.2020г. до 04.01.2021г., ведно със законната лихва, считано от 20.04.2021г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 190,84лв., представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 05.02.2021г. Със същото решение искът по чл.128, т.2 КТ е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 6558,82лв.; искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 328,52лв.; присъдени са и разноски.

В частта, с която претенциите по чл. 128 КТ и чл.86 ЗЗД са отхвърлени, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Ответното дружество е подало въззивна жалба за уважената част от исковете. Въззивният СГС е отменил първоинстанционното решение в обжалваните части и е отхвърлил изцяло исковете. Присъдил е разноски.

Спорът за дължимостта на процесните суми, както и в частта за разноските, е предмет на настоящото производство, образувано по касационна жалба на ищцата.

Въззивният съд е намерил за безспорни между страните следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по силата на трудов договор № *** г., с който ищцата Р. Х. Н. се е съгласила да полага труд по безсрочно трудово правоотношение при ответника на длъжността „счетоводител“, при петдневна работна седмица, пълно работно време с продължителност от 8 часа на ден, срещу насрещно задължение на работодателя да заплаща основно месечно брутно трудово възнаграждение от 1 602, 69 лева и допълнително месечно трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 0. 6 % върху основната работна заплата за всяка година трудов стаж, придобит при работодателя; 2./ с допълнително споразумение № 1 от 01.04.2018 г. и допълнително споразумение № 2 от 19.09.2019 г. страните двукратно са изменили размера на основното месечно трудово възнаграждение на служителката, като съгласно последно извършеното изменение неговият размер възлиза на 1 910, 13 лева, наред с което работодателят заплаща и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 22, 92 лева; 3./ със заповед № 007/02.04.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е въвел, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, непълно работно време за всички служители в дружеството, работещи на пълно работно време от 8 часа, считано от 03.04.2020 г., като е определил продължителност на работния ден от 6 часа и 30 минути /във времевия диапазон от 10:00 часа до 17:30 часа, с обедна почивка от 1 час /или общо 32 часа и 30 минути седмично; 4./ със заповед № 010/13.05.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е продължил, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, въведеното непълно работно време за служителите в дружеството; 5./ със заповед № 017/29.06.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е въвел непълно работно време на служителите в отдел „Счетоводен“ от 4 часа, считано от 01.07.2020 г.; 6./ служителката Р. Х. Н. е била своевременно уведомена за горепосочените заповеди на работодателя, последната от които е връчена срещу отказ; 7./ в процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. служителката Р. Х. Н. е полагала труд при работодателя при въведеното от него със заповед № 007/02.04.2020 г., заповед № 010/13.05.2020 г. и заповед № 017/29.06.2020 г. непълно работно време; 8./ в процесния период служителката е предоставила съгласие работодателят да удържа от основното месечно брутно трудово възнаграждение сума в размер на по 28,56 лева месечно за доброволно допълнително здравно осигуряване; 9./ със заповед № 035/30.12.2020 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие; 10./ за процесния период – 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г., на служителката е било изплатено нетно трудово възнаграждение в размер на 9 583, 73 лева.

Въззивният съд е отчел в решението си, че приложимата в процесния случай норма на чл. 138а, ал. 2 КТ е приета във връзка с взетите на територията на Р. Б. извънредни мерки за предпазване, ограничаване и преодоляване последиците от разпространението и заразата с вируса на COVID – 19 за времето от 13 март 2020 г. до прекратяване на извънредното положение; че пред първата инстанция, ищцата е направила признание, че е престирала труд по трудовия договор с ответника при непълно работно време съобразно доведените до знанието й заповеди на работодателя за намаляване работното време; че същата изрично в молба вх. № 25115719/09.07.2021 г. /л. 102 СРС/ е заявила, че не оспорва правото на работодателя по чл. 138а, ал. 2 КТ едностранно да въведе непълно работно време; че единствените й възражения са относно принципната недопустимост едностранно работодателят да намалява размера на уговореното трудово възнаграждение, позовавайки се на едностранно въведеното от него непълно работно време; че с оглед изложеното, без страните да са навели своевременно пред съда каквито и да е доводи досежно съществуващ помежду им спор относно неговото законосъобразно реализиране от работодателя, и при изрично формулирано изявление на заинтересуваната да го оспори ищцова страна, че не възразява относно надлежното му упражняване, извън предмета на спора е обсъждането по същество на предпоставките за упражняване на правото по чл. 138а, ал. 2 КТ. Обосновал е и извод, че въведените едва пред въззивната инстанция фактически твърдения за липса на предпоставки за установяване на намалено работно време конкретно спрямо ищцата, са преклудирани. Поради това въззивният съд е намерил за спорен по същество между страните само въпросът допустимо ли е едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка.

В обжалваното решение СГС е приел, че при тълкуване на нормите на действащия КТ се извежда принципът за заплащане на трудово възнаграждение на работника/служителя съобразно изработеното от него, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о и Решение № 376/21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г. на III г. о., според която работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила, само за реално престирания труд. В този смисъл е обобщил, че работникът или служителят има право на трудово възнаграждение само за времето, през което реално, действително е предоставял на разположение своята трудова сила. Изложил е и съображения, че по приложението на нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ, тълкувана във връзка с възможността работодателят едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците/служителите за периода на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период, липсва формирана съдебна практика; че действителният смисъл, вложен в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ, и преследваната с нея законодателна цел, а именно да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги – възможност при строго определени предпоставки и за ясен период от време едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците, съобразно намаления обем от работа, респ. степента на засягане от пандемията и обявеното извънредно положение и последвалата извънредна епидемична обстановка, чрез което по същество да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при намаляване обема на работа в едно предприятие или при създалата се от пандемията особена обстановка. Като аргумент в подкрепа на горното е посочил и мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса на труда /приложени по делото на л. 131 СРС/. От последните е приел, че законодателната воля е била да уреди едностранното установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ като способ за запазване заетостта на работниците и служителите през периода на извънредното положение и извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя. В тази насока въззивният съд е намерил за обосновани доводите на ответника, че да се приеме, че запазването на пълния размер на дължимото трудово възнаграждение при упражнено право по чл. 138а, ал. 2 КТ за установяване на непълно работно време, би обезсмислило приемането на цитираната правна норма. Счел е, че ако законодателят е целял чрез нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ да гарантира интересите единствено на работниците/служителите, същият би установил по изричен начин забрана за намаляване размера на следващото им се трудово възнаграждение за периода на обявеното извънредно положение или извънредна епидемична обстановка така, както нарочно е сторил в разпоредбата на чл. 267а КТ. Допълнителен аргумент в подкрепа на този си извод, въззивният съд е извел и при тълкуване разпоредбата на § 3б, ал. 2 от Преходните разпоредби на КТ, съгласно която, ако в месеца, следващ периода, за който е въведено непълно работно време, трудовото правоотношение на работника/служителя се прекрати, обезщетенията по чл. 220, чл. 221, ал. 1, чл. 222 и чл. 224 се определят от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Т. е., ако има въведено непълно работно време, за изчисляване на обезщетенията се взема предвид не намаленото трудово възнаграждение съобразно непълното работно време, а пълното уговорено такова, доколкото ако се приеме, че в условията на чл. 138а КТ се дължи пълният размер на трудовото възнаграждение, то посочената разпоредба също не би имала смисъл.

В обобщение и доколкото по делото е безспорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е било установено непълно работно време с нарочни заповеди, своевременно доведени до знанието на ищцата, която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време й е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, въззивният състав е намерил предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен. За неоснователен е счел и акцесорната претенция по чл.86 ЗЗД.

За пълнота на изложението въззивната инстанция е посочила, че предявеният иск е неоснователен дори и да се приеме, че своевременно между страните е бил въведен спор относно надлежното упражняване на правото на работодателя да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време по реда на чл. 138а, ал. 2 КТ. Споделил е изложеното от районния съд относно предпоставките, при които работодателят би могъл да упражни правото по чл. 138а, ал. 2 КТ – фактът на обявено извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, който в случая е отделен на основание чл. 155 ГПК като общоизвестен, но и обективният факт на неблагоприятно засягане на работодателя от тази особена извънредна обстановка. Изтъкнал е, че волята на законодателя с цитираната правна норма е била да регламентира способ за запазване заетостта на работниците/служителите през периода на извънредното положение/извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя, т. е. по същество чрез посочената норма според въззивния състав се търси необходимия баланс между интересите на работниците/служителите и тези на работодателя чрез споделяне помежду им неблагоприятните икономически последици в резултат на настъпилата извънредна ситуация на пандемия. Приел е, че правилно в тази насока първата инстанция се е позовавала на мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ, съгласно които нормативната възможност за едностранно установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ е предвидена при предприятия, при които извънредното положение или извънредната епидемична обстановка налагат намаляване обема на работа. Формирал е извод, че е принципно недопустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение на работниците/служителите, т. е. поемане единствено от тях на последиците на обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, без доказано от страна на работодателя обективно основание за това, изразяващо се в неблагоприятното му засягане от извънредната ситуация, обосноваващо обективно стесняване на икономическата му дейност в рамките на намалено работно време, което единствено би оправдало намаляване на разходите за трудови възнаграждения. Въззивният съд се е солидаризирал с крайния извод на първата инстанция, че разпоредбата на чл. 138, ал. 2 КТ ползва не всеки работодател, а само този, който по някакъв начин е засегнат от обявеното извънредно положение/извънредна епидемична обстановка. В тази връзка с оглед конкретно релевирани от ответната страна оплаквания, въззивната инстанция е приела представените като писмени доказателства отчет за приходите и разходите за 2020 г. на „Пи Ейч Ди“ ООД, част от одиторски доклад от 27.01.2021 г., финансова справка, декларация за финансови данни и извлечение от списък на дружествата, на които е била предоставена финансова помощ за справяне с последиците от пандемията, причинена от COVID - 19. От така събраните писмени доказателства е счел за установено, че работодателят в действителност е бил негативно засегнат от обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, като особено сериозно е било това засягане в първите месеци на извънредната ситуация и като краен резултат при съпоставка на нетната му печалба за 2019 г. и 2020 г. се установявал спад от около 1/4 спрямо предходната 2019 г. С оглед изложеното въззивният съд е намерил за установено по делото, че работодателят законосъобразно е упражнил потестативното си право по чл. 138а, ал. 2 КТ с едностранно волеизявление да въведе непълно работно време за процесния период, изцяло обхванат от обявените извънредно положение и последвала извънредна епидемична обстановка в страната, като е установил намалено работно време – при дневна продължителност от 6 часа и 30 минути за времето от 01.04.2020 г. до 04.01.2021 г., съответно при дневна продължителност от 4 часа за времето от 01.07.2020 г. до 04.01.2021 г. Предвид това и на самостоятелно основание, доколкото по делото не е спорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е било установено непълно работно време със заповеди, своевременно доведени до знанието на служителката Р. Х. Н., която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, кредитирана като обективна и компетентно изготвена, въззивният състав е намерил предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен, след като на служителката е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно законосъобразно установеното намалено работно време.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с дадения отговор.

Неоснователно е касационното оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, изразяващо се в неприлагане на релевантни правни норми. Като такива касаторът счита нормите на чл.118, ал.3 КТ, чл.137 , ал.1, т.1 КТ, чл.267а КТ и чл.267, ал.3 КТ. Следва да се посочи, че нормите, които касаторът счита за релевантни, са неотносими към процесния казус. В чл. 137 са изрично уредени условията и редът за въвеждане на намалено работно време – хипотеза, различна от процесната, която касае въвеждане на непълно работно време. Има съществена разлика между намалено и непълно работно време, като са различни и изрично уредени от законодателя условията и редът за въвеждането им. Поради това тази норма е неприложима в случая и съдът не дължи произнасяне по нея. Неотносими към настоящия казус са и нормите на чл.267а КТ и чл.267, ал.3 КТ. Както е посочил и въззивният съд, а така също и настоящият при отговора на правния въпрос, чл.267 а КТ е специална норма, относима към определянето на трудовото възнаграждение при приложението на друга конкретна специална хипотеза на преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка, която е уредена с чл.120в КТ. Нормата е императивна и не може да се тълкува разширително, нито да се прилага по аналогия към други хипотези, непосочени изрично от законодателя. В процесния случай правилно и обосновано въззивният съд е приел, че приложимите норми са тази на чл. 138а, ал.2 КТ, даваща право на работодателя при изрично посочените условия, ред и срокове да въведе едностранно в отклонение от общото правило непълно работно време, както и общото правило, уредено в чл.247, ал.1 КТ, според което размерът на трудовото възнаграждение зависи от реално отработеното работно време. Правилно и обосновано съдът е констатирал липсата на специална норма, която да дерогира приложението на общата норма в процесната хипотеза.

Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на материалния закон съдът не е приложил нормата на чл.118, ал.3 КТ, според която работодателят може едностранно единствено да увеличи трудовото възнаграждение, не и да го намали. В случая обосновано съдът не е приел да е налице незаконосъобразно изменение на клаузата от трудовия договор, определяща размер на трудово възнаграждение, а само приложение на обща норма за заплащане според действително отработеното поради липса на специално правило, повеляващо различно решение на въпроса. Това тълкуване съответства и на правилото за недопускане на неоснователно обогатяване.

Неоснователно е и касационното оплакване за неправилност и необоснованост на решението поради неточно позоваване на мотиви към законопроекта за изменение и допълнение на КТ. Изложените в тази връзка мотиви от въззивния съд имат само спомагателен и допълващ характер без съществено значение за крайния резултат по спора.

Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на чл.272 ГПК. Съдът действително е препратил към части от мотивите на първоинстанционното решение, но е изложил подробни и добре обосновани собствени фактически и правни изводи при точно спазване на правилата на ограничения въззив.

Доколкото въззивното решение е в пълно съответствие с отговора и на правния въпрос, даден по-горе в решението, не може да бъде споделено и оплакването на касатора за неправилност на решението поради несъобразяване с основни принципи на гражданското и в частност – на трудовото, законодателство.

В обобщшение - предвид отговора на правния въпрос по допуснатото касационно обжалване въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Ответникът по касация има право на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Пред касационна инстанция ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, в който е посочена сумата от 1440 лв. – платено адвокатско възнаграждение, пълномощно и фактура, удостоверяваща извършването на този разход от страна на ответното дружество. При наличните доказателства, искането на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК за присъждане на разноските, направени в касационна инстанция, се явява основателно.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на Трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4485 от 15.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 15263/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20199525 от 18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 23868/2021 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваните осъдителни части, са отхвърлени предявените от Р. Х. Н. срещу „Пи Ейч Ди“ ООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 6 558,69 лева, представляваща неизплатена част от нетно трудово възнаграждение за периода 01.04.2020г. – 04.01.2021г., заедно със законната лихва от 20.04.2021г. до погасяване на задължението, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 190,84 лева, представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 05.02.2021 г., в това число и в частта на присъдените разноски.

ОСЪЖДА Р. Х. Н. с ЕГН ********** от с.Б., област Р., ул.Ф. Т. №23, със съдебен адрес гр.С., ул.О. П. №15,ет.6, да заплати на „Пи Ейч Ди“ООД с ЕИК 201797476 и адрес – гр.С., район В., ул. Х. Б. №95, деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1440лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________